Определение № 638 от 26.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2037/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от процесуалния представител на „ЧЕРНОМОРСКИ ФАР“ЕАД ЕИК[ЕИК] срещу решение № 121/03.06.2024 г. по в.гр.д. № 67/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение 658/08.12.2023 г. на ВТОС, по гр.д. 439/2023 г., с което е признато на основание чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП за установено по отношение на дружеството, подало настоящата КЖ,, че същото е нарушило притежаваното от Г. Р. Х. ЕГН [ЕГН] авторско право върху кръстословица чрез възпроизвеждането й без съгласие и без обозначаване на автора в бр. 162 от 25.08.2015 г. на в. „Черноморски фар“. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмения отговор на ответника по касацията Г. Р. Х. се излага становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на разноски в размер на 3000 лева-платено възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Съгласно съдържанието на сключения на 25.03.2009г. договор между ищеца и „ЧЕРНОМОРСКИ ФАР” ООД първият се е задължил спрямо дружеството да предоставя срещу заплащане по пет кръстословици на седмица за публикуване във вестник „Черноморски фар”. От своя страна, дружеството се е задължило да не променя вида или съдържанието на произведенията, изпратени му от автора и съпътстващите ги надписи и обозначения, както и да не ги публикува повторно. В брой 83 от 07.05.2009г. на вестник „Черноморски фар” е публикувана кръстословица, под която е поставен надпис – „2009 Г. Х. [електронна поща] ”. Договор с идентично съдържание е сключен на 01.10.2012г. между ищеца и „ЧЕНОМОРСКИ ФАР” ЕАД, в което е било преобразувано „ЧЕРНОМОРСКИ ФАР” ООД. В излезлият години по-късно брой 162 от 25.08.2015г. на същия вестник е била публикувана кръстословица, която не носи обозначение на авторството. Посочените до тук факти не са били спорни по делото, както и не е било спорно между страните, че издател на посочения вестник е ответното дружество. Въззивният съд е приел за основателен предявения иск, като подобно на първоинстанционния съд е приел за безспорно авторството на ищеца на публикуваната в бр. 83 от 07.05.2009г. кръстословица, констатирал е пълната идентичност на същата, като съдържание и графично изображение, с публикуваното в бр. 162/25.08.2015г. произведение, както и липсата на съпътстващите обозначения на авторството в повторната публикация. При тези факти е направил извод за допуснати от ответника нарушения на чл.18 ал.2 т.1 от ЗАПСП и на чл.15 ал.1 т.4 от същия закон. Въззивният съд е счел, че обжалваното решение пред него първоинстанционно решение не страда от посочените във въззивната жалба от ответната страна пороци. По делото са били представени и двете публикации във вестник „Черноморски фар”, като видно от същите е налице пълно съответствие относно съдържанието и графичното им изображение. Единствено втората публикувана по време кръстословица не съдържа обозначителния за авторството знак на ищеца, което е видно от приложеното по делото печатно издание бр.162/25.08.2015г. Доколкото предоставеното от ищеца произведение е било публикувано вече в същия вестник през 2009г., то отпечатването му отново през 2015г. се явява повторно. Възражението на ответника за липса на повторност поради извършване на публикацията при действието на друг договор с друго ЮЛ, е счетено от съдилищата за изцяло неоснователно, доколкото, видно от посочените в договорите ЕИК на издателя и след справка в ТР, се касае за едно и също ЮЛ, но с различна правноорганизационна форма. Поради това и при изричното противопоставяне на автора осъществената повторна публикация, според изложенотно от въззивния съд, представлявало нарушение на чл.18 ал.2 т.1 от ЗАПСП. За неоснователно е счетено оплакването на въззивника, че съобразно клаузите на сключения договор от 01.10.2012г. дружеството нямало задължение да поставя обозначения и надписи върху произведението, както и липсвала изявена воля от страна на автора да осъществи правото си по чл.15 ал.1 т.4 от ЗАПСП, поради което и липсвало нарушение на посочената законова разпоредба. Това задължение на издателя,според съда, се основавало на нормата на чл.6 от ЗАПСП. Според същата, знакът за авторство сочи титуляра на авторското право и дори да не е част от произведението, този знак е част от самото авторско право съгласно разпоредбата на чл.15 ал.1 т.4 от ЗАПСП. В случаите, в които авторът е предоставил произведението си с обозначителен знак, то издателят е длъжен да публикува същото във вида, в който е предоставено – със съпътстващите го надписи и обозначения. По така изложените съображения на въззивния съд първоинстанционното решение, с което искът за защита на авторското право на ищеца върху процесната кръстословица е бил уважен, е потвърдено като правилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ При сключен договор, с който авторът на произведение, обект на авторско право съгласно ЗАПСП, предоставя на издателя кръстословици за публикуване, въз основа на сключен между страните договор за поръчка по чл.42 ЗАПСП, може ли да се приеме, че еднократното или многократното публикуване на произведението е извършено без съгласието на автора?; 2. Може ли да се приеме за повторна публикация, направената по друг договор с друго юридическо лице?; 3. За да е налице нарушение на правото на автора да иска името му, псевдонима или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответен начин при всяко използване на произведението съгласно чл.15, ал.1, т.4 ЗАПСП, трябва ли авторът изрично и нееднозначно не е поискал това предварително от ползвателя на произведението? 4.Относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи и доказателства на страните; Касаторътэ се е основал на следните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване: по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първи, втори, трети, въпроси, а по четвърти въпрос – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, обективирана в решения постановени по реда на чл.290 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран е чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Първият въпрос не отговаря на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Същият има отношение към конкретното съдържание на изявената от автора воля при сключване на договора по чл.42 ЗАПСП. Установяване на това съдържание е дейност по проверка по същество на касационната жалба, която не се осъществява във фазата по чл.288 ГПК. Оплакванията на касатора в тази връзка следва да се квалифицират като излагане на касационни основания за необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения от страна на въззивния съд, които съобразно разясненията по т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не се покриват с правния въпрос за селекция на касационната жалба. Вторият въпрос се основава на твърдението на ответника за липса на повторност поради извършване на публикацията при действието на друг договор с друго ЮЛ, което твърдение е счетено от съдилищата за изцяло неоснователно, доколкото, видно от посочените в договорите ЕИК на издателя и след справка в ТР, се касае за едно и също ЮЛ, но с различна правноорганизационна форма. В този смисъл този въпрос е без значение за изхода по спора, тъй като се базира на недоказани факти. По третия въпрос е дадено разрешение в решение № 256/27.04.2017 г. по т. д. № 3378/2015 г. на ВКС, I т. о., с което е прието, че изписването на името на автора върху оригинала, копие или опаковката на произведението, представлява изрично посочен от закона идентифициращ знак, с наличието на който се свърза предположението за авторство. Оборването на презумпцията е в тежест на страната, оспорваща авторството. Ако оспорването се основава на твърдение, че с името, посочено върху произведението, има няколко лица, предположението за авторство се счита оборено, само ако се докаже от оспорващата страна, че някой от другите лица, имащи същото име, е автор на произведението. Наличието на практика на ВКС по въпроса, при липсата на конкретни аргументи за обосноваване на необходимост от изоставянето или осъвременяването ѝ, изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Четвъртият въпрос се поставя във връзка с доводите на касатора за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в необсъждане на всички доводи, оплаквания на страните наведени в хода на производството по делото и на доказателствата събрани по него. В съдебната практика последователно се застъпва становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд, в случая, е обсъдил събраните по делото писмени доказателства, като констатациите му по тях подлежат на проверка само по същество на касационната жалба, но не и във фазата по чл.288 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Подалият същата следва да отговаря за направените от ответника по КЖ разноски в настоящото производство в размер на 3000 лева-платено възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, установими от съдържанието на приложения към отговора на КЖ договор за правна защита и съдействие.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение