Определение № 50306 от 13.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1390/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. С. Сидери - чрез назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК особен представител адв. Р. С. от САК, срещу решение № 456 от 07.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7883/2021 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 20.04.2021 г. по гр. д. № 7627/2020 г. на Софийски районен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Й. С. Сидери дължи на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумите 17 280.08 лв. - главница по договор за кредит № 1812122464997126 от 21.12.2018 г., ведно със законната лихва от 20.09.2019 г. до окончателното плащане, и 435.46 лв. - възнаградителна лихва за периода от 05.03.2019 г. до 04.09.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 53841/2019 г. на Софийски районен съд, и на основание чл.78, ал.1 ГПК са присъдени разноски на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД за заповедното и за исковото производство в размер на 2 585.18 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил основни защитни доводи и възражения на ответницата - кредитополучател, а именно - доводите за несъответствие между твърденията в заявлението по чл.410 ГПК и петитума на исковата молба относно началния момент на твърдяната забава за погасяване на анюитетните вноски по кредита и периода, за който се претендира възнаградителна лихва, доводите за недопустимост на предявения в производството по чл.422 ГПК осъдителен иск (поддържан като евентуален) и възражението по чл.83, ал.1 ЗЗД за освобождаване на длъжника от договорна отговорност поради неизпълнение на произтичащото от Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. задължение на банката - кредитор преди сключване на договора за кредит да направи обстойна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Излагат се и оплаквания за необоснованост и вътрешно противоречие на изводите на въззивния съд по повод обявяването и момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, а също и за липса на мотивирано произнасяне по поддържаните от ответницата - касатор доводи за нищожност на договора за кредит и за съдържащи се в договора неравноправни клаузи. С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което са възпроизведени развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение и е формулирано искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, за които се твърди, че „са решени в противоречие с практиката по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК“: „ 1. В производството по чл.422, ал.1 ГПК съдът обвързан ли е от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, законна лихва и следва ли петитума на исковата молба да съвпада с посочените факти в заявлението в производството по Глава ХХХVІІ от ГПК; 2. За установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост задължително ли следва да бъдат посочени вноските с настъпил падеж и същите следва ли да са конкретно посочени в т. нар. уведомления до кредитополучателя и да съвпадат с посочените от кредитора в депозирана искова молба по реда на чл.422 от ГПК; 3. От кой момент Й. Сидери е изпаднала в забава по отношение на заплащането на погасителните (анюитетни) вноски, включващи главница и лихва, предвид разминаването в посочените от ищеца периоди (падежни дати на непогасените анюитетни вноски); 4. Следва ли съдът да уважи предявения иск в случай, че предсрочна изискуемост не е обявена на длъжника Сидери преди подаване на заявлението, или следва да остави иска без уважение; 5. Допустимо ли е в производството по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК да бъде предявен и осъдителен иск; 6. Допустимо ли е освен това претендираните суми по обективно съединени установителен и осъдителен иск да произтичат от едно и също правоотношение, но да са за различни суми и периоди; 7. Предвид наличието на своевременно дадени коректни указания от съда на ищеца с проекта на доклад по делото и тяхното неизпълнение следва ли съдът на основание чл.161 ГПК да приеме за доказани фактите, относно които ищецът е създал пречки за събирането, и да се произнесе по приложението на чл.83 ЗЗД; 8. С оглед транспониране на Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. и неизвършване на обстойна преценка на кредитоспособността на кредитополучателя следва ли да се приложи нормата на чл.83, ал.1, пр.2 ЗЗД; 9. Следва ли задължително ищецът към датата на процесния договор да прилага на практика Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. и да извърши обстойна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя; Неизпълнението на вменени му от законов акт на ЕС задължения, в частност извършването на обстойна преценка на кредитополучателя, води ли до вреди за кредитополучателя в образувано срещу него исково производство и уважаване на предявените искове от ищеца, какъвто е настоящият казус; 10. Следва ли съдът да следи служебно за нищожността на договора поради наличие на неравноправни клаузи и респективно в случай, че е приел, че възраженията, направени в тази насока, не са формулирани ясно и точно, да даде указания с доклада си в тази насока; 11. С оглед съдебната практика за началния момент на уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на вземането, а именно от датата на връчване на исковата молба на особения представител, следва ли предявените искове да бъдат уважавани в пълен размер или следва да бъде съобразен моментът на връчване на исковата молба“. Като „важен за правилното решаване на спора и за развитието на правото“ е поставен и въпросът „Допустимо ли е да се уврежда интереса на длъжника в случай, че кредиторът не е изпълнил вменените му от закона задължения, а от друга страна съдът дори не се е произнесъл по направените своевременно възражения и е уважил предявените искове, без да изследва въпроса дали ищецът е съобразил поведението си с действащите нормативни изисквания към момента на процесния договор“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД - чрез процесуален представител юрисконсулт, който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, оспорва касационната жалба като неоснователна и претендират юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че ищецът „Райфайзенбанк /България“ ЕАД е доказал съществуването на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане към ответницата Й. Сидери, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, в признатия от първоинстанционния съд размер от 17 280.08 лв. - изискуема главница по договор за кредит от 21.12.2018 г., 435.46 лв. - възнаградителна лихва за периода от 05.03.2019 г. до 04.09.2019 г., и законни лихви от 20.09.2019 г. до окончателното плащане. Въззивният съд е формирал изводите си за съществуването и за размера на спорното вземане след анализ и преценка на събраните по делото писмени доказателства и на заключението на съдебно - счетоводната експертиза, назначена в производството пред първата инстанция. От заключението съдът е приел за доказано по несъмнен начин, че целият отпуснат с договора от 21.12.2018 г. кредит в размер на 17 535.50 лв. е усвоен в деня на сключване на договора чрез превод по банкова разплащателна сметка с титуляр кредитополучателят Й. Сидери. Предвид констатациите в заключението, съдът е счел за неоснователни доводите във въззивната жалба на ответницата за неизпълнение на задължението на банката - кредитор да предостави на кредитополучателя уговорената в договора сума и да издаде съответните удостоверения за усвояване на кредита. С мотив, че в действащата по време на сключване на договора нормативна уредба не е съществувало изискване за предоставяне от страна на банката на нарочен документ, доказващ извършването на банковата операция по превеждане на отпуснатия кредит на кредитополучателя, съдът се е произнесъл, че кредитът е усвоен от ответницата - факт, установен по категоричен начин от съдебно - счетоводната експертиза. В исковата молба банката - ищец е поддържала твърдения, че поради неплащане на дължими погасителни вноски с падежни дати 05.03.2019 г., 05.04.2019 г., 05.05.2019 г., 05.06.2019 г., 05.07.2019 г. и 05.08.2019 г. кредитът е станал предсрочно изискуем и е осчетоводен като такъв на 05.09.2019 г., за което ответницата е уведомена с нарочно изявление, връчено при условията на чл.11.8 от договора за кредит на посочения от нея адрес за кореспонденция; Задълженията по кредита към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 20.09.2019 г., са в размер на 17 280.08 лв. - изискуема главница, 435.46 лв. - възнаградителна лихва за периода от 05.03.2019 г. до 20.09.2019 г., законни лихви от 20.09.2019 г. до окончателното плащане и 150.05 лв. - наказателни лихви за забава за периода от 05.03.2019 г. до 19.09.2019 г. Съпоставяйки исковата молба с подаденото от банката заявление за издаване на заповед по чл.410 ГПК, въззивният съд е установил пълно съвпадение между твърденията на банката в заповедното и в исковото производство за размера на дължимите, но непогасени от ответницата суми по кредита, началния момент, от който ответницата е изпаднала в забава, броя и падежа на дължимите вноски, чието неплащане е послужило като основание за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, и момента на настъпване на предсрочната изискуемост. Поради това, аналогично на първоинстанционния съд, въззивният съд е определил като неоснователно възражението на ответницата за несъответствие между претендираните в заповедното и в исковото производство парични вземания. След самостоятелна преценка на доказателствата въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена на ответницата - кредитополучател с нарочни изявления на банката - кредитор, които са обективирани в 2 бр. писма, изпратени до посочения в договора за кредит настоящ адрес за кореспонденция и до постоянния адрес на ответницата; Писмата са получени на 05.09.2019 г. при условията на фингирано връчване (с оглед неоткриването на ответницата на двата адреса), уговорено като правна възможност в клаузите на чл.6.2 и чл.11.8 от договора за кредит. Въззивният съд е изложил и съображения, че необходимост от уведомяване на длъжника за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита преди завеждане на съдебно производство има само при заповедното производство, не и при защита чрез осъдителен иск, в който случай предсрочната изискуемост може да бъде обявена чрез връчване на препис от исковата молба на назначения на основание чл.47, ал.6 ГПК особен представител на длъжника. При изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е констатирал, че въззивната жалба на ответницата съдържа бланкетно оплакване за нищожност на договора за кредит, без посочване на конкретни клаузи, за които се твърди нищожност, и на конкретни пороци, обуславящи нищожност на договора или на отделни негови клаузи. Поради бланкетния характер на оплакването въззивният съд е преценил, че не дължи произнасяне по него. Във въззивната жалба, както и в отговора на исковата молба, ответницата е навела бланкетно и твърдение за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. По повод на това твърдение въззивният съд е изложил мотиви, че не установява в договора за кредит да се съдържат клаузи с неравноправен характер. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите, които имат значение за преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. С изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г. в разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване извън хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК са предвидени вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение, както и очевидна неправилност на решението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката - ответник е обосновала приложното поле на касационното обжалване с множество въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на делото и покриват критериите по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първите два въпроса са изведени от оплакването в касационната жалба, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, чийто петитум се разминава със съдържанието на заявлението по чл.410 ГПК. Въпросите не съответстват на мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд, след съпоставяне на заявлението и на исковата молба, е достигнал до извод, че предметът на търсената с иска по чл.422, ал.1 ГПК съдебна защита е идентичен с предмета на проведеното от кредитора заповедно производство, включително по отношение на размера на претендираното парично вземане, началния момент на забавата на длъжника, предпоставките и момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Предвид така направения извод, въпросите не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Формулираните в т.3 и т.4 въпроси са от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като техните отговори са обусловени от извършената от въззивния съд преценка на доказателствата и от възприемането на фактите относно настъпването на обективните предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита и нейното обявяване на длъжника (т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). След преценка на доказателствата въззивният съд е приел, че вследствие неплащане на дължими погасителни вноски с настъпил в периода 05.03.2019 г. - 05.08.2019 г. падеж предоставеният на ответницата (сега касатор) кредит е станал предсрочно изискуем и че предсрочната изискуемост е обявена надлежно с изявление, достигнало до знанието на ответницата - длъжник преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Правилността на така направените изводи не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което и с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по въпросите за началния момент на забавата на длъжника и за предсрочната изискуемост на кредита не може да се допусне. Поставените в т.5 и т.6 въпроси нямат значение за изхода по делото, доколкото инстанциите по същество не са разглеждали предявеният като евентуален осъдителен иск с правно основание чл.430 ТЗ за заплащане на сумите, отразени в заповедта за изпълнение и в исковата молба на банката - кредитор. В исковата молба ищецът е поставил условие осъдителният иск да бъде разгледан в случай, че съдът приеме за недоказано настъпването на предсрочната изискуемост на кредита и отхвърли поддържаният като главен установителен иск за съществуване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Първоинстанционният съд е приел, че твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на кредита е настъпила преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК и е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на спорното вземане (с изключение на наказателните лихви в размер на 150.05 лв., за които е прието, че са уговорени в противоречие със закона), като с оглед изхода на спора по установителния иск не е разгледал евентуалния осъдителен иск. Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК и по тази причина също не се е произнасял по предявения като евентуален осъдителен иск. При този изход на спора въпросите за допустимостта на осъдителния иск в производство, образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, и за предмета на защита с всеки от двата иска не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Посочените в т.7 - т.9 въпроси, както и последният „въпрос“ от изложението, са свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не се е произнесъл по своевременно направеното от ответницата - касатор възражение за наличие на основание по чл.83, ал.1, пр.2 ЗЗД за освобождаването й от отговорност за неплащане на дължимите по договора за кредит суми, породено от неизпълнение на произтичащото от Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. насрещно задължение на банката - кредитор да извърши обстойна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Възражението е въведено с отговора на исковата молба и действително не е обсъдено от първоинстанционния, а след това и от въззивния съд, но липсата на произнасяне по него не е рефлектирало върху крайния резултат от делото. В отговора на исковата молба ответницата не е твърдяла, че към момента на сключване на договора за кредит не е била в състояние да погасява кредита, нито е поддържала твърдения за факти, които могат да бъдат подведени под хипотезата на чл.83, ал.1 ЗЗД. При липса на конкретни фактически твърдения, насочващи към фактическия състав на чл.83, ал.1 ЗЗД, необсъждането на възражението за неизпълнение на задължението на банката - кредитор да извърши оценка на кредитоспособността на кредитополучателя не се е отразило на крайните изводи на съда за основателност на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Поради това няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по повод на обсъжданите въпроси. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по отношение на въпроса по т.10 от изложението, който е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В мотивите към решението въззивният съд е изложил съображения, че при осъществяване на решаващата си дейност като инстанция по съществото на спора не е констатирал наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП в сключения между страните договор за кредит. От съдържанието на мотивите е видно, че съдът е съобразил практиката на ВКС, според която при спор с участие на потребител по смисъла на ЗЗП съдът следи служебно за неравноправни клаузи в сключения с потребителя договор. От обстоятелството, че съдът не е изброил конкретните клаузи, по отношение на които е извършил преценка за неравноправност, не следва извод, че преценката има формален характер, след като в отговора на исковата молба и впоследствие във въззивната жалба ответницата не е посочила конкретни клаузи от договора, които покриват критериите за неравноправност по чл.143 ЗЗП. Въпросът по т.11 е провокиран от съображенията на въззивния съд, че в хипотезата на предявен осъдителен иск за вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, предсрочната изискуемост може да бъде обявена на длъжника и с връчване на препис от исковата молба. Изложените в този смисъл съображения обаче са относими към евентуалния иск на банката - кредитор, който не е разгледан от въззивния съд поради уважаване на установителния иск за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение. За да уважи иска по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.410 ГПК, след като отправеното от кредитора изявление за предсрочна изискуемост е достигнало до знанието на длъжника съобразно уговореното в чл.11.2 на договора. При така формирания решаващ извод поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на делото и не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 7883/2021 г. на Софийски градски съд. С оглед недопускане на касационното обжалване и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,