Определение № 1751 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 365/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. №28374/04.11.2024г. на "ЛЮЛИН ИНЖЕНЕРИНГ" ЕООД, чрез адв. М. М., срещу определение №2271/16.09.2024г. по в. ч. гр. д. №2458/2024г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №260366/18.06.2024г. по гр. дело №14182/2020г. на Софийския градски съд, имащо характер на определение, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска, на основание чл. 130, вр. чл. 299, ал. 2 ГПК. Според жалбоподателя обжалваното определение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за липса на идентичност между гр. д. №8684/2016г. на СГС и гр. д. №14182/2020г. на СГС, обосноваваща прекратяването на последното. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил, че предмет на предходно воденото между страните дело не е бил размерът на вземане за подобрения, представляващи увеличената стойност на имота, а за неправомерно удържана от страна на ответника сума, представляваща част от стойността на извършените от жалбоподателя-ищец разходи за изграждане на магазин в УПИ І, кв. 81 по плана на гр. София, поради което счита за неправилен извода за наличието на тъждество между делата. Моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което делото бъде върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. "Кой и по какъв начин определя дали един иск е предявен като частичен?";

2."Ползва ли се съдебното решение по уважен частичен иск за парично вземане със сила на пресъдено нещо относно размера на цялото вземане при условие, че в диспозитива на съдебното решение липсва произнасяне за общия размер на вземането?";

По така формулираните въпроси жалбоподателят твърди противоречие с мотивите към т. 1 и т. 2 от ТР №3/2019 г. по т.д. №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Поставя същите във връзка с оплакването му, че съдът при постановяване на обжалвания акт не е съобразил изложеното в обстоятелствената част, респективно петитума на исковата молба, по която е образувано гр. д. №8684/2016г. на СГС, а е обосновал извода си, че искът не е предявен като частичен, позовавайки се на диспозитива на влязлото в сила решение по гр. д. №1770/2018г. по описа на ВКС, I г.о.

3."Ползват ли се мотивите на съдебното решение по уважен частичен иск със СПН по отношение на размера на цялото вземане?", по който въпрос жалбоподателят поддържа, че съдът е дал правно разрешение в противоречие с ТР №1/04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР №3/2019 г. по т.д. №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС.

4."Налице ли е идентичност на предмета на делата, ако предмет на едно производство е дали подобрителят дължи обезщетение за ползите, прихванато от доброволно заплатената от собственика стойност на направените разходи за извършване на подобрения, а предмет на второто дело е разликата между увеличената стойност на имота и заплатената от собственика стойност на разходите?", по който въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Според жалбоподателя обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение.

С писмения си отговор Столична община изразява становище за недопускане до касационен контрол на обжалваното определение и за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

Производството по гражданско дело №14182/2020г. на Софийския градски съд е образувано по иск на "ЛЮЛИН ИНЖЕНЕРИНГ" ЕООД срещу Столична община за заплащане на сумата от 500 000 лв.- част от сумата от 686 800 лв., явяваща се разликата между реалната пазарна стойност на извършеното в УПИ I, кв. 81 по плана на гр. София подобрение, чрез изграждане на сграда-супермаркет и изплатената му вече от ответника сума от 497 200 лв. Ищецът твърди, че е универсален правоприемник на ЕТ „Марков инженеринг-И. М.“, съгласно договор от 24.02.1997г. за прехвърляне на предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения по чл.15 ТЗ. Твърди, че на 12.06.1991г. между Председателя на ИК на ОбНС „Красна поляна“ като възложител и ЕТ „Марков инженеринг-И. М.“ -като изпълнител е сключен договор, съгласно който едноличният търговец е поел задължението да финансира, разплати и да доизпълни със свои средства започнатото строителство на обект „Супермаркет“ в УПИ I, кв.81, м.“Рязсадника - Коньовица“ гр. София. Съгласно т. 8 от договора страните са се задължили да регистрират ООД за съвместна експлоатация на супермаркета, или да отстъпи право на строеж за изградения обект на едноличния търговец, за да може същият да придобие собствеността. Строителството било довършено, като през 1993г. едноличният търговец поканил Столична община /правоприемник на ОбНС „Красна поляна“/ да регистрира дружеството за съвместна дейност или да му бъде отстъпено правото на строеж, но нито едно от тези действия не било предприето. Тъй като Столична община не е изпълнила насрещните си задължения по договора, за изпълнителя е възникнал правен интерес да поиска уреждане на така възникналите облигационни отношения. Твърди, че доколкото владението на имота му е предадено въз основа на договора, той разполага с правата на добросъвестния владелец, а и ответникът е знаел за предприетите подобрения и не е противопоставял на извършването им. На 24.06.2013г. бил внесен доклад до Столичния общински съвет за провеждане на процедура за публична продажба на магазина, в който се признавало и качеството му на добросъвестен владелец, с правото да получи увеличената стойност на подобренията, като в тази връзка била извършена оценка, според която към 27.05.2013г. магазинът бил оценен на 1 103 000 лв. Въз основа на оценката на 11.01.2016г. имотът бил продаден на търг за сумата от 1 600 000 лв., а на 10.03.2016г. на дружеството-ищец била заплатена сумата от 431 280 лв., след като от признатата му инвестицията възлизаща на 497 280 лв. била удържана сумата от 65 919,59 лв. наем за три години назад. Поради неоснователно удържане на тази сума, дружеството завело иск срещу Столична община за заплащане на същата, производството по който приключило с решение по гр. д. №1770/2018г. на ВКС, с което искът бил уважен, а сумата била изплатена от Столична община на 24.04.2019г. въз основа на заведеното изпълнително дело. Според ищеца реалната пазарна стойност на имота е продажната цена в размер на 1 600 000 лв., поради което е следвало да получи не сумата от 497 200 лв., а сумата от 1 184 000 лв. Доколкото заплатената от Столична община стойност е 497 200 лв., то с разликата от 686 800 лв. последната се е обогатила неоснователно. С предявената искова молба ищецът претендира заплащането на сумата от 500 000лв. – част от сумата от 686 800лв., която му се полага в качеството му на добросъвестен владелец, извършил подобренията, довели до увеличената стойност на имота.

Първоинстанционният съд е счел искът за недопустим, след като е съобразил, че преди образуване на настоящото дело, между същите страни е било образувано гр. д. №8684/2016г. по иск по чл. 74, ал. 2 ЗС, предявен от "ЛЮЛИН ИНЖЕНЕРИНГ" ЕООД срещу Столична община за осъждане на ответника да му заплати удържаната като наем сума 65 919, 59 лв. от общия размер на дължимото му обезщетение за направените подобрения в размер на 497 200 лв. След проведен инстанционен контрол, производството по делото е приключило с решение по гр. д. №1770/2018г. по описа на ВКС, като касационната инстанция е отменила въззивното решение и е осъдила Столична община, на основание чл. 70, ал. 3 ЗС вр. с чл. 72 ЗС, да заплати на "ЛЮЛИН ИНЖЕНЕРИНГ" ЕООД сумата от 65 919, 59 лв., представляваща остатък от задължение за заплащане на подобрения в имота в общ размер на 497 200 лв. По настоящото, второ по ред дело, ищецът "ЛЮЛИН ИНЖЕНЕРИНГ" ЕООД е заявил претенция за осъждане на ответника Столична община да му доплати още 500 000 лв.- частично от 686 800 лв. за направените подобрения, като се мотивира с по-високата стойност на имота, която ответникът е получил при продажбата му през 2016г. след проведен търг, и без да твърди, че е направил допълнителни подобрения. При тези констатации, СГС е прекратил производството по гр. д. №14182/2020г. с оглед забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор между страните, разрешен със сила на пресъдено нещо, формирана с решението по гр. д. №1770/2018г. по описа на ВКС, I г.о. Съдът е посочил, че в производството по предходното дело ищецът е предявил иск за остатъка от общо дължимата му сума за направените подобрения. Доколкото искът не е бил заведен като частичен, нито е било поискано увеличение по реда на чл. 214 ГПК, съдът е счел, че тази претенция се е преклудирала. Отбелязал е още, че доброволно платената преди предходно проведеното съдебно производство сума, както и присъдената с постановеното решение такава изчерпват претенцията на ищеца за направените подобрения и въпросът не може да бъде пререшаван в новообразуваното производство.

С обжалваното определение, въззивният съд е възприел изцяло изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск. Изложил е, че предявеният иск е с правно основание чл.70, ал.3 вр. с чл.72 ЗС, като е посочил, че в производството, приключило с осъдителното решение по гр.д. №1770/2018г. на ВКС, I г.о., е бил разгледан иск със същото правно основание. Посочил е, че в исковата молба по предходното дело са изложени съвпадащи с настоящата искова молба твърдения, сочещи на идентичност на правното основание за претендирата сумата, като ищецът е посочил, че частта от пазарната стойност на супермаркета, изграден в УПИ I, кв.81 по плана на гр. София, която неоснователно е задържана от Столична община и която му се дължи, е в размер на 65 919,59 лв. Въззивният съд е изложил, че между същите страни е налице осъдително решение, с което Столична Община е осъдена да заплати сумата от 65919,59 лева, представляваща незаплатената част от увеличената стойност на имота, в резултат на извършените подобрения, и доколкото, видно от диспозитива на съдебното решение, искът не е бил предявен като частичен, то е налице абсолютна процесуална пречка за разглеждане на настоящето производство с идентичен предмет. Предвид наличието на сила на пресъдено нещо, обвързваща страните, и при липсата на твърдения за нови, непреклудирани факти, въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим и производството по него следва да бъде прекратено.

За да се произнесе по наличието на основания за касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал.1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от жалбоподателя на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол, се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя или от изложените от него факти и обстоятелства в жалбата или от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.

Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по последния, формулиран от частния жалбоподател въпрос, доколкото той е обуславящ за решаващите мотиви на съда, а именно: "Налице ли е идентичност на предмета на делата, ако предмет на едно производство е дали подобрителят дължи обезщетение за ползите /съобразно разпоредбата на чл. 71 ЗС/, прихванато от доброволно заплатената от собственика стойност на направените разходи за извършване на подобрения, а предмет на второто дело е разликата между увеличената стойност на имота и заплатената от собственика стойност на разходите?"

Видно от данните по делото, производството по предходното дело, водено между същите страни по отношение на същия имот е приключило с влязло в сила решение по гр. дело д. №1770/2018г. по описа на ВКС, I г.о., с което ответната община е била осъдена да заплати на ищеца „Люлин Инженеринг“ ООД сумата от 65 919.59лв. на основание чл.70, ал.3 ЗС във вр. с чл.72 ЗС. С посоченото решение на ищеца е било признато качеството на лице, което е извършило подобренията „със знанието и съгласието на собственика на терена", т. е. на добросъвестен подобрител, който е извършил строителството, разчитайки на поетото от съконтрахента му при сключването на договора обещание построеното да бъде използвано за осъществяване на съвместна дейност, респ. да му бъде прехвърлено правото на собственост върху него. И тъй като поетото насрещно задължение не е изпълнено, а доколкото сградата е прехвърлена на трето лице, и изпълнението му е и невъзможно, то е било признато правото на дружеството да получи стойността на извършените подобрения в размер на 65919. 59 лв. Следователно, в приключилото производство съдът не е бил сезиран с иск за заплащане на подобренията по чл. 72 ЗС, а с искане за възстановяване на сумата за извънсъдебно прихващане, извършено от Столична община, което е било уважено, тъй като с оглед разпоредбата на чл. 71 ЗС, собственикът на сградата не може да претендира от добросъвестния подобрител обезщетение за лишаване от ползването на вещта до предявяването на претенцията за нейното връщане по съдебен ред.

Доколкото предмет на иска, по който е образувано настоящото дело е именно претенция за заплащане на осн. чл. 72 ЗС на сумата от 500 000 лв., частично предявена от общата сума от 686 800 лв., представляващи увеличената стойност на същия имот, в резултат на извършените от ищеца подобрения, в качеството му на добросъвестен владелец, то между двете дела липсва идентичност на предмета на спора по смисъла на чл. 298, ал.1 ГПК, предвид което производството по второто неправилно е било прекратено на осн. чл. 299 ГПК.

С оглед изложеното въззивното определение и потвърденото с него решение, имащо характер на определение на първоинстанционния съд се явяват неправилни и следва да бъдат отменени, като делото се върне на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение