Определение № 1190 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 442/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на „ЕКО БУЛ ТУР“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 11 от 09.01.2025 г. по в.ч.т.д. № 5/2025 г. на Пловдивски апелативен съд. Отговор е постъпил от ответника по жалбата- „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място], с който се оспорват доводите за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение, излагайки съображения по същество, че същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е отменил определение № 1401 от 11.11.2024 г. по т.д. № 358/2024 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставено без уважение искането на ответника „Електроразпределение юг“ ЕАД, [населено място] за изменение на първоинстанционното определение № 1229/08.10.2024 г. в частта за разноските, като вместо това е оставил без уважение искането на ищеца по делото „„ЕКО БУЛ ТУР“ ЕООД, [населено място] за присъждане в негова полза и в тежест на ответника „Електроразпределение юг“ ЕАД, [населено място] на сумата 6 770,73 лв. за направени по делото деловодни разноски, от които 2 070,73 лв. държавна такса и 4 700 лв. адвокатско възнаграждение, и е осъдил ищеца да заплати 150 лв. юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника. За да постанови този резултат, въззивният състав е извел от нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК право на ответника на разноски при прекратяване на делото, но само ако същият не е дал с поведението си повод за завеждане на делото, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Посочил, че с исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за недължимостта на сума по фактура от 14.12.2023 г., което не се е оспорвало от електроразпределителното дружество и че същото е предприело действия по сторниране на фактурата след надлежно уведомление от ищеца за реалния ползвател на обекта, като е издадено кредитно известие с дата, предхождаща завеждането на иска. Съдът е посочил, че ищецът със своето поведение, изразяващо се в неизвършване на справка за дължимите задължения преди завеждане на иска, е поддържал искова претенция, очевидно лишена от правен интерес, заплатил е адвокатско възнаграждение след отговора на исковата молба, с който е узнал за издаденото кредитно известие и за липсата на задължения спрямо ответника, поради което липсват предпоставки за отричане на правото на ответника на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК с оглед прекратяването на делото. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани въпросите: 1. „Длъжен ли е въззвивният съд да обсъди всички доказателства, фактически констатации и доказателства по делото, събрани в първата и втората съдебна инстанция?“, 2. „Длъжен ли е съдът да съобрази в съдебен акт публично известни общи условия, предвидени в закон, дори и когато не са пряко цитирани и представени от страните поделото, но съдържат регулиране на отношенията между тях?“, 3. “Предвидените в закон публично известни общи условия, одобрени от регулаторен орган, и съдържащите се в тях норми равнозначни ли са на нормативно или договорно определени права и задължения?“ 4.„При нормативно предвиден сложен фактически състав на поведение (предполагащ повече от едно действие) - счита ли се завършен с извършване на последното действие и тогава ли е налице пълно изпълнение? С последното предвидено действие ли се завършва сложния фактически състав на задължението?“ 5. „Неизпълнението на нормативно или договорно предвидено задължение от една страна по сделка санира ли се / преодолява ли се /компенсира ли се и оправдава ли се от неизпълнение на НЕпредвидено нормативно или договорно задължение от другата страна по сделката?“ 6. „Справката е дигитален/електронен регистър (масив, архив), ако не е предвидена като задължение на страна по договор и факт с правно значение за изпълнение на договор има ли правно значение за една сделка и за изпълнението/неизпълнението й?“ 7. “Справката е дигитален/електронен регистър (масив, архив), ако не е предвидена като задължение на страна по договор и факт с правно значение за изпълнение на договор има ли правен примат над изрично предвиденото в договор задължение на страна да уведомява другата страна за релевантни обстоятелства по изпълнение на договор?“ Въпрос първи е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; Решение №24/28.01.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 4744/2008, I г.о.; Решение № 460/27.05.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 768/2009 г., I г.о.; Решение № 107/25.06.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2737/2018 г., III ГО; Решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС, Решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о. ВКС. По останалите въпроси страната поддържа допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обосноваване за защитната си теза частният касатор поддържа, че повод за завеждане на делото е липсата на яснота около дължимостта на процесното задължение. Подчертава, че ответникът едва с отговора на исковата молба е представил доказателства за недължимост на същото под формата на кредитно известите, което обаче преди завеждане на делото не е достигнало до частния касатор, в разрез с Общите условия на електроразпределителното дружество. Счита, че неизпълнението на тези задължения е провокирало завеждане на иска, като отрича правна относимост на обстоятелството, че е могъл да извърши справка за недължимост на задълженията си за електрическа енергия в електронните системи на ответника. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за допускане на жалбата му до касационен контрол. Формулираният от частния касатор първи въпрос не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е формулиран общо и хипотетично в рамките на защитната теза на страната, като в разрез с твърденията на частния касатор, съдът е съобразил всички правнорелевантни факти при определяне на отговорността за съдебно-деловодни разноски, формирайки извод за дължимост на същите в полза на ответника. Тези фактически констатации на съдебния състав не подлежат на касационен контрол в настоящата фаза на селекция на частната касационна жалба. С оглед необосноваване на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване безпредметно се явява обсъждане на допълнително поддържания селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпроси втори до пети, обобщени като въпроса как следва да се тълкуват и прилагат нормативно предвидени и публично известни общи условия и задължения – включително по отношение на тяхната обвързваща сила, значението им при сложни фактически състави и последиците от тяхното (не)изпълнение от страните по едно правоотношение, не обосновава общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият не е залегнал в решаващите мотиви на въззивния съд в атакуваното определение. Като решаващ аргумент за постановяване на същото е отчетеното приложението на нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК във връзка с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като съдът е приел, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на иска по прекратеното производство с оглед липсата на спорно правоотношение, което е могло да бъде известно на ищеца при полагане на дължимата грижа. Въпроси шести и седми също не могат да обосноват достъп до касационен контрол. Същите не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Посочената възможност за извършване на проверка за актуалното състояние на задълженията за електрическа енергия в различните осигурени от ответника начини преди завеждане на иска е част от фактическите изводи на съда, чиято правилност не подлежи на преценка в настоящото производство. От друга страна, същите не могат да се преценяват като решаващи за постановяване на определението. Отделно, за да е налице допълнително поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието, нито разбирането на страната по въпроса, с оглед защитната й теза, нито оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение