Определение № 5472 от 27.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3051/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на АП София срещу решение №.845/18.06.25 по г.д.№.1225/24 на АС София, ГО, 4с., в частта, с която е потвърдено реш.№.1715/22.03.24 по г.д.№.9071/22 на СГС за осъждане на Прокуратурата на РБ да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 15 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 10.07.19г. до окончателното изплащане. Ответникът по касационната жалба Р. Г. В. я оспорва; претендира разноски при условията на чл.38 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като срещу ищцата е било образувано досъдебно производство и тя е била привлечена като обвиняема /на 30.10.12/ за престъпление по чл.206 ал.3 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК /обсебване-за това, че в периода 1.10.11-24.10.12 в [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място] на различни места (лечебни заведения, училища, търговски дружества) при условията на продължавано престъпление, в съучастие - като извършител /а съпруга й А. В.-като помагач/, противозаконно присвоила /чрез държане на достъп до ключове към заключващите ги устройства и съответно до парите в монетниците на автоматите, регулярно използване на вещите като свои чрез зареждане с консумативи и събиране на приходите от продажби на напитките) чужди движими вещи-20бр. автомати за топли и студени напитки от различни модели и марки на обща стойност 19 450лв., в големи размери/, което е било прекратено поради несъставомерност на деянието. Установено е и, че незаконното обвинение й е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото за същите обезщетение, като е съобразил - продължителността на наказателното производство /почти седем години/, тежестта на престъплението, в което е била обвинена ищцата /тежко престъпление от общ характер/, интензитета на преживените от нея негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката й /силен стрес от начина, по който са започнали действията по ДП спрямо нея (ищцата е била задържана след проведена полицейска акция, в която са участвали 30-40човека, бил е извършен обиск в дома и изземване на вещи, след което тя и съпругът й са били разпитвани 7-8часа), страх от осъждане, притеснение и срам от близки и съграждани, тревоги от това, че семейството останало без доходи и за продължителен период от време изпаднало във финансови затруднения, че ощетило децата си като ги лишило от посещаваните от тях извънкласни платени занимания (народни танци, спортни танци, плуване, ски), ищцата преживяла краткотрайни екзистенциални кризи, за преодоляването на които по принцип е било необходимо медикаментозно лечение с цел облекчаване и преодоляване на симптомите и стабилизиране на състоянието, ведно с провеждането на системна психотерапия-но такива не са били предприети /СПсЕ/, била стресирана, депресирана, рязко отслабнала/, отражението му върху начина на живот и социалното обкръжение /Р.В. била контактна и жизнерадостна, но след започване на ДП станала апатична, дезинтересирана от ежедневните занимания и грижи за децата й, дистанцирана от семейните ангажименти, изпитвала срам и неудобство да излиза от дома си - и това й състояние е продължило през по-голямата част от периода на висящност на наказателното производство, изолирала се от общността и не се е реализирала в професионален аспект (по професия е юрист и не могла да започне работа като пробационен инспектор във В. въпреки спечения конкурс, а и се срамувала да търси друга работа, тъй като всички я обсъждали, много приятели и близки се отдръпнали от нея, деградирала като личност (започнала да употребява ежедневно алкохол, спряла да се интересува от децата, станала психически нестабилна и несигурна)/, възрастта на ищцата, обществения и професионален статус, медийната разгласа, икономическите условия в страната към момента на увреждането-а от друга страна по-леката мярка за неотклонение „подписка“, обстоятелството, че не е налице причинно-следствена връзка между наказателното производство и появилите се дентални проблеми, че макар ищцата да е преживяла емоционално разстройство-типичен умерено тежък депресивен епизод със соматични прояви, не се наблюдават типични особености на посттравматично стресово разстройство, съдът е приел, че обезщетението от 15 000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, респективно по въпроса относно обществения критерий за справедливост. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна практика-т.ІІ от ППВС №.4/68, т.3 и т.11 от ТР №.3/05 на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС; реш. №.60289/15.12.21 по г.д.№.837/21, ІV ГО, реш.№.145/27.09.22 по г.д. №.3365/21, ІV ГО, реш.№.527/14.08.24 по г.д.№.880/ 23, ІV ГО. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от ППВС №.4/23.12.68 са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че след първоначалното задържане при проведената шумна полицейска акция е била взета мярка за неотклонение „подписка“/, тежестта на престъплението, в което е била обвинена ищцата, интензитета на негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката й, възрастта й, обществения и професионален статус, здравословно състояние, отношения в семейството, медийната разгласа, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Предвид изложеното въззивната инстанция е отчела както обстоятелства, които влияят в посока увеличаване на дължимото обезщетение, така и такива, които обосновават намаляването му, съобразила е цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото основание по чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/05, касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, не е формулиран конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/05. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и изрично е посочил, че по отношение на една част от претендираните вреди такава е налице-тъй като са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление /т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал/, а по отношение на друга част от тях такава липсва. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр.№.532/ 24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО, реш.№.377/22.06.10 по г.д.№.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д.№.951/10, III ГО, реш.№.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.10 по г.д.№.1916/09, IV ГО, реш. №.111/17.03.14 по г.д.№.4207/13, ІV ГО, ППВС №.4/23.12.1968 - вкл. цитираните/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии - пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната. С оглед на горепосоченото не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на пълномощника на ответната страна адв.Й. А. А. трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба при условията на чл.38 ЗА. При определяне на същото настоящият състав отчита, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер-този по Наредба №.1/09.01.04/ не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения-те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба се определя на 600лв. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,