Определение № 2153 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1224/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 129, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Порт инвестмънт девелопмънт – България 2“ ЕАД, подадена чрез процесуалните му пълномощници адв. Р. М. и адв. Д. Я. срещу определение № 564/20.11.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 419/2024 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). Въззивното определение е обжалвано в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (т.е. потвърдено е) определение № 873/16.10.2023 г. по гр. дело № 696/2022 г. на Добричкия окръжен съд (ДОС), с което, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, е върната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното определение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част. В изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено също чрез адв. М. и адв. Я., като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: в случая с упражненото от доверителя ни (дружеството-ищец) право на защита по чл. 34 от Конвенцията на ООН срещу корупцията (Конвенцията) и чл. 8 от Гражданската конвенция за корупцията на Съвета на Европа (Гражданската конвенция) срещу отсъждането в търг. дело № 360/2013 г. на Варненския окръжен съд (ВОС) и търг. дело № 69/2013 г. на Търговищкия окръжен съд (ТОС), Върховният касационен съд (ВКС) нарушил/изпълнил ли е възложените му от чл. 4, § 3 от ДЕС, чл. 267, § 3 от ДФЕС и чл. 47 от ХОПЕС съдебни функции. От страна на дружеството-касатор се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че по този въпрос въззивният съд действал в противоречие с решение № 14/25.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В изложението се сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК и се цитира практика на Съда на Европейския съюз (СЕС), но в тази връзка от страна на касатора не е формулиран правен въпрос. Ответният Върховен касационен съд (ВКС), чрез процесуалния си пълномощник З. С. (служител с юридическо образование), както и конституираните трети лица – помагачи на този ответник – Варненският апелативен съд (ВАпС), чрез председателя си М. М., и Варненският окръжен съд (ВОС), чрез председателя си Ц. П., в отговорите си на частната касационна жалба излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата. Другият ответник – Народното събрание (НС), както и останалите помагачи на ответника ВКС – Търговищкият окръжен съд (ТОС) и Софийският районен съд (СРС) не са подали отговори на частната касационна жалба. За да постанови обжалваната част от въззивното определение, апелативният съд е приел, че дружеството-касатор е предявило срещу НС и ВКС искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, като е претендирало ответниците да му заплатят обезщетение за имуществени вреди, причинени му в резултат на действия/бездействия на длъжностни лица и от постановени съдебни актове по дела, разглеждани в ТОС, Варненския районен съд (ВРС), ВОС, ВАпС, СРС и ВКС. Въззивният съд е установил и че с разпореждане № 52/23.01.2023 г. първостепенният ДОС е оставил исковата молба без движение поради констатирани нередовности и е дал следните указания на ищеца: 1) да насочи исковете си и срещу останалите органи на съдебната власт, от чиито актове твърди, че е увреден – ТОС, ВРС, ВОС, ВАпС и СРС; 2) да уточни в хронологичен ред, ясно и разбираемо по отношение на всеки ответник, включително и спрямо вече конституираните – НС и ВКС, поотделно кои са конкретните действия/бездействия и актове на длъжностни лица при тези органи, от които в причинно-следствена връзка са причинени вреди на ищеца, както и кои конкретни норми на правото на ЕС са нарушили; 3) да уточни спрямо всеки ответник какви по вид вреди е причинил на ищеца, като обоснове причинно-следствената връзка между акта, действието/бездействието и вредата, като посочи размера на обезщетението, което претендира от всеки ответник и обоснове базата, на която то е формирано; 4) да формулира отделен петитум на исковата молба – в какво се състои искането за осъждане спрямо всеки един от ответниците. Апелативният съд е установил още, че първата инстанция е указала на ищеца и последиците от неотстраняване на нередовностите в законоустановения едноседмичен срок – връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. След подробно обсъждане на подадената в срок от ищеца молба с вх. № 1417/01.03.2023 г. за уточняване на исковата молба, въззивният съд е намерил, че нередовностите на последната не са отстранени, като ищецът не е изпълнил следните указания на ДОС: Отказал е да изпълни първото указание – да насочи исковете си и срещу ТОС, ВРС, ВОС, ВАпС и СРС, от чиито актове твърди, че е увреден, с аргумент, че извъндоговорната отговорност на правосъдната власт на държавите-членки на ЕС изключва възможността ищецът да бъде задължен да привлече долните съдебни инстанции, тъй като е повдигнал и касационно обжалване пред ВКС – последната национална съдебна инстанция. Апелативният съд е приел, че този аргумент би бил основателен в хипотеза на осъществен касационен контрол върху съдебните решения на ТОС и ВОС, но в случая ищецът не е заявил такива твърдения, а в петитума на предявените срещу ВКС искове е посочил съдебните решения на ТОС и ВОС. Освен това въззивният съд е установил, че в първоначалната искова молба и с внесените последващи уточнения ищецът е заявил твърдения за спорове и по дела, разглеждани в други съдилища – СРС, ВРС и ВАпС, за които също е твърдял, че са допуснати нарушения на правото на ЕС, но петитум спрямо и тях не е формулиран. Апелативният съд е споделил и извода на първата инстанция, че сочените от ищеца актовете, постановявани от ВКС и ВАпС, не касаят съществото на спора, а произнасянето им е било по искането за освобождаване на ищеца от внасяне на държавни такси за обжалване на решенията на ТОС и ВОС. Въззивният съд е обобщил, че ищецът не е изяснил дали съдебните решения на ТОС и ВОС са преминали триинстанционен контрол, за да може да се приеме, че е достатъчно само ВКС да бъде конституиран като ответник по исковете срещу съдебната власт. С оглед това, апелативният съд изцяло е споделил и становището на ДОС, че ответникът ВКС не е пасивно легитимиран да отговаря по искове за вреди, произтичащи пряко от действия и актове на по-долните съдебни инстанции, особено в хипотеза, в която не се твърди и няма данни, въпреки дадените от съда указания към ищеца, за конкретизация и хронологично изложение на извършените от съдилищата увреждащи действия и за осъществен инстанционен контрол от ВКС. Въззивният съд е намерил, че ищецът не е изпълнил и указанието на първостепенния съд да изложи в хронологичен ред, ясно и разбираемо – по отношение на всеки ответник, включително и спрямо вече конституираните – НС и ВКС, поотделно кои са конкретните действия/бездействия и актове на длъжностни лица при тези органи, от които в причинно-следствена връзка са причинени вреди на ищеца, както и кои конкретни норми на правото на ЕС са нарушили. В тази връзка апелативният съд е изтъкнал, че в молбата-уточнение не са изложени конкретни и ясни твърдения по фактите, които да обосновават исковите претенции във формулираните петитуми. Съдът е посочил и че ищецът е претендирал обезщетения за имуществени вреди от НС и от ВКС на самостоятелно основание, в условията на разделна отговорност, като всяко от обезщетенията е претендирано от всеки от двамата ответници в размера на сумите, които ищецът е осъден да заплати на „ПИБ“ АД въз основа на влезлите в сила съдебни решения на ТОС и ВОС. БАС е установил обаче, че исковете не са предявени при условията на евентуалност или алтернативност, както и че конкретни твърдения по фактите, обуславящи идентичните претенции спрямо всеки един от ответниците за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди, не са заявени от ищеца. Поради това въззивният съд е приел, че е останало неизпълнено и указанието на първата инстанция ищецът да уточни спрямо всеки ответник какви по вид вреди е причинил на ищеца, като посочи размера им и обоснове причинно-следствената връзка. Приел е и че в резултат на неизпълнение на горното указание, ищецът не е формулирал и петитуми на предявените искове, съдържащи искане за осъждане на всеки един от ответниците да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер, обоснован с конкретни и ясни твърдения. В тази връзка апелативният съд е намерил за правилна и констатацията на първата инстанция, че ищецът не е изложил в конкретика детайли от споровете по двете дела в ТОС и ВОС, които да дават яснота какви възражения е правил, какви корупционни действия или пране на пари е твърдял да са извършени и какво е конкретното произнасяне на съдилищата по възраженията му. В заключение, по гореизложените съображения въззивният съд е достигнал до извод, че правилно и законосъобразно ДОС е върнал исковата молба на ищеца поради неотстраняване в срок на констатираните нередовности и е прекратил производството по делото. В допълнение апелативният съд е посочил, че според българското законодателство, за ищеца няма процесуални пречки да предяви отново исковете си с нова искова молба, ако изпълни изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, а именно – да изложи в конкретика, разбираемо и ясно обстоятелствата, на които основава исковите си претенции, като ги насочи срещу надлежните ответници съгласно чл. 7 от ЗОДОВ и формулира ясни и безпротиворечиви петитуми. По наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав на ВКС намира следното: Както при обжалването на въззивните решения, така и при подадена частна касационна жалба срещу въззивно определение касационното производство се развива в две фази: 1) допускане на касационното обжалване; и 2) разглеждане по същество на жалбата срещу акта (решението или определението) на въззивния съд. Втората фаза е уредена от законодателя като факултативна – тя се осъществява само ако са налице законоустановените предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК, към които препраща чл. 274, ал. 3 от ГПК. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и разрешаването на който е обуславящо правните изводи на съда в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това следва от задължителните указания, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието следното: „Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.“. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към тълкувателния акт, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване). Оплакванията за неправилност на въззивния съдебен акт представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалвания акт. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение или определение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая последната хипотеза е налице по отношение на сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Във връзка с нея жалбоподателят (както вече беше посочено) поддържа, че мотивите на въззивния БАС в обжалваното определение противоречали на практиката на СЕС, като касаторът цитира такава практика – решения на СЕС, но в тази връзка от негова страна не е формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а се преповтарят някои от касационните му оплаквания за неправилност на въззивното определение. При липсата на поставен от страна на касатора правен въпрос, който да съставлява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, настоящият състав на ВКС не може да допусне касационното обжалване, тъй като е в невъзможност да извърши изискваната от процесуалния закон преценка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – дали такъв правен въпрос е разрешен в мотивите на въззивния съд и в противоречие с посочената от касатора практика на СЕС. Формулираният от страна на жалбоподателя правен въпрос (в случая с упражненото от доверителя ни (дружеството-ищец) право на защита по чл. 34 от Конвенцията на ООН срещу корупцията (Конвенцията) и чл. 8 от Гражданската конвенция за корупцията на Съвета на Европа (Гражданската конвенция) срещу отсъждането в търг. дело № 360/2013 г. на Варненския окръжен съд (ВОС) и търг. дело № 69/2013 г. на Търговищкия окръжен съд (ТОС), Върховният касационен съд (ВКС) нарушил/изпълнил ли е възложените му от чл. 4, § 3 от ДЕС, чл. 267, § 3 от ДФЕС и чл. 47 от ХОПЕС съдебни функции) не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което касационното обжалване не може да се допусне и в поддържаната от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – поради разрешаване на този въпрос от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Това е така, на първо място, защото въпросът е неясен и неразбираем, доколкото буквалната му формулировка съставлява nonsense – няма как да се отговори дали „с упражненото“ от дружеството „право на защита“ „срещу отсъждането“ по двете посочени дела, съдът (ВКС) е „нарушил/изпълнил възложените му“ с посочените правни норми от ДЕС, ДФЕС и ХОПЕС „съдебни функции“. Дори и да се приеме, че питането на касатора е за това, дали ВКС (като национален съд и ответник по настоящото дело) е нарушил или е изпълнил съдебните функции, възложените му с посочените правни норми от правото на ЕС по повод двете посочени дела на ВОС и ТОС, по които дружеството-ищец е било страна и е упражнило правото си на защита по тях, то и така уточнен въпросът не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Такъв въпрос е по съществото на материалноправния спор по иска по чл. 2в от ЗОДОВ – дали е налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, а предмет на частното въззивно производство, развило се пред БАС е процесуалноправния спор относно нередовността/редовността (съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 и чл. 129, ал. 2 от ГПК) на исковата молба, с която е предявен такъв иск, респ. – относно неговата процесуална недопустимост/допустимост и на производството по него при неотстраняване/отстраняване на нередовностите (съгласно чл. 129, ал. 3 от ГПК; не и разглеждането на самия иск и на материалноправния спор по него), поради което въпросът стои изцяло извън този предмет на частното производство, не е обсъждан от въззивния съд и не е обуславящ правните му изводи в обжалваното определение и е без никакво значение за изхода на процесуалноправния спор по частното дело, включително и пред настоящата касационна инстанция. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване, поради вероятна нищожност или недопустимост или поради очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното определение, като и дружеството-касатор не сочи такива пороци. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 10, ал. 4, предл. 2 и аргум. от чл. 10, ал. 1, изреч. 2 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и с чл. 25а, ал. 3, предл. последно, във вр. с ал. 2 от НЗПП, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника ВКС, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в настоящото частно касационно производство, а именно – сумата 80 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение