Определение № 482 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 574/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от ДФ „Земеделие“, представляван от изпълнителния директор, чрез процесуалният представител главен юрисконсулт Ж. против въззивно решение № 127 от 1.11.2021г. по в.гр.д. № 272/2021г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е отменено решение № 260089 от 6.04.2021г. по гр.д.№ 198/2020г. на Окръжен съд Русе в частта, с която е уважен иска като е прието за установено по отношение на И. Д. И. съществуването на вземания на ДФ „Земеделие“ по договор № 18/593982/00684 от 24.04.2013г. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от ДФ „Земеделие“ иск против И. Д. И. за приемане на установено, че има вземане по договор № 18/593982/00684 от 24.04.2013г. за предоставяне на държавна помощ „Помощ за реализиране на доброволно поети ангажименти за хуманно отношение към птиците“ и анекси към него за сумата 21 477.38лв., главница и 2 875.57лв., лихва за забава за периода 1.02.2018г.-25.06.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.06.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 3984/2019г.на РС Русе като неоснователен. Решение № 260089 от 6.04.2021г. по гр.д.№ 198/2020г. на Окръжен съд Русе е потвърдено в останалата му част, с която е уважен предявения иск, с който е установена дължимостта на 21 477.32лв., главница по сключения договор и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: След преценка на ангажираните доказателства въззивният съд е приел за неоснователна претенцията на ДФ „Земеделие“за сумата 19 950.64лв. /разликата над присъдените 21 477.32лв.до претендираните 41 427.98лв./, ведно с законната лихва, считано от 26.06.2019г., както и лихва за забава в размер на 2 590.26лв., за периода 1.03.2018г.-25.06.2019г., със следните мотиви: И. И. е земеделски производител с регистриран животновъден обект - птицеферма. В това си качество, след като е кандидатствал за предоставяне на държавна помощ за реализиране на доброволно поети ангажименти за хуманно отношение към птиците през 2013г., той е сключил договор с ДФ“Земеделие“, по силата на който се е задължил за срок най-малко от пет години да изпълнява доброволно поетите ангажименти за хуманно отношение към птиците /вж. т.1.1 и т.3.5 от договора/, срещу което да му бъде предоставена помощ за покриване на допълнително необходимите за това разходи и пропуснати ползи. Той е заявявал, че ще осъществява следните две мерки:А/.използване на фуражи, съдържащи деоксиниваленол не повече от 2.5мг/кг и Б/. гарантиране на оптимално хранене на птиците чрез заместване на животински протеини от бозайници и рибно брашно с растителни протеинови заместители и незаменими аминокиселини, като за 2013г. е заявил за отглеждане 26 000бр. бройлери. Подписвайки чл.4.5 от договора, земеделският производител се е съгласил, че при неизпълнение на задължението по чл.3.5 от договора /т.е. да прилага мерките да период от най-малко пет години, считано от първото кандидатстване по съответната мярка/, ще дължи възстановяване на получените средства по мярката. Съгласно т.4.6 – договорът не може да се променя по отношение на страните и предметът на подпомагане. Било е безспорно, че И. е получил 21 477.32лв. за 2013г., като ДФ „Земеделие“ след извършена проверка е приел, че той е гледал с 1 000бр.по-малко птици от заявените 25 500броя. За 2014г. той е заявил 14 000бр. бройлери и ДФ „Земеделие“е приел, че той е изпълнил задълженията си по договора по отношение на заявеното количество птици. За 2015г., И. е заявил за двете мерки помощ за отглеждане на 39 500бр. бройлери. Заявил е, че ще ги отглежда в три халета /в І -14 000бр., във ІІ -13 000бр.и в ІІІ-12 500бр./ Установено е, че вместо посоченият брой, той е заредил 46 425бр. птици/ т.е. с 6 925бр.повече/. От тях са реализирани 42 000бр./останалите са умрели/. Безспорно е било, че капацитетът на животновъдният обект е бил значително надвишен. ДФ „Земеделие“ е поискал становище от МЗХ, дали в тази хипотеза, земеделският производител следва да бъде санкциониран и е получен отговор /писмо от 8.07.2016г./, че бенефициентът не е изпълнил условията за отчитане на документацията. През 2015г.на И., на два транша, са били преведени сумите от 18 594.13лв. и 2 883.21лв. През 2016г. той е заявил помощ, но не е получил такава. Считано от 3.08.2016г., той е престанал да бъде собственик на селскостопански обект. През 2017г. не е подавал заявление за подпомагане. Отглеждал е само 32 бр.бройлери за лични нужди. Въз основа на тези обстоятелства, въззивният съд е приел за установено, че за период от четири години /от 2013г. до 2016г. включително/, И. е отглеждал бройлери, при спазване на договорените мерки А/. и Б/. Счел е за неправилен извода, че изпълнението през 2015г. не удовлетворява поетите задължения, пред вид превишения капацитет. Позовавайки се на §1, т.6 от Наредба № 26 от 5.08.2008г.за определяне на минималните изисквания за хуманно отношение и защита при отглеждане на бройлери, определящ термина „гъстота на отглеждане“ на бройлерите като „общо живо тегло бройлери на кв.м.използваема площ“, въззивният съд е приел, че капацитетът е обусловен не от броя на птиците в обекта, а от общото им тегло, „което при бройлери на един ден, с които се зарежда обектът и бройлери, готови за реализация, очевидно е различна величина“. Според съда становището на МЗХ няма обвързваща за него сила и не може да бъде възприето като отговор на поставеният от ДФ “Земеделие“ въпрос. Според въззивният съд, ако И. е превишил капацитета на животновъдният обект, той не би получил държавна помощ. Според съда - от дължимият петгодишен период /2013г.-2017г./, неизпълнение не е имало само за 2017г. /т.е. за една година/. Договорката по т.4.5 е неустоечна и е формулирана непрецизно. При тълкуването й, съгласно правилата на чл.20 ЗЗД, с оглед естеството на договора, при който двете страни не са равнопоставени и при съобразяване на обстоятелството, че кандидатстването за държавна помощ е година за година и тя се изплаща след преценка на изискуемите документи, въззивният съд е приел, че чл.4.5 следва да се тълкува в смисъл, че земеделският производител следва да възстанови не цялата, а само тази сума, която е относима към периода на неизпълнението. Неговият извод е, че в случая, И. не дължи връщане на получените суми за 2013, 2014 и 2015г., поради което първоинстанционният акт досежно сумата от 21 477.24лв.главница и 2 875.57лв. лихви за забава следва да бъде отменен. Отделно съдът е посочил, че дори и да се възприеме тезата на ДФ “Земеделие“, че при каквото и да е неизпълнение в рамките на петгодишния период, земеделският стопанин дължи връщане на цялата сума, то в негова полза отново не би било налице вземане, защото неустоечната клауза ползва само изправната страна, а в случая ДФ “Земеделие“ не е такава страна. Своят извод, съдът е обосновал с допълнително подписаният Анекс № 6, с който е въведена нова клауза /т.1.9/, съгласно която изпълнението на ангажимента за предоставяне на държавна помощ не е обвързано с финансово подпомагане през целия пет годишен период. Посочено е, че не може страна по договор, която е публичен правен субект, с последващо изменение, да изключи - за в бъдеще - своя престация, очаквайки изпълнение от насрещната страна, без тя самата да престира каквото и да е и без за насрещната страна да е налице възможност за отказ или разваляне на договора или за получаване на обезщетение. В касационната си жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли земеделския стопанин да не търпи никакви санкции, след като е прието наличие на неизпълнение на дейностите, за които той е поел ангажимент и след като тази санкция е изрично предвидена при сключване на договора?, 2. Следва ли нормата на т.10.6 от Указания за прилагане на схемата за държавна помощ, утвърдени на 27.02.2013г., както и Указанията за 2014г., 2015г. и следващите години, транспонирани в т.4.5 от договора, да се тълкува в смисъл, че на възстановяване от земеделския производител подлежи само тази помощ, която му е била отпусната за периода на неизпълнението или подлежат на възстановяване всички получени суми през годините на ангажимента?, 3. Представлява ли виновно поведение на неизправната страна по договора от страна на ДФ“Земеделие“ непредставянето на авансова помощ за 2016г., пред вид нормата на чл.11.3 от Указанията за 2016г. за прилагане на схемата за държавна помощ, предоставяща възможност за изплащане на помощ и след предвидения срок при „извършване на проверки и при възникнали неточности и казуси, изискващи допълнително обследване допустимостта за подпомагане на съответния бенефициент и следва ли ДФ“Земеделие“ да търпи санкция за това? и 4. Пред вид характера на държавната помощ – обхваща само онези ангажименти, които надхвърлят съответните задължителни стандарти на Съюза, съгласно Регламент /ЕС/ №73/2009г. и Приложение ІІ към него, следва ли помощта да бъде предоставена на земеделския производител, който не прилага и не изпълнява задължителните минимални стандарти и което неизпълнение е обективирано в акт на единствения компетентен в областта на хуманното отношение към животните орган? Касаторът счита, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с приетото в решение по гр.д.№ 3377/2020г.на ІІІ г.о. Алтернативно, поставя гореописаните въпроси и като се позовава на основанието по допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. Д. И., чрез процесуалния представител адвокат В., с който се изразява становище за неоснователност. Развива доводите си по съществото на спора. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 940лв., реалното извършване на които установява с представени договор за правна защита и съдействие от 8.02.2022г., в която е посочено, че договорената сума от 1 940лв.се дължи по банкова сметка и вносна бележка от 9.02.2022г.,удостоверяваща внасянето й. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният акт следва да се допусне до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по вторият и четвъртият от поставените от касатора въпроси, които са от значение за изхода на спора, свързани са с решаващите доводи на въззивния съд и по тях не е налице установена практика, доколкото цитираното от касатора решение не е постановено по идентичен на някой от поставените по настоящето дело въпроси. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение