Определение № 992 от 05.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. Г. срещу решение №.872/13.06.22 по г.д.№.2896/21 на АС София в частта, с която е потвърдено реш.№.265264/5.08.21 по г.д.№.13246/20 на СГС, 23с., за отхвърляне на предявения от касатора частичен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за сумата над 5000лв. до 30000лв. Прокуратурата на Република България не взема становище. Касационната жалба e подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че са налице основанията за ангажиране отговорността на държавата за вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, тъй като образуваното срещу ищеца наказателно производство /пр.пр.3-776/09 на СРП, ДП №.12/14 на ДАНС/ по обвинение по чл.149 ал.1 НК /по което е привлечен с постановление от 21.01.2010г./, впоследствие преквалифицирано по чл.157 т.3 НК /за извършване на полови сношения с ненавършило 14г. лице от същия пол/ е било прекратено на основание чл.243 ал.1 т.1 вр. с чл.24 ал.1 т.1 НК /с постановление от 26.03.16г. - поради липса на доказателства за извършено съставомерно деяние, доколкото деянието е извършено без обвиняемият да знае, че лицето не е навършило 14г., и доброволно, без да е използвана сила или принуда, като постановлението е окончателно потвърдено на 30.11.15 предвид обжалване на мотивите от ищеца/. Установено е, че незаконното обвинение, в това число и наложените във връзка с него мерки за неотклонение /задържане под стража (21.01.10г.-1.07.10), парична гаранция/, е причинило на Н.Г. неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания; ищецът се е оплакал на св.Волев, че не се чувства добре в затвора, след като го освободили отново не се чувствал комфортно, не бил добре психически, не споделял за наличие на тежки болести, но казал, че не можел да спи и да яде /св.Волев/. Съдът е отразил, че при определяне размера на дължимото обезщетението следва да се вземат предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, да се приложи обществения критерий за справедливост-регламентиран в чл.52 ЗЗД и константната съдебна практика, вкл. задължителната такава /т.11 ППВС N.4/23.12.68, т.3 и т.11 от ТР N.3/22.04.05 на ОСГК на ВКС/, като самото обезщетението се определи глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от това увреждане. Позовал се е на възприетите в релевантната практика принципни постановки и, като ги е цитирал, е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства. Съобразил е тежестта на повдигнатото обвинение /преди и след изменението му – и в двата случая тежко наказуеми състави/, естеството на същото /за деяние обществено и морално укоримо/, периода на задържането под стража /около половин година/ - през който безспорно е търпян голям дискомфорт, принудителна изолация и лишаване от основно човешко право – това на свобода, продължителността на наказателното преследване-5г. 10м. 9дни, който период е намерен за дълъг при разследване на престъпления от такъв характер в досъдебна фаза, интензитета на търпените неимуществени вреди /душевен дискомфорт, отдръпване на близки и познати/, публичното злепоставяне на ищеца в резултат на медийната разгласа и обществения отзвук на обвиненията /съобразена е единствено информацията, предоставена от прокуратурата, тъй като отговорността й не може да бъде ангажирана за съдържанието на публикациите, което се определя от авторите им и е политика на издателя на съответната медия/, фактът, че е било допуснато нарушение на презумпцията за невиновност /тъй като служебни лица са представили ищеца отнапред за виновен/, че в информационните среди все още са налични данни за негативните публикации, свързани с името му, поради което и ефектът на злепоставянето не може да се счита напълно заличен. От друга страна е отчел, че: след изменението на първоначалната мярка „задържане под стража“ в „парична гаранция“ спрямо ищеца не са били налагани други мерки, ограничаващи свободата на придвижването му през по-голямата част от продължителността на наказателното производство; то е приключило в досъдебна фаза и не е бил ангажиран с процесуални действия в съдебна фаза; макар да е търпял определени негативи в личен план - изразяващи се в дискомфорт и загуба на част от социалните контакти, не е доказано да са настъпили сериозни последици в степента, описана в исковата молба; не са доказани твърденията му, че вследствие на обвинение е било накърнено „доброто му име“-по делото няма данни с какво име се е ползвал ищецът преди да бъде обвинен; при отчитане на естеството на обвиненията, както и охарактеризирането му като „педофил“, извършител на развратни действия, вкл. чрез принуда, упояване, изнудване, не е установено да е търпял вреди с голям интензитет - доколкото свидетелските показания съдържат по-голяма информация за това как се е чувствал в следствения арест, но от тях не се установява какво е било отражението на повдигнатите обвинения върху психо-емоционалното му състояние - употребените от свидетеля изрази са общи и декларативни; не са доказани твърденията, че и към настоящия момент Н.Г. продължава да изживява всички тези събития, както и че животът му е безвъзвратно променен; няма данни тези обвинения да са попречили на професионалната му реализация; не се твърди и не се установява обвинението да е дало отражение върху здравословното му състояние. С оглед на тези конкретни данни, на база разграничението на двете групи обстоятелства, посочени по-горе, и като е съобразил социално-икономическата обстановка в страната към процесния период, определяща обществения критерий за справедливост, съдът е намерил, че присъдената от първата инстанция сума съставлява справедливо обезщетение за търпените неимуществени вреди. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, като формулира следните въпроси: 1.“При нарушаване на изискването за протичане на наказателното производство в разумен срок, задължен ли е съдът, разглеждащ въпроса за дължимото обезщетение по ЗОДОВ, да признае по достатъчно ясен и недвусмислен начин, че е допуснато нарушение на чл.6 пар.1 от ЕКЗПЧОС, и да компенсира ищеца, имащ качество на „жертва“ по смисъла на чл.34 от ЕКПЧ на допуснатото нарушение на Конвенцията „по изричен и измерим начин“? /реш.№.59/17.09.21 по н.д.№.232/20, І НО/; 2. „Какви са приложимите критерии при преценката на съда за спазването на „разумен срок за приключване на досъдебното производство и как неразумният срок следва да се отрази върху определяне на справедливото обезщетение?“ /реш.№.10/10 по конст.д.№.10/10 на КС, реш. на ЕСПЧ по дела Екле срещу Германия, Ц. и Щ. срещу Щвейцария, К. срещу Полша, С.Х.К. срещу България; реш.№.122/28.10.20 по г.д.№.92/19, ІІІ ГО, реш.№.55/11.03.13 по г.д.№.1107/12, ІV ГО, реш.№.16/17.05.17 по г.д. №.2686/16, ІІІ ГО, реш.№.230/4.12.17 по г.д.№.4874/16, ІV ГО, реш.№.42/ 1.07.19 по г.д.№.1914/18, ІІІ ГО/; 3. „Относно приложението на чл.52 от ЗЗД във вр. с чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ при определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретно установени по делото релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост“ /ППВС 4/68, ТР 3/22.04.05 на ОСГК, реш.№.293/17.03.20 по г.д.№.3963, ІV ГО, реш.№.202/ 16.01.13 по т.д.№.705/11, ІІ ТО, реш.№.25/17.03.10 по т.д.№.211/09, ІІ ТО, реш.№.66/3.07.12 по т.д.№.611/11, ІІ ТО, реш.№.83/6.07.09 по т.д.№.795/08, ІІ ТО, реш.№.1/26.03.12 по т.д.№.299/11, ІІ ТО, реш.№.95/24.10.12 по т.д.№.916/11, І ТО, реш.№.112/26.05.22 по г.д.№.66/21, ІV ГО, опр. №.60624/27.01.21, реш.№.60245/18.01.22 по г.д.№.996/21, ІV ГО/; 4. “За задължението на съда да изложи мотиви, в които да обсъди всички обстоятелства по делото, да посочи кои правнорелевантни факти счита за установени, както и да даде отговор на всички твърдения и възражения на страните /реш.№.265/10.09.12 по г.д.№.703/11, ІV ГО, реш.№.128/25.02.15 по т.д.№.2611/13, ІІ ТО, реш.№.55/30.05.09 по т.д.№.728/08, І ТО, реш.№.13/ 19.04.17 по г.д.№.50074/16, І ГО, ППВС 1/53, ППВС 1/83, ППВС 7/65, т.19 ТР 1/4.01.01, ОСГК, ТР 2/2.07.14, ОСГК, реш.№.609/15.01.19 по г.д.№.323/ 08, І ТО, и др./ Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице Първите два въпроса не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивната инстанция не е обсъждала така изведените въпроси и не е излагала изрични мотиви в тази връзка, поради което те са неотносими. Отделно от изложеното, доколкото не е бил предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ заедно с този по чл.2 ЗОДОВ и не е било претендирано отделно обезщетение за забавено правосъдие, за съда не е и възниквало задължение да обсъжда наличието на предпоставките на иска по чл.2б ЗОДОВ в това производство, респективно той е извършил преценка с оглед предявените с исковата молба обстоятелства, съобразявайки влиянието на продължителността на конкретното наказателно производство. Жалбоподателят е претендирал да му бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и наложената му в рамките на същото мярка за неотклонение, а не за провеждането на наказателното преследване в неразумен срок /правното основание на иска не е нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок, а фактът, че производството е било прекратено/. Предвид изложеното въпросите не са обусловили изводите на въззивния съд за частична основателност на иска по чл.2 ЗОДОВ и не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. С въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. цитираната в изложението, постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО, реш.№.377/22.06.10 по г.д. №.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д.№.951/10, III ГО, реш. №.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.10 по г.д.№ 1916/09, IV ГО, реш.№.111/17.03.14. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, реш.№.202/20.06.16 по г.д.№.403/16, ІV ГО, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. То се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а конкретно при исковете по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ - тежестта на повдигнатото обвинение, в това число дали е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, респективно другите наложени ограничения; начина, по който всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение. Той изрично се е спрял на и е цитирал горепосочените обстоятелства, които следва да бъдат отчетени при претенция по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, съобразил е сочените критерии, посочил е както фактите, които обосновават присъждане на по-висок размер на обезщетение, така и тези, което обосновават намаляването му, и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната. От друга страна, доколкото жалбоподателят се позовава на реш.112/26.05.22 по г.д.№.66/21, ІV ГО, то не съставлява такова по сходни случаи по смисъла на реш.№.830/20.12.10 по г.д.№.1898/09 на ВКС, ІV ГО /макар и двете лица да са били обвинени и разследвани в едно и също наказателно производство ведно и с други лица, различни са последиците, вида и интензитета на търпените от тях вреди от незаконното наказателно преследване, в това число доколкото при обвиненото лице по г.д.№.66/21 на ВКС, което е било на доста по-ниска възраст от тази на ищеца, е прието за доказано силно негативно отражение върху личността, значителна промяна в характера и начина на живот, уронване на доброто име, затруднения при намиране на работа в страната, наложили заминаване му в Англия/. Предвид изложеното не е налице визираното в чл.280 ал.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно цитираната във връзка с четвъртия въпрос задължителна практика на ВКС, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани, както и да обсъди всички искания и доводи, които имат значение за решението по делото. Въззивната инстанция не е отрекла това задължение. Тя е обсъдила събраните доказателствата, посочила е кои факти намира за установени и защо; обсъдила е и доводите и възраженията от значение за изхода на спора, в това число е взела предвид вредите, търпяни по време на задържането под стража и свързания с него дискомфорт и ограничения, отчела е продължителността на наказателното производство, което е намерила за прекомерно като се има предвид фазата, на която се е развивало, двукратното прекратяване на производството и съответно внасяне на обвинителни актове, като изрично е посочено, че обезщетението се определя глобално и за всички вреди, търпяни вследствие на проведеното срещу ищеца наказателно производство. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО,