Определение № 3356 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1503/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по обща касационна жалба от В. И. М., Д. Т. М. и Р. Т. К. – ищци по главния иск и ответници по насрещния иск, подадена чрез пълномощника им адв. П. С.-М. от АК-Б., срещу въззивно решение № 1147 от 04.11.2023 г. по в. гр. д. № 278/2023 г. на ОС-Бургас, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. С касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също и очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Ответната страна в касационното производство В. Д. М. чрез адв. С. М. от АК-Б. в срока по чл. 287, ал.1 ГПК е депозирал писмено становище, в което оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С решение № 1147 по в.гр.д. № 278/2023 г. на ОС-Бургас, въззивният съд, сезиран с жалби от двете насрещни страни, е отменил първоинстанционното решение № 148 от 13.10.2022 г. по по гр. д. № 881/2021 г. на РС - Поморие, в частта, с която е отхвърлен предявения насрещен иск, като е постановил ново решение, с което е признал за установено по отношение на В. И. М., Д. Т. М. и Р. Т. К., че В. Д. М. (насрещния ищец) е собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ магазин – сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, със застроена площ 10 кв.м., с предназначение: сграда за търговия, построена в УПИ *, в кв.135 по плана на [населено място]. С решението си въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният главен иск от И. М., Д. Т. М. и Р. Т. К. против В. Д. М. с правно основание чл.108 ЗС, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици въз основа на давностно владение на същия гореописан недвижим имот: магазин-сграда с идентификатор *** и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението му. Въззивният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е приел за установено, че ищците В. М., Р. К. и Д. М. са наследници на Т. Д. М., починал на 16.10.2014 г. Т. Д. М. приживе, както и брат му В. Д. М., са получили по дарение от родителите си Д. Т. М. и Р. В. М., по един жилищен етаж, представляващ самостоятелно жилище, от североизточния близнак, построен на два етажа, на площ от 61 кв.м., в дворно място в [населено място], цялото от 450 кв.м., съставляващо парцел *, в кв.135, като за Т. това е бил втория етаж, а за В.- първия етаж, заедно с по 1/2 ид.част от собствените на дарителите 1/2 ид.ч. от парцела, т.е. по 1/ 4 ид.ч. за всеки надарен, двете дарения оформени с нотариален акт съответно № 98/26.11.1993 г., том ІІІ, дело № 989/1993 г. и № 97/26.11.1993 г., том ІІІ, дело № 988/1993 г На 05.01.2004 г. между наследодателя на ищците Т. М. и ответника В. М., като съсобственици на имотите по горепосочените нотариални актове, е сключено писмено споразумение, в което е посочено, че то е относно ползването на общите части на съсобствената им сградата и другите постройки в съсобствената им част от парцела, построени без строителни книжа,с което, за отстраняване недоразуменията между тях, като двамата братя са се споразумяли за начина на ползването им, както следва: Т. М. ще ползва цялата площ на подпокривното пространство на североизточния близнак от двуетажната двуфамилна сграда като складово помещение, а в замяна отстъпва на брат си В. М. ползването на построената в източната част до сградата постройка – магазин със застроена площ от около 8 кв.м., със самостоятелна ВиК и ел.-инсталация, състояща се от едно помещение, както и лятното помещение в западната част на двора, състоящо се от стая, антре и тоалетна, като В. М. се е задължил да ползва постройката-магазин като складово помещение. Страните по споразумението са се задължили в срок до 01.05.2004 г. да опразнят и освободят от свои вещи съответно постройката-магазин, лятното помещение и тавана (подпокривното пространство), като същите са поели и други задължения, които нямат отношение към настоящия спор. Не e спорно, че на основание подписаното споразумение ответникът В. М. е започнал да ползва самостоятелно процесната постройка-магазин, като осъществява фактическа власт върху имота и понастоящем. На 18.05.2018 г. тримата настоящи ищци са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давностно владение и наследство № 125, том I, рег. № 367, дело №102/2018 г., с който са признати са собственици по давностно владение и наследство от Т. Д. М., починал на 16.10.2014 г., на следните недвижими имоти: А/. 24.17/85.17 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес, [населено място], [улица], ет.1, ап.2, с предназначение: жилище, апартамент, с брой нива на обекта: 2, с площ 85.17 кв.м., като идеалната част идва от разширение /пристрояване/ на площ 24.17 кв.м. към съществуващия втори жилищен етаж на площ от 61 кв.м. от североизточния близнак, с която пристройка е увеличена площта на жилището, и Б/. магазин – сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, със застроена площ 10 кв.м., с предназначение: сграда за търговия, построена в УПИ *, в кв.135 по плана на [населено място]. Тримата ищци са изпратили на ответника писмена покана, връчена на последния на 3.09.2021 г., да им предаде владението на процесния недвижим имот-магазина в 1-седмичен срок, заявявайки, че те са негови собственици. Въззивният съд е изложил подробно в установителната част на решението си показанията на разпитаните по делото свидетели на двете страни – св.Д. А. М. и св.Г. В. К. (на ищците), както и св.К. К. Н. и св.Д. Н. П., (на ответника). При формиране на правните си изводи по предмета на делото, по което всяка от насрещните спорещи страни претендира да е собственик на процесния магазин на основание давностно владение, е прието от правна страна следното: По главния иск по чл.108 ЗС, съдът, след самостоятелна преценка на събраните доказателства, е приел, че не е доказано ищците по него да са собственици на магазина по давностно владение. Обсъдени са подробно направените от тях с въззивната им жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение по главния иск, но са счетени за неоснователни. По повод тези оплаквания с въззивната жалба на ищците, е прието, първо, че процесният магазин е бил построен без строителни книжа-признато и от двамата братя в споразулението от 2004 г., а доказателства за обратното няма по делото. Второ, че доколкото ищците се легитгимират с КНА по наследство и давност, то в предмета на делото е изследване дали наследодателят им, респ. дали самите ищци чрез самостоятелно давностно владение, са придобили имота по давност. Трето, че споразумението от 05.01.2004 г. между двамата брата е сключено между съсобственици на дворното място и по чл.92 ЗС като такива и на построения магазин без право на строеж, порази което това споразумение следва да се цени при решаване на спора. Съдът е приел за безспорно, че от подписването на споразумението на 05.01.2004 г. сградата-магазин се е ползвала от ответника М. и той е упражнявал фактическа власт върху него и понастоящем, като това обстоятелство се установява и от показанията на четиримата свидетели и най-вече от свидетелите на ищците (св.М. и св.К.), които посочват, че между страните е имало непрекъснати разправии, както и от изявлението на ищците в отговора им по насрещния иск, в който са посочили, че още приживе наследодателят им е помолил ответника да освободи заеманото от него помещение, но същият е отказвал, поради което се влошили отношенията им, което се пренесло и в отношенията на ответника с ищците, които също не били допускани до имота и опитите им да го ползват били отблъсквани от него. Така е направен решаващ извод, че по делото не са ангажирани доказателства от ищците, от които да се установи, че същите след 2004 г. са упражнявали фактическа власт върху магазина, т.е липсва обективният елемент на владението и те не са могли така да станат собственици по давностно владение, пораид което първата предпоствака на иска им по чл.108 ЗС- ищците да са собственици на заявеното основание, не е установена, и искът подлежи на отхвърляне. констарира, че са започвали да владеят имота непрекъснато и безпрепятствено от 2008 г., а твърденията им в този смисъл са неоснователни и недоказани. Така въззивният съд е приел, че след 2004 г. ищците респективно техния наследодател не са упражнявали фактическа власт върху имота, т.е. не е налице обективния елемент на владението, поради което в тяхна полза не е текла придобивна давност и те не са могли да станат собственици на процесния имот на заявеното от тях придобивно основание. Ето защо, въззивният съд намира, че ищците не са доказали наличието на първата предпоставка за уважаване на иска по чл.108 ЗС – че са собственици на имота на заявеното основание. Липсата на тази предпоставка обосновава извод за неоснователност на ревандикационния иск и същият следва да бъде отхвърлен. По предявения насрещен установителен иск за собственост, въззивният съд, аналогично на първоинстанционния, е пиел, че фактическата власт върху процесния магазин е придобита от В. М. въз основа на споразумението, чрез което е разпределено ползването на съсобствеността, и това изключва възможността той да държи вещта като своя. Посочено е, че със сключеното между двамата братя споразумение от 05.01.2004 г. на В. М. не му е предадено владението на процесния магазин, както неправилно счита той като насрещния ищец, а му е предоставено ползването, защото с това споразумение е разпределено ползването на имота, върху който двамата братя са установили съвладение като съсобственици. Аргумент за горния извод съдът е черпил от нормата на чл.32 ЗС, според която разпределението на ползването на съсобствената вещ дава възможност на единия съсобственик да упражнява фактическата власт в реални граници и да ползва общата вещ, което е различно от владението като правомощие и елемент от състава на правото на собственост, т.е. този съсобственик е владелец на своята идеална част и държател на частите на другите съсобственици. Така въззивният съд е заключил, че за да може В. М. да се позове на придобивна давност, той следва да установи в процеса преобръщане на държането на чуждата идеална част във владение за себе си. И след преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ответникът и насрещен ищец В. М. е доказал извършването на действия, с които е отблъснал владението на другия съсобственик – ищците, а преди това техния наследодател, като е препятствал възможността им да упражняват своето право на собственост. За този извод съдът се е позовал основно на показанията на свид.М. и приетото за установено от тях, че ответниците по насрещиня иск и първоначални ищци не могат да влязат в магазина, защото В. не ги допуска, опитали се да уредят отношенията си доброволно, но той отговарял, че магазина е негова собственост, те са му го преотстъпили и искал сам да го ползва, като от няколко години те нямали никакъв достъп до имота и след като В. сменил ключа, свекърва й вече нямала ключ, и към момента помещението се ползва като склад от В.. В подкрепа показанията на този свидетел въззивният съд е реферирал и към тези на свид.К., от които е установено, че ищците искали да ползват магазина, но В. не им предоставял достъп и оттам започнали проблемите, като в първите години описали да се споразумеят. За извода, че преобръщането на държането на чуждите идчасти във владение то страна на В. М. е станало от май 2004 г., решаващият съд се е позовал на уговорения в писменото споразумение между него и брат му срок за изпълнение на задълженията по него- 01.05.2004 г., както и на изявлението на насрещните ответници в отговора им на насрещния иск, че скоро след подписване на това споразумение уговорките между двамата братя били прекратени, тъй като В. М. не е изпълнил задълженията си и бил помолен от брат си да освободи магазина, но той отказал и оттам нататък препятствал достъпа им до магазина, сменял ключа за него, заявявал претенция, че е негова собственост, поради което е направен решаващ извод, че от м.май 2004 г. същият е установил владение, а не държане, върху процесния имот, като е отрекъл правата на другите съсобственици, демонстрирано и спрямо наследодателя на насрещните ответници. Това владение според въззивния съд е било спокойно-липсвало насилие при установяване и поддържането му, явно- фактическата власт ибла упражнявана така, че всеки заинтересован е можел да научи за това, по делото липсвали данни влошениет отношения между страните да са надхвърляли междуличностните кавги, спорове и морален тормоз, за които впрактиката на ВКС се приема, че не осуетяват спокойното владение. Прието е още, че не е доказано ответниците по този иск или техния наследодател да са предприели действия, с които да прекъснат това владение, което, поради продължителността му за период повече от 10 години след м.май 2004 г., е направило В. М. собственик на магазина, и предявеният от него насрещен иск е основателен. По тези мотиви първоинстанционното решение в частта, в която насрещния иск е бил отхвърлен, е отменено, и е постановено от въззивния съд неговото уважаване, ведно с осъждане ответниците по иска да платят на ищеца общо 2775 лв. разноски за двете съдебни инстанции. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите се позовават на очевидна неправилност на въззивното решение, обосновано с несъгласие с извода на въззивния съд по главния и насрещния иск, както и съвсем бланкетно сочат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулиран е и следния въпрос: Правилно ли е прието от въззивния съд, че ответникът е собственик на процесния имот след като той не успя да докаже наличие на изискуемите материалноправни предпоставки, а именно владял ли е имота без правно основание – след като самият той твърди, че е владял имота по силата на споразумение между него и брат му и, че е владял имота непрекъснато и необезпокоявано?, без да е уточнено по въпроса кое от основанията за допускане касационното обжалване се твърди да е налице. Касационно обжалване на въззивното решение по главния иск с основание чл.108 ЗС не може да бъде допуснато. Първо, не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, който да е относим към този иск, доколкото поставеният въпрос в изложението не се отнася за този иск, а има отношение към насрещния иск за собственост сопвед съдържанието на въпроса. При липсата на формулиран правен въпрос от касатора, като една от кумулативните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, обжалването не може да се допусне, защото касационната инстанция няма правомощието да извлича такъв въпрос според т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което препятства преценката дали е налице и соченото бланкетно от касаторите специалното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което не е и обосновано. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, т.е. и при липсата на правен въпрос, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, дори и да няма подобно оплакване от касатора, доколкото за тези пороци касационната инстанция следи и служебно. В случая не се поддържа довод за нищожност или недопустимост на въззивното решение в тази част, и данните по делото не пораждат съмнение за наличието на такива пороци. Касаторите се позовават на очевидна неправилност, но такава не се констатира по главния иск по чл.108 ЗС- няма данни по този иск законът да е приложен в обратен смисъл, нито да е приложена несъществуваща или отменена правна норма предвид приетите за установени от въззивния съд факти, не се констатира и нарушение на основни начала на гражданския процес или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложението на касаторите не позволява допускане касационното обжалване на въззивното решение в частта по насрещния установителен иск за собственост, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставеният в изложението въпрос няма характер на правен въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото отговорът по него предполага преценка на правилността на въззивното решение, каквато преценка е недопустима в стадия на производството по чл. 288 ГПК. Въпросът частично е и фактически – свързан е с фактите, подлежащи на установяване в процеса, и така също не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация, защото правният въпрос не може да се отнася до възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства фактите (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Несъответствието на формулирания въпрос с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол. Съставът на ВКС констатира, обаче, основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл.трето ГПК на въззивното решение в частта му по произнасяне по насрещния установителен иск за собственост, с цел проверка дали не е очевидно неправилен извода на съда, че В. М. е установил владение, продължило в изискуемия се период от време, и довело до придобиване от него на процесния имот по давност. При обективирането на своите заключения от правна страна по този иск, въззивният съд е изложил разсъждения, които не изграждат логична аргументация за постановения краен извод по въпроса за начина и момента на установяване на владението от В. М., предвид посочените за приети от съда факти, мотивите съдържат и вътрешно противоречие, което в съвкупност поставя под съмнение обосноваността на акта по приложението на института на придобивната давност по чл.79 ЗС. Касаторите следва да внесат държавна такса общо 75 лв. по сметка на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК.