Определение № 2010 от 16.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1007/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. Д., представляван от особения представител адв. И. В. К., против решение №108/24.02.2023 г. по в.гр.д.№ 1116/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград, поправено с решение № 178/09.04.2024 г. по същото в.гр.д., в частта, с която е потвърдено решение № 906866/26.10.2022г. по гр. д. № 999/2020г. на РС-Благоевград в частите, с които се признава за установена дължимостта от касатора на „ОТП Факторинг България“ЕАД на сумата от 8 902, 07 лв. — главница по Договор за кредит за текущо потребление от 18.05.2017г. със сметка № 24422570; ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 10.05.2019 г. до окончателно изплащане на вземането, които суми са предмет на Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 4505 от 15.05.2019 г., издадена по ч.гр.д.№ 1139/2019 г. по описа на РС - Благоевград. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално е неправилно и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“АД /правоприемник на преобразуваното чрез вливане дружество „ОТП Факторинг България“ЕАД/ в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е установил качеството си на кредитор спрямо ответника за посочените вземания, придобити по договора за цесия, сключен с „Банка ДСК“ ЕАД на 13.12.2019 г. БлОС е посочил, че банката е упълномощила новия кредитор да уведоми от нейно име длъжника за извършената цесия. Позовал се е на чл.45 ГПК, която разпоредба установява правилото, че връчването на представител се смята за лично връчване. Според съда законодателят е посочил фигурата "представител", без да разграничава представителната власт от какво произтича - от упълномощаване от страна на представлявания или по силата на закона - от акт на съда. И в двата случая осъщественото връчване на представител съдът е приравнил на лично връчване, при което е приел, че в случая ответникът лично е уведомен за извършената цесия. Изложил е съображения, че в договора длъжникът е посочил регистрирания си адрес за кореспонденция – [населено място] поле, [улица]. Съобразил е, че на осн. чл.15 от договора страните са се споразумели, че всички съобщения, уведомления и покани във връзка с договора за кредит ще се считат за получени от кредитополучателя, ако са изпратени на посочения адрес, ако кредитополучателя не е уведомил кредитора за промяна на адреса за кореспонденция. От събраните по делото доказателства - удостоверителни отразявания на ЧСИ въззивният съд е установил, че длъжникът е бил търсен три пъти на посочения от него адрес, но не е открит. По тези съображения е счел, че правновалидното изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита е настъпило с връчване на копие от исковата молба и приложенията й на особения представител. По отношение на наведения в жалбата довод относно размерът на главницата, БлОС е намерил същия за основателен. Съдът е обсъдил посочената в Договора за покупко – продажба на вземания главницата по кредита - в размер на 8 902,07 лв. и е преценил, че това следва да е и размерът, до който ищецът може да претендира дължимост. Заключил е, че решението на районния съд в тази част следва да бъде частично отменено, като на кредитора се признае вземане за главница в размер на 8902,07 лв. Касаторът поставя в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК следните правни въпроси: 1/ Може ли особеният представител с отговора на исковата молба да направи възражения за недопустимост на исковете, макар в развило се до неговото назначаване като особен представител производство по частна жалба на ищеца да има влязъл в сила съдебен акт?; 2/ Следва ли първоинстанционният съд да разгледа отново, както и да съобрази решението си с доводите на особения представител касаещи недопустимост на исковете, изложени в отговора на исковата молба, в случай, че констатира противоречие с практика на ВКС?; 3/Представлява ли валидно уведомление за цедиране на вземане по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД връчването му на назначения от съда особен представител на длъжника-ответник?; 4/ Положена ли е дължимата грижа от страна на кредитора при уведомяване за цесията, в случай на известен настоящ адрес на длъжника, на който той не е търсен?; 5/Обявена ли е надлежно предсрочната изискуемост, ако от съдържанието на писмото-покана за обявяване на предрочна изискуемост не може да се индивидуализира по безспорен начин кредита, по който се твърди неизпълнение, респективно настъпила изискуемост? Касаторът въвежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по първите четири въпроса противоречие с практиката на ВКС /решение № 1/01.02.2017 г. по т.д. № 3228/2015 г. на ВКС, II т.о./ и на СЕС/ по дела: С-215/15, С - 112/13 и С -327/10/, на осн. чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, а по пети въпрос твърди, че същият е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По поставените правни въпроси настоящият състав на ВКС намира следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Първите два въпроса са постановени от касатора с обосноваване на доводи, че касаят допустимостта на обжалваното решение. В тази насока възражението на касатора е за недопустимост на подадена искова молба по реда на чл.422 ГПК от цесионер на банка, правата върху спорното вземане за който са възникнали след издаване на заповедта за незабавно изпълнение. Съобразно разясненията по т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение / чл. 269, изр. 1 ГПК /, аналогично на осн. чл.280, ал.2, пр.2 ГПК касационната инстанция служебно допуска обжалваното въззивно решение до касационно обжалване, ако е налице вероятност същото да е недопустимо. Следователно независимо от това дали ответника по иска, респ. въззивникът, респ. касаторът са направили възражение за недопустимост на предявения иск, а оттам и на постановеното по него решение, съответният съд дължи произнасяне по това възражение. В случая макар въззивният съд да е докладвал направеното в тази връзка възражение от въззивника - физическо лице, не е разгледал същото. С оглед задълженията си по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК настоящата инстанция констатира, че не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо на соченото от касатора основание. Според приетото в т.10.б. от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, са налице в случаите на настъпило универсално или частно правоприемство на страната на заявителя или на длъжника след издаване на заповедта за изпълнение. При частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл. 226 ГПК. Легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Константна е и практиката на ВКС / определения по чл.274, ал.3 ГПК по т.д. № 2275/2020 г. на ВКС, II т.о., № 2643/2019 г. на ВКС, II т.о./, която приема, че разрешението по т.10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е приложимо и в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги, с които се установява вземане на банка, тъй като нито в мотивите, нито в диспозитива на ТР са посочени изключения, свързани с активната процесуалноправна легитимация на цесионера да установи съществуването на вземането, предмет на издадената в полза на банката /цедент/ заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, след като прехвърлянето на вземането е осъществено след издаване на заповедта за изпълнение, но преди завеждане на иска по чл.422 ГПК. Разясненията по т.4г от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС се отнасят до друга хипотеза – на настъпило, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, частно правоприемство от кредитор, притежаващ особено предвидено в закона качество, в полза на лице, което не притежава такова качество. Третият въпрос попада в предмета на произнасяне на въззивния съд, но не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Създадената практика на ВКС, обективирана в решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на ВКС, І т.о. а именно, че ако в исковата молба е обективирано изявление на банката – ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита за предсрочно изискуем, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник, е приложима и по отношение на уведомяването на длъжника за извършената цесия по реда и при условията на чл. 99, ал. 3 ГПК. Изложените в цитираното решение аргументи в подкрепа на тезата, че уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем чрез получаване на исковата молба от особения представител, са относими и спрямо уведомлението за връчване на цесията. В случай на преустановяване на плащанията по кредита и на невъзможност длъжникът да бъде намерен на посочения от него в договора адрес, правата на кредитора са защитени с предвидените възможности за връчване на уведомлението или чрез нотариална покана по чл. 50 ЗННД, или чрез прилагане на процедурата по чл. 47, ал. 1-5 ГПК. От своя страна правото на защита на длъжника, било то спрямо цедента или спрямо цесионера, е защитено, чрез назначаването на особен представител в исковото производство и то след стриктно провеждане на процедурата по връчване на уведомление, предвидена в чл. 47, ал.1–5 ГПК. По своята правна същност, както обявяването на кредита за предсрочно изискуем, така и прехвърлянето на вземането (цесията), представляват правопроменящи юридически факти, които заварват едно вече съществуващо правоотношение и въздействат върху него. При правопроменящите юридически факти промяната на облигационното правоотношение може да се свърже както с промяна на неговото съдържание ( при обявяването на кредита за предсрочно изискуем), така и с промяна на правното качество (в хипотезата на цесия). В случая касаторът посочва практика на СЕС, за да обоснове тезата си, че връчването на уведомление за цесията с копие от исковата молба на особения представител няма правните последици на чл.99, ал.4 ГПК. Разглежданите от СЕС хипотези в решения по дела С-112/13, С-327/10 и С-215/15 не отговарят на фактите по настоящия спор. Касаят установяване на международната компетентност на сезиран със спора съд и значението на липсата на възражение за това от страна на назначения особен представител на ответник с неизвестно пребиваване. Следователно същите не разглеждат въпроси, свързани с възможността да бъдат получени изявления от материалноправен характер. Четвърти въпрос не отговаря на произнасянето на БлОС. Въвежда изводи, които не са били направени от въззивната инстанция и не могат да бъдат проверени във фазата по чл.288 ГПК от касационната инстанция. В обжалваното решение са направени констатации за спазване на реда по чл.47, ал.1-5 ГПК от ЧСИ относно връчването на съобщението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а не на съобщението за цесията /последното е въведено с правния въпрос/. Освен това процесуалният представител на касатора твърди, че посоченият друг настоящ адрес е бил регистриран през 2013 г., т.е. преди сключване на процесния договор от 18.05.2017 г. Като въззивният съд е направил извод за регистрираните към момента на сключване на договора и на издаване на заповедта за незабавно изпълнение постоянен и настоящ адрес на касатора, с констатация, че той е вписан и като адрес за кореспонденция с банката - [населено място] поле, [улица]. Не се установява поддържаното селективно основание и по отношение на петия от въпросите. Възприетото от въззивния съд становище относно съдържанието на изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съответства на разрешенията дадени в т.18 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решение №106/20.06.2017 г. по гр.д.№6 0152/2016 г. на ВКС, IV г.о. /които изключват бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК спрямо петия въпрос/. Според тях обявяването на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, вкл. и вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Волеизявлението следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Нито съдебната практика, нито правната теория, поставят някакви формални изисквания към съдържанието на волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост, но във всички случаи то трябва да е изрично и недвусмислено. В писмения документ кредиторът може да даде и срок за изпълнение на задължението, конкретизирайки го в определен размер към момента на изявлението. Посочването по този начин на размера на дълга е от значение за отправената към длъжника покана за доброволно изпълнение, но не и към обявяването на предсрочната изискуемост на кредитното задължение. Изискуемостта дава възможност на кредитора да иска и да получи изпълнение във вида и размера, който задължението би имало, ако срокът бе изтекъл. В този смисъл, упражняването на предоставеното от договора право на предсрочна изискуемост е санкция за неизправността на длъжника и не погасява уговорените задължения, а отнема преимуществото на срока, като изискуемостта настъпва и за непадежиралите към този момент анюитетни вноски. Настоящият състав като взе предвид осъществените от особения представител процесуални действия във връзка с изготвяне на касационната жалба и съобрази фактическата и правна сложност на делото, намира, че възнаграждението следва да бъде определено в размер на 707 лв. /съобразно материалния интерес в обжалваната част и предвид определеното в предходните инстанции възнаграждение по цялата искова молба/. Касаторът Г. Д. дължи заплащане на държавна такса по сметка на ВКС в размер на 30 лв., а на основание чл.78 ГПК следва да бъде осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД разноски за дължимото на особения представител възнаграждение в размер на 707 лв., както и юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 300 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд