Определение № 737 от 08.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 2293/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на П. Д. Д. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №376/ 20.12. 2012 г. по т.д. № 508/12 на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 750/11.05.2012 г. на ОС-Варна по т.д. №1660/2011 г., с което е прието за установено по иск по чл.422 ГПК, че касаторът в качеството на авалист дължи на ищеца [фирма]-София сумата от 34 047,24 лева –незаплатена част от сумата дължима по запис на заповед изд. на 17.12.2007 г. от [фирма], за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК. Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т. т.3 ГПК. Ответната страна [фирма]-София изпраща писмен отговор на касационната жалба, в който счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касация. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 от ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд приема, че по делото е установено, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване вземането на банката-ищец основано на договор за предоставяне на овердрафт по разплащателна сметка и за издаване на фирмена дебитна карта от 17.12.2007 г. за предоставен кредит в размер на 70 000 лева на [фирма]. Записът на заповед е авалиран от страна на ответника П. Д. Д. и Д. И. Д.. С решение №408/16.09.2010 г. постановено по т.д. № 700/2010 г. дружеството –издател на ценната книга е обявено в несъстоятелност, а вземането по каузалното правоотношение е включено в изготвения от синдика списък на приетите вземания. Записът на заповед е бил редовно предявен за плащане на ответника П. Д. в качеството му на авалист на 09.12.2010 г., т.е. в срока за това отбелязан в самия него. При това положение, съдът е счел, че ответникът, съгласно разпоредбата на чл.485 ал.1 ТЗ отговаря като авалист към ищцовата банка и е уважил установителния иск предявен по реда на чл.422 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора въпросите за: възможността, с оглед принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, кредитор по каузално правоотношение да упражни правата по него паралелно с тези по гаранционното правоотношение основано на абстрактна сделка- авал по запис на заповед и за това, от кой момент започва да тече погасителната давност за вземане по запис на заповед, когато падежът у е на предявяване,дали от датата на издаване или от предявяването. Твърди се, че тези въпрос се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Според очертаните от ВКС, ОСГТК в ТР 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г. критерии за съотносимост на правния въпрос и формулировката на същия от страна на касатора в изложението по чл.284 ал.3, т.1 от ГПК става ясно, че двата въпроса отговарят на тях, но не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1,т.3 ГПК. Това е така, доколкото и двата въпроса намират своите отговори в съответните ясни и недвусмислени законови разпоредби,които не се нуждаят от тълкуване: За неоснователно обогатяване на кредитора, който е упражнил правата си по каузалното правоотношение и по абстрактната сделка не може да става въпрос, доколкото самият закон изключва значението на основанието при абстрактните сделки, каквато е и менителничното поръчителство -чл.482ал.2 ТЗ, т.е. напълно абстрахира съществуването на вземането по този вид сделки от всякаква кауза/основание за възникването им/, а интересите на поръчителя по такова абстрактно задължение, който го е изпълнил вместо самият длъжник са защитени в чл.482 ал.3 ТЗ който постановява встъпване на авалиста в правата срещу лицето, за което е поръчителствал. По отношение на началния момент при давностните срокове е налице ясната разпоредба на чл.531 ал.1 ТЗ, която е в смисъл, че давностните срокове по менителнични вземания започват да текат от датата на падежа. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е необходимо тълкуването на горните законови разпоредби, спазени от въззивния съд при прилагането им за решаване на настоящия спор, нито е налице необходимост от преодоляване на предходна съдебна практика, с оглед промяна в обществените отношения. Само в тези отсъстващи в конкретния случай хипотези, съгласно т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е налице соченото основание за допускане до касация. С оглед изложеното, съдът