Определение № 50041 от 02.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 309/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 190 от 18.11.2021 г. по в. т. д. № 484/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 260145 от 12.04.2021 г., постановено по т. д. № 1277/2020 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу „СИВАТО“ ЕООД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ на приети в производството по несъстоятелност на „СИВАТО“ ЕООД публични вземания за републикански данъци, местни данъци и такси, задължителни осигурителни вноски, глоби и държавни такси в размер на 1 029 797.23 лв., включващ 598 765.27 лв. – главници, и 431 031.96 лв. – лихви за забава, изтекли до 08.06.2020 г., като обезпечени с наложен от публичен изпълнител запор, вписан в ЦРОЗ под № 2016112201235, въз основа на издадено по реда на ДОПК от публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С160024-022-0019479/19.08.2016 г. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решението поради нарушение на материалния закон. Изразява се несъгласие с извода на въззивния състав, че наложената по реда на ДОПК обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки на длъжника, независимо от факта, че запорът е вписан в ЦРОЗ, е непротивопоставима на кредиторите на несъстоятелността и съответно не дава право на НАП на предпочтително удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, тъй като не представлява запор, наложен след вписването на залог по реда на ЗОЗ. Твърди, че този извод не съответства на смисъла и съдържанието на разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, която е императивна и регламентира привилегията на вземания при реализация на активи именно в самото производство по несъстоятелност, но въпреки това е тълкувана корективно и стеснително от въззивния съд. По тези съображения касаторът претендира отмяна на въззивното решение в атакуваната му част и уважаване на предявения установителен иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следния въпрос, който според касатора е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд: Допустимо ли е корективно тълкуване на императивна правна норма, каквато е чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, по отношение на предвиденото в тази разпоредба право на предпочтително удовлетворяване на вземания, за чието обезпечаване е наложен запор, който е вписан в ЦРОЗ? Касаторът поддържа, че е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е., че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – „СИВАТО“ ЕООД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], гр. Стара Загора, не е депозирал писмен отговор. Синдикът на обявеното в несъстоятелност дружество – Е. Н. П., е оспорил наличието на сочените в касационната жалба предпоставки за допускането ѝ до разглеждане по същество, както и нейната основателност. Счита, че постановеното от въззивния съд решение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е приел, че – видно от исковата молба и приложените към нея писмени доказателства, в общия размер на исковата претенция от 1 029 797.23 лв. се включват публични вземания, за които се претендира, че са идентични с тези, обезпечени със запор, наложен с постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С160024-022-0019479/19.08.2016 г. на публичния изпълнител при ТД на НАП Пловдив по изпълнително дело 2018/2014 г., който запор е вписан служебно на основание чл. 4 ЗОЗ в ЦРОЗ под № 2016112201235. Съдът е посочил, че по делото липсват доказателства за предмета на цитираното изпълнително дело, по което е наложен запорът, вписан в ЦРОЗ: в постановлението на публичния съдебен изпълнител е посочено само, че запорът се налага за изискуемо публично вземане по изпълнителното дело в размер на 799 553.05 лв., в това число лихва – 200 042.79 лв., и главница – 599 510.26 лв.; както от представеното от ищеца постановление за налагане на запора, така и от потвърждението в ЦРОЗ за неговото вписване, се установява само видът на наложената обезпечителна мярка, а именно: запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в изброените банки; за произхода и вида на обезпеченото по този начин публично вземане, предмет на цитираното изпълнително дело, липсват доказателства; такива не са представени и в производството по настоящото дело, въпреки че единият от мотивите за отказа на синдика да приеме поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ в списъка на приетите вземания, както и на съда, постановил определението по чл. 692 ТЗ, е свързан именно с невъзможността да се установи идентичност на вземанията, предявени в производството по несъстоятелност, с тези, предмет на изпълнителното дело от 2014 г., обезпечени с вписания в ЦРОЗ запор. Във възражението по чл. 690 ТЗ, подадено от НАП срещу изготвените от синдика списъци на приетите и неприети вземания, както и в производството по делото пред първата инстанция, има само твърдения и позоваване на изготвени от самия ищец справки. Според въззивния съд, не става дума за посочени и представени доказателства по реда на ГПК, въз основа на които да се приеме идентичност на предявените в производството по несъстоятелност вземания с тези, обезпечени с посочения по-горе запор, вписан в ЦРОЗ. НАП обосновават по делото тази идентичност с посочения в постановлението за налагане на запора размер на публичното вземане – 599 510.26 лв. главница и 200 042.79 лв. лихви към датата на постановлението за налагане на запора (19.08.2016 г.), съпоставен с размера на претендираните в производството по несъстоятелност като обезпечени вземания в общ размер на 1 029 797.23 лв., от които главница 598 765.27 лв. и дължими към 08.06.2020 г. лихви в размер на 431 031.96 лв., като според ищеца съпоставката на тези размери и фактът, че с постановлението е наложен запор върху вземания с главница в по-голям размер от този, заявен в производството по несъстоятелност, е достатъчен, за да се направи изводът, че претендираните за удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ вземания в производството по несъстоятелност, са вземанията, обезпечени с посоченото постановление за налагане на запор от публичния изпълнител през 2016 г. Съставът на Апелативен съд – Пловдив е посочил, че приложената към молбата за предявяване на вземанията и по делото пред първата инстанция справка (стр. 171 – 173), изготвена от НАП, съдържаща изброяване на обезпечените вземания с техните основания, които съвпадат с тези, предмет на предявения иск, също не може да служи като доказателство за идентичност, доколкото справката е изготвена от самия ищец. Доводът, че всички декларации, включен в справката на НАП за обезпечените вземания, са подадени в периода 2012 г. – 2014 г., а изпълнителните листове и електронните фишове са издадени в периода от 2012 г. до 2015 г., също не е основание да се приеме, че вземанията по тях са били предмет на образуваното през 2014 г. изпълнително дело, респ. – че са обезпечени с наложения запор през 2016 г. Изхождайки от тези съображения, въззивният съд е извел извод, че идентичността на вземането по изпълнителното дело с тези, предявени в производството по несъстоятелност за удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, не може да се предполага въз основа на съпоставките и твърденията, обсъдени по-горе, а е необходимо да бъде установена с допустими доказателства по ГПК, каквито в случая липсват. Допълнително, и позовавайки се на съответно цитирана казуална практика на ВКС, въззивният съд е изложил аргументи, че дори да се приеме, че по делото е установено, че процесните вземания са идентични с тези, предмет на изпълнителното дело от 2014 г., за обезпечението на които е наложен от публичния изпълнител и вписан в ЦРОЗ запор от 2016 г., това не е основание да се приеме поредност на тяхното удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ в производството по несъстоятелност. В тази връзка е приел, че в правната доктрина и в съдебната практика се приема непротиворечиво, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ следва да се тълкува корективно в частта, предвиждаща привилегия при удовлетворяване на вземания, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ. Вписването на запора има за последица противопоставимост на правата на обезпечения кредитор по отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество (чл. 12, ал. 2 и чл. 30, ал. 1 ЗОЗ), като при принудителното изпълнение кредиторът има качеството на хирографарен, а не на обезпечен. Вписването на запор по реда на ЗОЗ не дава право на взискателя на предпочтително удовлетворяване от имуществото, върху което е учреден залогът, поради което такова право не може да има и кредиторът с прието вземане в производството по несъстоятелност. Целта на вписването на обезпечителните мерки по реда на ЗОЗ не е създаване на право на предпочтително удовлетворяване, а създаване на предимство при конкуренция между различните способи на принудително изпълнение върху същото имущество, тъй като вписването на насочването на принудително изпълнение по реда на ГПК и ДОПК осуетява пристъпването към изпълнение от страна на заложния кредитор съгласно чл. 32а от ЗОЗ. Взискателят, който е вписал запор по реда на ЗОЗ, няма специални права и привилегии спрямо останалите кредитори на несъстоятелността. Аргумент за това е разпоредбата на чл. 638, ал. 4, изр. второ ТЗ, според която наложените в изпълнителното производство запори са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността. С оглед решаващите мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т. 1 от посоченото Тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, които са свързани с преценката на конкретни факти и с обсъждането на събраните по делото доказателства, т. е. въпроси по правилността на обжалваното решение. При тези съображения, формулираният процесуалноправен въпрос не удовлетворява общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът дали съдът разполага с правомощие да извършва корективно тълкуване на посочената правна норма, не само не е, но и не може да бъде част от предмета на делото, който се индивидуализира чрез основанието и петитума на иска. На следващо място, тълкуването на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ в оспорения от касатора смисъл не е единствено обуславящо за изхода на спора и поради това няма нужното правно значение за разрешаването му, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Основният извод на въззивния съд, обусловил отхвърлянето на предявения иск, е изведената липса на идентичност на вземането по изпълнителното дело с тези, предявени в производството по несъстоятелност за удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, а поставеният от касатора въпрос е относим само към допълнителните съображения на въззивния съдебен състав относно неоснователността на иска. Независимо от горното, не може да бъде направен извод за наличие и на сочената допълнителна селективна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай касаторът не е посочил, с оглед тези разяснения, по какви причини и с какви цели разрешаването на правния въпрос би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – не е изложил твърдения за наличие на неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която да се нуждае от промяна; не се е позовал на настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, налагащи осъвременяване на създадената съдебна практика, нито е обосновал непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика по въпроса. Както в теорията, така и в съдебната практика, при съобразяване нормите на чл. 459, ал. 1 във вр. чл. 457, ал. 1 и чл. 460 ГПК, чл. 217, ал. 1 и ал. 3 и чл. 194, ал. 5 ДОПК, чл. 638, ал. 4 ТЗ и т. 7 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, има вече утвърдено становище за прилагане на нормата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ корективно относно частта ѝ, визираща вземания, обезпечени със запори и възбрани, вписани по реда на ЗОЗ; и то е точно в смисъла, възприет от въззивната инстанция в обжалваното решение, че в полза на кредиторите, обезпечили изпълнението на вземанията си с тях, не се поражда привилегия за предпочтително удовлетворяване пред останалите кредитори. Предвид гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение