Определение № 1974 от 15.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 899/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу решение №591/25.08.2023г., постановено от Софийски апелативен съд по в.т.д. №150/2021г., с което е потвърдено решение № 234 от 31.01.2020г., постановено по т.д. № 9452/2016г. по описа на СГС, 6-8 състав, с което „МОЛ ВАРНА“ ЕАД е осъден на основание чл. 76, ал. 1, т. 3 от ЗМГО /отм./ да заплати на „ЛЮК“ АДСИД сумата 843 800 лв., представляваща обезщетение за вреди - пропуснати ползи от неполучено лицензионно възнаграждение, произтичащи от нарушение на правото на „ЛЮК“ АДСИД спрямо притежавана от него търговска марка „Mall Varna“, регистрирана в Патентното ведомство на Република България с рег. №66466 от 08.08.2008г., осъществено от ответника чрез поставяне на статични рекламни съоръжения със знака „Mall Varna“ на фасадата на сграда, представляваща търговски център, собственост на ответника, находяща се в [населено място], [улица]; поддържане на интернет сайт с адрес: mallvarna.com; изготвяне и разпространение на рекламни брошури, означени със знака „Mall Varna“ и използване на знака „Mall Varna“ в списание, издавано по поръчка на ответното дружество, за периода 28.12.2011г. до 28.12.2016г., ведно със законната лихва върху до окончателното й заплащане, като е отхвърлен искът с правно основание чл.76, ал. 1, т. 3 от ЗМГО /отм./ за заплащане на сумата от 16 876 000лв., представляваща обезщетение за вреди – пропуснати ползи от неполучени приходи от наеми от търговски и развлекателен център в [населено място] с наименование „ПФОЕ МОЛ“, впоследствие променено на „АУТЛЕТ ЦЕНТЪР“ за периода 28.12.2011г. - 28.12.2016г., ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от 28.12.2016г. до окончателното й изплащане.

Първата касационна жалба е подадена от ответника „Мол Варна“ ЕАД срещу решението на САС, в частта му, с която е потвърдено решението на СГС за присъждане на сумата от 843 800 лв. Касаторът поддържа, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че е неправилен и в противоречие с европейското право изводът на въззивния съд, че е налице използване на знака за услугите от клас 36 от МКСУ „сделки с недвижимо имущество”, за които е регистрирана словната търговска марка на ищеца, тъй като услугите са различни и „МОЛ ВАРНА“ ЕАД използва процесния знак само по отношение на услугите „продажби на дребно” от клас 35 на МКСУ. Сочи, че САС не е съобразил, че наетите в мола помещения са във връзка с главната услуга, която е продажба на дребно на стоки за трети лица и е различна от брокерската услуга по клас 36 от МКСУ. Счита, че начините на използване на марката не са в кръга на услугите, за които е регистрирана марката на ищеца и следователно няма нарушение. Посочва, че при отдаването на имоти в търговския център под наем, той не действа за трети лица, а в своя полза, като отдава под наем собствени помещения, но това е съпътстваща спрямо главната му дейност, която е продажба на стоки на дребно. По изложените подробно доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част и отмяната му. Претендира и разноски.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Мол Варна“ ЕАД поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност и по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Представляват ли, при липса на уточнение коя услуга е главна и коя съпътстваща, брокерските услуги, квалифицирани в клас 36 от МКСУ, предоставяни в търговски вериги тип мол, самостоятелно основание за обосноваване на неправомерно използване на търговската марка от страна на лицето, което осъществява продажба на дребно за трети лица в мола, за което притежава собствена регистрирана търговска марка в клас 35 от МКСУ?“, който въпрос касаторът поддържа, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на СЕС, обективирана в Решение от 04.03.2020г. по съединени дела С-155г. и С-158/18г., решение на СЕС по С-418/02 /Практикер/, решение на СЕС по С-501/15 – Кактус С.А.;

2. „Представляват ли брокерските услуги по отдаване под наем на недвижими имоти самостоятелни услуги в търговските центрове, тип мол?“, за който се поддържа противоречие с решение на СЕС от 10.07.2014г. по дело С - 420/13;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните доказателства, които са от значение за основателност на иска за обезщетение за вреди – пропуснати ползи от неполучено лицензионно възнаграждение? Следва ли при разрешаване на делото въззивният съд да обсъди всички доказателства, установяващи осъществяването на релевантни за спора факти и обстоятелства в тяхната пълнота, излагайки съображения защо възприема едни, а други отхвърля? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото съобразно оплакванията в жалбата и да даде собствено разрешение на предмета на делото?“, за който поддържа, че са разрешени в противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и много други актове като решение №113/24.02.2022г. по гр.д. №2906/2021г., 1 г.о., решение № 14/26.04.2022г. по т.д.№1349/2021г., 2 т.о. и др. посочени.

Ответникът по касационната жалба – „ЛЮК“ АДСИЦ оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 23.11.2023г., подаден чрез процесуалния му пълномощник – адв. Я. Ш.. Твърди, че част от въпросите не са обсъждани от апелативния съд, а по отношение на процесуалните въпроси, че не е налице основание за допускане до касация, тъй като съдът не е действал в противоречие с практиката. Претендира разноски.

С допълнителна молба с вх. №503979/27.09.2023г. касаторът „МОЛ ВАРНА“ ЕАД претендира отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по подробно изложените мотиви по следния въпрос: „При съблюдаване на Указанията на EUIPO, Решение на Съда от 04.03.2020г. по съединени дела С-155/18 Р Burlington, Решение на САС по дело С-418/02 Practiker и с Решение С-501/15 Р от 11.10.2017г. Cactus SA, както и МКСУ, като актове задължителни за българския съд, Съдът да произнесе кои са главните услуги, които следва да осъществяват търговците в търговски вериги тип мол, за които биха могли да подадат заявление за регистрация на търговска марка и в кой клас съгласно МКСУ попадат конкретните услуги. В случай, че главните услуги, предоставяни от търговски вериги тип мол са услуги по продажба на дребно, попадащи в клас 35 от МКСУ, счита ли се, че е ясно върху какво се простира защитата на марката и да се установи за кой клас стоки и услуги следва да се използва, ако липсва заявено първоначално уточнение още при депозиране на заявката за регистрация на марката?“.

Втората касационна жалба е подадена от ищеца „ЛЮК“ АДСИЦ срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено отхвърлителното иска решение по претенцията му с правно основание чл. 76, ал. 1, т. 3 от ЗМГО /отм. / за сумата от 16 876 000 лв., представляваща обезщетение за вреди – пропуснати ползи от неполучени приходи от наеми от търговски и развлекателен център в [населено място] с наименование „ПФОЕ МОЛ“, впоследствие променено на „АУТЛЕТ ЦЕНТЪР“, за периода 28.12.2011г. -28.12.2016г. и по чл.86 ЗЗД за лихва върху нея. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения и необосновано. Счита, че неправилно и въпреки събраните пред въззивната инстанция нови доказателства, съдът е приел, че макар да имало значително намаляване на приходите на ищеца за процесния период, липсвала причинно-следствена връзка с неправомерното използване на знака. Счита, че такава причинна връзка е налице и се позовава на заключението на вещото лице С. М., от което е видно, че при едни и същи условия за търговци, приходите на ищеца са намалели с 76,65%, а на ответника – само с 9,73%. Не била обсъдена огромната разлика в цените на отдаваната под наем площ от двете дружества. С оглед горното претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и частичната му отмяна, като вместо това бъде уважена претенцията му. Претендира и присъждане на разноски.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „ЛЮК“ АДСИЦ поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставя следния въпрос:

1. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/08.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСТГК на ВКС, решение №222/06.04.2017г. по т.д.№425/2015г., 2 т.о., решение №134/30.12.2013г. по т.д.34/2013г. на ВКС, 2 т.о., решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. и мн.др.

Ответникът по тази касационна жалба – „Мол Варна“ ЕАД е подал отговор от 20.03.2024г., чрез процесуалния си пълномощник – адв. Й. И., с който оспорва същата по подробно изложените съображения и претендира недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

Третото-лице помагач - „Хидрострой“ АД не изразява становище по жалбите.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел от фактическа страна, че съгласно свидетелство за регистрация с № 660466 от 18.08.2008г. на Патентното ведомство на Република България, справка за търговска марка „Mall Varna“ към 07.02.2017г. и словна търговска марка „Mall Varna“ се установява, че в процесния период 28.12.2011г. - 28.12.2016г. ищецът „ЛЮК“ АДСИД е притежател на търговска марка “MALL VARNA” – словна, за стоки и/или услуги с класове 36, 37, 38, 39, 40, 42, 44 по Ницката класификация със срок на закрила до 17.08.2026 г. Също така е приел, че ответникът съгласно приложената справка притежава търговска марка МОЛ ВАРНА (MALL VARNA) – словна, за стоки и/или услуги с класове 16, 35, 41, 43 и 45 по Ницката класификация, вписана в Регистъра на марките, воден при Патентното ведомство на Република България, с рег. № 74772 от 09.07.2010 г., с дата на заявката 15.12.2006 г. и срок на закрила до 15.12.2026 г.

Въззивният съд е посочил, че с решение от 30.08.2010 г. по т.д. № 460/2009 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-1 състав и решение № 961/13.06.2011 г. по т.д. № 553/2010 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, е признато за установено по иска с правно основание чл.76, ал.1, т.1 от ЗМГО във вр. с чл.73, ал.1 от ЗМГО, предявен от „ЛЮК“АДСИД против “Милър Мол Варна Уан” ЕАД ( със сегашно наименование “МОЛ ВАРНА” ЕАД) фактът на нарушение на притежаваното от ищеца право върху словна търговска марка “Mall Varna” с регистрационен № 66 466 от 18.08.2008г. и със срок на закрила до 17.08.2016г., регистрирана за стоки класове 36, 37, 38, 39, 40, 42, 44, изразяващо се в поставяне на статични рекламни съоръжения с представяне на регистрираната марка Mall Varna на фасадата на сграда, представляваща търговски център, собственост на “Милър Мол Варна Уан” ЕАД, находяща се в [населено място], [улица]; поддържане на интернет сайт с адрес mallvarna.com; изготвяне и разпространение на рекламни брошури със запазената марка Mall Varna; изготвяне и разпространение на рекламни винили, поставяне на съоръжения за външна реклама, със запазената марка Mall Varna; използване на марката Mall Varna в списание, издавано по поръчка на “Милър Мол Варна Уан” ЕАД и представляващо използване в търговската дейност по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 2, т. 4 от ЗМГО, без съгласието на притежателя на марката, като установеното нарушение не е преустановено.

Въззивният съд е приел, че от представените ГФО и други счетоводни документи, както и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Р. С., се установява, че при ищеца „ЛЮК“ АДСИД за периода 2009г. - 2016г. общият размер на отчетените приходи от наеми е 10 368 хил. лв., докато при ответника за същия период по данни от ГФО и годишните отчети за дейността общият размер на отчетените приходи от наеми е 57 243 хил. лв. Констатирано е, че съобразно ГФО на „МОЛ ВАРНА“ ЕАД за периода 2012г. - 2016г. е отчетена счетоводна загуба. Установен е и спад в отчетените от „ЛЮК“АДСИД приходи от наеми на дружеството.

Въззивният съд е обсъдил подробно заключението на единичната маркова експертиза, изготвено от вещото лице Д., с което се приема, че е налице сходство на знаците и че услугите, за които е използван знакът “Mall Varna” от ответника „МОЛ ВАРНА“ ЕАД в процесния период, са идентични с услугите от клас 36 “Сделки с недвижимо имущество”- Отдаване под наем на недвижимо имущество, отдаване под наем на офиси, за които е регистрирана словната търговска марка “MALL VARNA”, притежавана „ЛЮК“АДСИД, като е налице вероятност за объркване на потребителите. Съгласно това заключение лицензионното възнаграждение, което ищецът би получил за процесния период като притежател на словна марка “MALL VARNA” за използването й за услуги от клас 36 на МКСУ, при използване на подоходния подход, който експертът счита, че е единственият възможен с оглед наличната информация по делото и реализираните от ответника приходи от наеми, е изчислено в размер на 1 116 760, 27 лв. САС е посочил, че според вещото лице формите на нарушение, посочени в исковата молба, попадат в клас 35, 41/ създаване на печатни произведения/ и 42 /поддържане на интернет сайт/ от МКСУ, когато те се извършват за трети лица, но когато се осъществяват като действия, свързани със собствената на ответника търговска дейност, те представляват форма на използване от него за рекламиране и идентификация на собствената му търговска дейност.

САС е посочил, че съгласно заключението на тройната съдебно-маркова експертиза, изготвена от вещите лица В. П., В. Ш. и П. И. /последният с особено мнение/, използваният от ответника знак визуално, фонетично и смислово е идентичен (в логото - сходен) на процесната марка на ищеца „ЛЮК“ АДСИД, но услугите, за които е използван знакът MALL VARNA от ответника „МОЛ ВАРНА“ ЕАД в процесния период са различни от услугите от клас 36 от МКСУ „сделки с недвижимо имущество”, за които е регистрирана словна търговска марка на ищеца, като е направен анализ на същността на описаните услуги. Според вещите лица ответникът „МОЛ ВАРНА“ ЕАД използва процесния знак като търговец, опериращ със собственото си търговско име, като нерегистрирана марка по отношение на услугите “продажби на дребно” от клас 35 на МКСУ и като собствената си регистрирана марка рег. № 74772 МОЛ ВАРНА MALL VARNA по отношение на услугите от клас 35 на МКСУ “реклама” и “насърчаване на продажбите (на трети лица)”, като за нито едно от тези използвания не са регистрирани услуги на ищеца. Според тройната експертиза лицензионното възнаграждение, което „ЛЮК“АДСИД би получил при предоставяне на лицензия върху правата на собствената си марка MALL VARNA на база на реализираните от ответника приходи от наеми за процесния период, ако се приеме, че има използване от ответника на услуги съгласно марковото законодателство, по отношение на “сделки с недвижими имоти” е в размер на 1 063 581,21 лева. По отношение на поддържането на интернет сайт с адрес: mallvarna.com е прието, че става въпрос за използване като интернет адрес, с домейн име съвпадащо с търговското име на ответника, а съдържанието на сайта показвало онлайн реклама в компютърната мрежа и насърчаване на продажбите (на трети лица), поради което тези услуги попадали в клас 35 на МКСУ. Тройната експертиза е изчислила размер на лицензионното възнаграждение при използване на метода на аналозите в този случай в размер на 10 000 лева, като за аналог е избран лицензионният договор, сключен от ищеца с “Виларион” ЕООД, който е за същата търговска марка и съгласно който уговореното лицензионно възнаграждение е в размер на 4 000 лева и коригиращ коефициент 2,5, който отразявал възможността евентуален лицензионен договор да бъде сключен за по-дълъг период от време, по аналогия със сключения втори лицензионен договор с „Хидрострой“ АД, който е със срок до изтичане на срока на закрилата на марката. Тройната експертиза е изчислила вариант на дължимо лицензионно възнаграждение при отчитане на стойността на възнагражденията за извършване на брокерски услуги, които се определят от величината на получените приходи от брокер на база роялти 4%. Посочва се, че приходите на брокера пък се определят като 3% от приходите, реализирани от отдаване под наем. Размерът на това възнаграждение за годините от 2012г. до 2016г. включително според експертите е 31 907, 44лв.

Въззивният съд е посочил, че кредитира и изслушаната пред него съдебно-икономическа експертиза, изготвена от вещото лице С. М., от която е установено след анализ на приходите от наеми, реализирани от ищеца за периода 2009- 2016г., че за периода от 2009 до 2011г. те са в размер са 8 406 048,30 лв., а периода от 2012г. до 2016г. - 1 962 619,63 лв., или има спад от 76,65%. За периода 2009г. - 2016г. ответното дружество „МОЛ ВАРНА“ ЕАД е реализирало приходи в размер на 88 705 000лв. Съотношението между същите периоди, както при ищеца, показва намаление на приходите от 9,73%. Изчислена е и средната наемна цена при площите, отдавани под наем от първото и от второто дружество, като за „ЛЮК“АДСИД тази наемна цена за 2016г. е средно 3,97 евро на кв.м., а при „МОЛ ВАРНА“ ЕАД - 24,29 евро на кв.м. От заключението на вещото лице М. се установява и че от страна на ответника „Мол Варна“ ЕАД за изследвания период до 2020г. са сключени 362 договора за наем на търговски площи, от които 77 действащи към момента на изготвяне на заключението, като в част от тях наемната цена е формирана на единица площ, а в част – включва и процент от месечните приходи на наемателя.

Въззивният съд въз основа на така установената фактическа обстановка е препратил към мотивите на първата инстанция съгласно чл. 272 от ГПК. Счел е, че възраженията, че марката не се ползва за услуги в регистрирания от ищеца клас 36 по МКСУ, е неоснователно, тъй като съгласно подробния списък на EUIPO /Служба на европейския съюз за интелектуална собственост/ в този клас се включват именно сделки по отдаване под наем на търговски центрове, оценка на недвижими имоти, администриране на недвижими имоти, бизнес, свързан с недвижими имоти, компютърни информационни услуги, свързани с недвижими имоти, отдаване по наем на офиси, отдаване под наем на офиси за споделено работно пространство, отдаване под наем на помещения в търговски центрове, отдаване по наем на сгради, отдаване по наем на търговски обекти, събиране на дългове от наеми на недвижими имоти, събиране на наеми и др., а „МОЛ ВАРНА“ ЕАД извършва именно такива дейности, следователно е налице идентичност на услугите, за които се използва знакът.

Въззивният съд е посочил, че са неоснователни доводите, че мотивите на градски съд са общи и неправилни и че в тях не са обсъдени отделните форми на нарушение, с аргумент, че става въпрос за едно нарушение, което има отделни проявни форми и това нарушение е обсъдено. САС е приел, че са неоснователни и оплакванията, че не е налице недобросъвестност на ответника при използването на търговската марка, тъй като недобросъвестност е налице тогава, когато има знание или обективна възможност за знание у ответника за правата на ищеца върху по-рано регистрираната търговска мрака, а с оглед представеното влязло в сила решение, с което е установено нарушение на търговската марка към минал момент и ответникът е бил осъден да преустанови нарушението, знание е налице. С изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Съдът намира, че двете касационни жалби са подадени от легитимирани страни, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, както и по чл. 280, ал.2 от ГПК, поради което са процесуално допустими.

По заявеното искане за отправяне на преюдициално запитване, настоящият състав на ВКС, намира следното:

Съгласно чл.267, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/, Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Разпоредбите на ал. 2 и ал. 3 от чл. 267 ДФЕС предвиждат, че когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава - членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе. Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз, ако са налице предпоставките за това. Тези разпоредби са транспонирани в българското законодателство в нормите на чл. 628 и чл. 629 от ГПК. Според посочените разпоредби, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд отправя запитване до Съда на Европейските общности. Съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. В чл. 633 от ГПК е предвидено, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на преюдициалното заключение. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Целта на производството за преюдициални запитвания е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на правото на ЕС във всички държави членки на ЕС и да гарантира, че разпоредбите на законодателството на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване. Налице са изключения от задължителния характер на преюдициалното запитване, които са формулирани от Съда на ЕС в неговата съдебна практика и в разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК. Националният съд, дори и решението му да не подлежи на обжалване, не е длъжен да отправя преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС в следните случаи: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос (решение от 27.03.1963 г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963 г. по дело № 26/62, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други); когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд (решение от 16.09.1982 г. по дело № 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992 г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други); когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът (решение от 06.10.1982 г. по дело № 283/81, CILFIT v. Italian Ministry of Health и други); когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус (определение от 06.10.2005 г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997 г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други. Практиката на СЕС е категорична за това, че въпросите в преюдициалното запитване трябва да са в конкретна връзка с предмета на делото, но същите следва да са свързани не с обстоятелства, изискващи отговори, относими към решаване на делото по същество, а само с такива, отнасящи се към тълкуване на разпоредба/и на правото на ЕС. СЕС не би могъл да изследва прилагането на вътрешноправната уредба (в този смисъл Решение на СЕС от 16 юли 1992 по дело С-83/91, точка 22 и 23; Решение на СЕС от 24 март 2009 по дело С-445/06, точка 65; Решение на СЕС от 5 февруари 2004 по дело С-380/01, т. 20 и др.). Конкретно поставен и казуистичен въпрос, който касае обстоятелство, пряко относимо към разрешаването на спора по същество, не може да обуслови отправянето на преюдициално запитване, тъй като не отговаря на изискванията. В този смисъл поставения от касатора въпрос, който е формулиран по следния начин, а именно: кои са главните услуги, които следва да осъществяват търговците в търговски вериги тип мол, за които биха могли да подадат заявление за регистрация на търговска марка и в кой клас съгласно МКСУ попадат конкретните услуги, и в случай, че главните услуги, предоставяни от търговски вериги тип мол, са услуги по продажба на дребно, попадащи в клас 35 от МКСУ, счита ли се, че е ясно върху какво се простира защитата на марката и да се установи за кой клас стоки и услуги следва да се използва, ако липсва заявено първоначално уточнение още при депозиране на заявката за регистрация на марката, е казуистичен и конкретен, по съществото на делото и касае конкретната преценка на фактите, а не приложението на правните норми и тяхното тълкуване. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване по така поставения въпрос.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

По касационната жалба, подадена от „Мол Варна“ ЕООД, настоящият съдебен състав намира следното:

Първите два въпроса, поставени от касатора „Мол Варна“ ЕООД са свързани с доводите му относно това дали извършването на брокерски услуги в търговски вериги тип „мол“, при липса на уточнение коя услуга е главна и коя съпътстваща, съставлява неправомерно използване на марката и дали брокерските услуги по отдаване под наем на недвижими имоти представляват главни самостоятелни услуги в търговските центрове тип „мол“, но не съставляват общо основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи. САС не е приел, че ответникът извършва брокерски услуги, а че ответникът е отдавал под наем търговски площи от обекта си, както и е рекламирал това, което попада в кръга услуги по клас 36 от МКСУ, съответно на обяснителните записки по EUIPO / Службата на ЕС за интелектуална собственост/. От въззивния съд е прието, че знакът се използва за услуги при отдаване под наем на недвижимо имущество, в рекламни брошури и рекламни материали, за осъществяване на търговска дейност. Препращайки към мотивите на СГС, САС е приел, че услугите в клас 35, за който е регистрирана търговската марка на ответника, касаят движимо имущество, а сделките с недвижимо имущество, включително отдаване под наем на недвижимо имущество / на офиси и в търговски центрове/ са включени в клас 36 на МКСУ, за който е регистрирана процесната търговска марка на ищеца. Горното не е в противоречие с практиката на СЕС, включително посочената от касатора, тъй като Клас 35 от МКСУ включва съгласно изрично посоченото реклама; управление и организиране на търговски сделки, търговска администрация; административна дейност, като в обяснителната бележка е посочено, че обхваща главно услуги, включващи управление на търговски сделки, експлоатация, организация и администриране на търговско или промишлено предприятие, както и рекламни, маркетингови и промоционални услуги, като за целите на класификацията продажбата на стоки, не се счита за услуга. Изрично е посочено, че този клас не включва сделки с недвижимо имущество, които попадат в клас 36. Кредитирайки заключението на единичната експертиза и особеното мнение на вещото лице от тройната експертиза, въззивният съд се е съобразил с подробния обяснителен списък на EUIPO / Службата на ЕС за интелектуална собственост/ и не е действал в нарушение на цитираните решения. САС не е обсъждал и приел едната дейност за главна, а другата за съпътстваща и не е възприемал, че услугите по отдаване на недвижими имоти от страна на ответника са брокерски, но се е съобразил с тълкуването, че сделките с недвижими имоти, включително по отдаването под наем на обекти, които са осъществявани и рекламирани от ответното дружество, попадат в клас 36 по МКСУ, а не в клас 35 и е налице нарушение на закриляната марка на ищеца. Предвид горното по двата поставени материалноправни въпроса не е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Поставеният трети въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи, възражения и оплаквания на страните, както и доказателствата по делото, е процесуалноправен и обуславящ всяко съдебно производство, поради което изпълнява общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не отговаря на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др. решения, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а съответно на същата, като е изложил мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че липсвало обсъждане на доводите му, тъй като въззивният съд, макар и лаконично, чрез препращане към мотивите на СГС, е приел, че са неоснователни твърденията, че използването на знака е само в областта на услуги търговия на дребно, мотивирайки се с кредитиране на особеното мнение на вещото лице И., заключението на единичната експертиза и обяснителните бележки на EUIPO, съгласно които в клас 36 се включват именно сделки по отдаване под наем на търговски центрове, оценка на недвижими имоти, администриране на недвижими имоти, бизнес, свързан с недвижими имоти, компютърни информационни услуги, свързани с недвижими имоти, отдаване по наем на офиси, отдаване под наем на офиси за споделено работно пространство, отдаване под наем на помещения в търговски центрове, каквито ответникът извършва. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По касационната жалба на ищеца „ЛЮК“ АДСИЦ, настоящият състав на 2 т.о. на ВКС намира следното:

Касаторът „ЛЮК“ АДСИЦ обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърден акта на СГС за отхвърляне на претенцията му за обезщетение за пропуснати ползи от неполучени приходи от наеми от търговския център, като в жалбата изтъква, че САС е обсъдил заключението на съдебно-икономическата експертиза само в частта, в която се установявало намаляване на приходите, но не в цялост. Поставя един процесуалноправен въпрос, а именно: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства в тяхната съвкупност. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е обуславящ с оглед дейността на съда в производството, поради което отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не изпълнява допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Както бе посочено по-горе по въпроса относно задълженията на въззивния съд е налице константна практика на ВКС, обективирана включително и в посочените от касатора, актове, но според настоящият състав, САС не е действал в противоречие със същата. Съгласно решение №113/ 28.02.2011г. по гр.д.№1062/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., за да основе решението си на приетото по делото заключение, съдът следва да го прецени съвкупно с останалите доказателства за обстоятелствата от значение за спора, които се установяват или проверяват със заключението. В решение №267/04.03.2014г. по гр.д. №30/2013г. на ВКС, ГК, І г.о. е прието, че като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с тях. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение №58/13.02.2012г. по гр.д. №408/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 241/23.10.2013г. по гр.д. №3194/2013г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 57/06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г. на ВКС, ГК, ІI г.о и др., в които се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост, като оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд, в съответствие с горецитираната практика, е възприел заключението на вещото лице С. М., че с него се установяват приходите на двете дружества, но правилно е приел, че причинно-следствената връзка между намаляването на приходите и твърдяното нарушение на правото върху марката следва да бъде установена при пълно и главно доказване от страна на ищеца и че такова не е осъществено. Причините за спада на приходите не се установяват от експертното заключение, нито от другите ангажирани от ищеца доказателства, поради което и въззивният съд е приел, че не е надлежно доказана причинно-следствената връзка. Въззивният съд не е действал в противоречие, а съгласно практиката на ВКС и по ТР № 3/12.12.2012г. по т.д.№3/2012г. на ОСТГК, съгласно което при иск за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на страната, чието установяване не се предполага. САС се е съобразил с практиката на ВКС, като е приел, че липсват доказателства за причинно - следствената връзка между намалението на приходите и нарушението. Дали фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд (относно липсата на претърпени от касатора – ищец вреди под формата на пропуснати ползи от неполучени наеми), са правилни, е обстоятелство, което не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване. С оглед горното така поставеният въпрос не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обуслови допускане на въззивното решение до касация.

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Изложените от касаторите доводи относно неправилността не биха могли да обусловят извод за очевидна неправилност по смисъла на горепосочената разпоредба.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация. Претенции за разноски са заявили и двете страни, но освен пълномощни за процесуалните си представители, те не са ангажирали други доказателства за реално извършени разходи за заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, поради което такива не им се следват.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.