Определение № 2255 от 24.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1341/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „МОСТ-81” ООД, представляван от адв. А. Г., срещу решение № 93 от 14.02.2025г. по в.т.д. № 939/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 119 от 24.08.2024г. по т.д. № 159/2022г. на Окръжен съд - Благоеврад. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против ДАФ Тръкс Б.В. (DAFTrucksN.V.), дружество, регистрирано в Нидерландия, искове за заплащане на сумата 41 567,50 евро, представляваща обезщетение за претърпяна имуществена вреда – заплатена надценка при покупка на два броя тежкотоварни камиони DAFFTXF 105.460 Euro 5 LowDeck, която надценка се дължи на участието на ДАФ Тръкс Б.В. (DAFTrucksN.V.) в антиконкурентна дейност – картелно споразумение, в периода от 17.01.1997г. до 18.01.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба, както и за заплащане на сумата 12 666,53 евро, представляваща лихва за забава върху претендираната главница, дължима за периода от 19.07.2019г. до 19.07.2022г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че въззивният съд правилно е приел предявения иск за принципно основателен поради установено по делото изкуствено завишаване на цените на процесните камиони, но неправилно е счел, че искът е погасен по давност. Сочи, че основният спор между станите е дали приложимият давностен срок е 5-годишен или 6-годишен, като намира, че срокът за предявяване на исковете е общо 6 години, както е предвидено в чл.10 от Директива 2014/104/ЕС и чл.111, ал.2 ЗЗК, предвиждаща, че давностният срок започва да тече една година от влизането в сила на решението, с което се установява извършено нарушение, т.е. пет години плюс една допълнителна година. Поддържа, че съгласно решение на СЕС от 22 юни 2022г. по дело С-267/20, постановено при напълно идентична фактичестка обстановка, разумно може да се приеме, че ищецът е узнал данни за процесното картелно споразумение към датата на публикуването на резюмето на Решение С (2016) 4673 final в Официален вестник на Европейския съюз, т.е. на 6 април 2017г. и това е най-ранният момент, от който могат да се изчисляват давностните срокове за процесните искове. Сочи, че според приетото в това решение чл.10 от Директива 2014/104/ЕС трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява материалноправна разпоредба по смисъла на чл.22, параграф 1 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, прекратено преди влизането в сила на посочената директива, е предявен след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането ѝ в националното право, доколкото приложимият давностен срок по този иск по силата на старите правила не е изтекъл преди датата на изтичане на срока за транспониране на същата директива. Твърди, че при съобразяване на мотивите на решението на СЕС приложимият давностен срок по старите правила на ЗЗД и ЗЗК е започнал да тече на 06.04.2017г., т.е. преди срока за транспониране на Директивата, с оглед на което са налице предпоставките за прилагане на член 10 от нея. Поддържа, че в параграфи 53 и 54 от решение от 18 април 2024г. по дело С-605/21 на СЕС, което въззивният съд неправилно е приел за неотносимо, е обяснено защо чл.10 от Директивата има директен ефект в отношенията между частноправни субекти, като се сочи, че няма как да има ефективност и пълна защита на правото на обезщетение, ако националните закони, които определят началото, продължителността и прекъсването на давностния срок, не са в съответствие с принципите, установени в Директивата. Сочи, че според чл.10 от Директивата давностният срок за исковете за обезщетение за вреди трябва да бъде 6 години /включващ една допълнителна година за уведомяване на ищеца за нарушението/, което е минималният срок, гарантиран от правото на ЕС. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че чл.110 ЗЗД и чл.104, ал.4 ЗЗК /отм./ са в съответствие с чл.10 от Директивата. Намира за неправилен и извода на въззивния съд, че процесната надценка е в размер на 20% от цената на тежкотоварните камиони, а не на 25%, какъвто размер е претенцията му.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Следва ли чл.10 от от Директива 2014/104/ЕС да се прилага в случаите, когато нарушението на конкурентното право е приключило преди транспонирането на Директивата, но старият давностен срок по националното право не е изтекъл и дори не е започнал да тече към момента на изтичането на срока за транспониране на Директивата? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение на СЕС от 22 юни 2022г. по дело С-267/20 и решение на СЕС от 18 април 2024г. по дело С-605/21г.

2. Има ли чл.10 от от Директива 2014/104/ЕС директен ефект в отношенията между частноправни субекти? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с параграфи 53 и 54 от решение на СЕС от 18 април 2024г. по дело С-605/21.

3. Има ли задължителна сила решението на Съда на Европейския съюз по преюдициално запитване? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение на СЕС по дело С-431/92 и решение на СЕС по съединени дела С-28-30/62.

Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът ДАФ Тръкс Б.В. (DAFTrucksN.V.), дружество, регистрирано в Нидерландия, представлявано от адв. П. П. и адв. А. Б., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че първи въпрос изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, а от друга страна, не е налице противоречие с практиката на СЕС, тъй като нито Директивата, нито приложимият закон, не предвиждат срок за предявяване на исковете 6 години, а хипотезата на чл.10, ал.4 от Директиваната е неприложима, тъй като както към датата на образуване на производството по установяване на нарушението от ЕК, така и към датата на постановяване на решението на ЕК от 19.07.2016г., давностният срок не е започнал да тече и съответно не е налице прекъсване на същия; втори въпрос също касае правилността на въззивното решение, а не е налице и противоречие с посочената практика на СЕС; трети въпрос не е решен в противоречие с практиката на СЕС. Поддържа, че не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение и излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че съгласно чл.107 ЗЗК всеки, който е претърпял вреди, независимо дали е пряк, или непряк купувач, има право на обезщетение за непозволено увреждане вследствие нарушение по глави трета и четвърта и по чл.101 и 102 от Договора за функционирането на Европейския съюз. Отбелязал е, че разпоредбата предвижда специален деликтен състав за нарушаване на забраната, въведена с глава трета от ЗЗК за всякакъв вид споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия, както и съгласувани практики на две или повече предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар, както и на забраната за злоупотреба с монополно или господстващо положение, въведена с глава четвърта на ЗЗК, и на въведените с чл.101 и чл.102 от ДФЕС идентични забрани. Приел е, че разпоредбата на чл.109 изисква от съда при преценка на основателността на иска за обезщетение за вреди и за определяне на размера на обезщетението да отчете дали и до каква степен на ищеца е прехвърлена надценка, като възлага доказателствената тежест за съществуването и размера на това прехвърляне върху ищеца, а в алинея 2 на този текст е въведена оборимата презумпция, че до доказване на противното се приема, че е налице прехвърляне на надценка, когато непрекият купувач е доказал, че: 1./ ответникът е извършил нарушение на правото на конкуренцията; 2./ нарушението на правото на конкуренцията е довело до надценка за прекия купувач, и 3./ непрекият купувач е закупил стоките или услугите – предмет на нарушението, или е закупил стоки или услуги, получени или съдържащи такива стоки и услуги.

Приел е за безспорно между страните и установено от представените оферти, фактури и товарителници, както и от изслушаното заключение на икономическата експертиза, че ищецът е закупил двата процесни камиона, чийто производител е ответникът, съответно на цени 82 380 евро и 83 890 евро без ДДС, които продажби са опосредени, тъй като камионите първоначално са продадени на дилър Спилиер ДАФ Тръкс и са предоставени на ищеца чрез белгийското дружество Хоет Тръкинг&Рентинг НВ, което е свързано лице с „Турботракс България“ по договор за лизинг. Приел е, че с Решение на ЕК от 19.07.2016 г. по дело „АТ.39824 – Trucks“, за което страните не спорят, че е влязло в сила и че резюмето му е публикувано в Официалния вестник на Европейския съюз на 06.04.2017г., е установено, че ответникът, заедно с другите изброени адресати в качеството им на производители на камиони, е осъществил нарушение на разпоредбите на чл.101 от ДФЕС и чл.53 от Споразумението на ЕИП в периода 17.01.1997г. до 18.01.2011г., като е участвал в тайни споразумения /включващи споразумения и практики/ относно ценообразуването и брутните увеличения на цените на средни и тежкотоварни камиони /ценова координация/, което нарушение е обхващало цялото европейско икономическо пространство, като му е наложена санкция глоба в размер 752 679 000 евро. Изтъкнал е, че по силата на чл.114, ал.1 ЗЗК влязло в сила решение на орган за защита на конкуренцията или на съд на друга държава – членка на Европейския съюз, с което се установява нарушение на правото на конкуренция, може да бъде представено като доказателство в производство за обезщетение на вреди и до доказване на противното съдът следва да приеме за установен факта на нарушението и нарушителя. Поради това и с оглед представеното Решение на ЕК от 19.07.2016г. по дело „АТ.39824 – Trucks“ е приел за доказано, че ответникът е извършил нарушение на правото на конкуренция – нарушение по чл.101, ал.1, б.“а“ от ДФЕС, като съгласно констатациите в решението е участвал в картел, тъй като извършеното от него нарушение е участие в тайни споразумения /включващи споразумения и практики/ относно ценообразуването и брутните увеличения на цените на средни и тежкотоварни камиони. Намерил е, че съгласно чл.113, ал.2 ЗЗК до доказване на противното се предполага, че картелът причинява вреди и е взел предвид липсата на ангажирани от ответника доказателства, че картелът, в който е участвал, не е причинил вреди. Поради това е достигал до извод, че е доказано причиняването на вреди от участието на ответника в картел на неговите клиенти, които са закупували камионите, произведени от него през времето, в което картелът е действал. Заключил е, че ищецът в качеството му на краен купувач по договори за продажба, сключени в периода на действие на картелното споразумение, е понесъл вреди.

Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл.113 ЗЗК указва начина, по който се определя размерът на вредите, като единствено за вредите от картел е въведена презумпцията, че до доказване на противното същите се предполагат. Намерил е, че по отношение на размера на вредите, които ищецът е понесъл, липсват сигурни данни и доказателства, които пряко да установяват техния размер, но е установено, че през 2013 година ищецът е закупил нов тежкотоварен камион от вида на процесните за цена 69 200 евро, което е около 20% по-ниска цена от цените на процесните продажби. Намерил е за неотносимо обстоятелството, че процесните продажби са се реализирали на цени с повече от 50% по-ниски от каталожните, тъй като е меродавна крайната цена, на която камионите се продават по време на действието на картелното споразумение и след неговото действие. Без да съобразява нормата в румънското законодателство, приемаща за установена вреда от картел в размер 20% от продажната цена, тъй като чуждата правна норма не може да бъде прилагана в настоящия случай, въззивният съд е приел, че вредата, претърпяна от ищеца, е в размер 20% от цената, на която е придобил процесните камиони. Посочил е, че това е и стойността, която се изтъква като обичайна вреда в икономическите изследвания, свързани с вредите, които картелните споразумения причиняват, и е съпоставима с обезщетенията, присъждани от съдилищата в държавите членки на Европейския съюз. Поради това е достигнал до извод, че искът е доказан в размер 33 254 евро и следва да бъде отхвърлен като неоснователен в останалата му част до пълния предявен размер от 41 567.50 евро.

С оглед така формирания извод въззивният съд се е произнесъл по направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност. Посочил е, че в чл.10 от Директива 2014/104/ЕС, уреждаща реда за уреждане на искове за обезщетение за вреди от нарушения на правото на конкуренция, са посочени правилата, на които следва да отговарят давностните срокове в областта на отношенията, касаещи обезщетенията за вреди от нарушения на правото на конкуренция. Съгласно чл.10, ал.1 държавите членки определят в съответствие с този член правилата, приложими по отношение на давностните срокове за предявяване на иск за обезщетение за вреди, в които се определя началото на давностния срок, продължителността му и обстоятелствата, при които той се прекъсва или спира. Посочил е, че според ал.2 давностните срокове не започват да текат, преди нарушението на конкурентното право да бъде прекратено и ищецът да узнае или да може разумно да се предполага, че знае за: а) поведението и факта, че то представлява нарушение на конкурентното право;б) факта, че нарушението на конкурентното право му е причинило вреда; и в) кой е нарушителят. Съобразил е, че съгласно ал.3 държавите членки гарантират, че давностният срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди е най-малко пет години. Съобразил е и решение на СЕС от 22.06.2022г. по дело С267/20, според което член 10 от Директива 2014/104 трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява материалноправна разпоредба по смисъла на член 22, параграф 1 от тази директива и в приложното му поле ratione temporis попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, прекратено преди влизането в сила на посочената директива, е предявен след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането й в националното право, доколкото приложимият давностен срок за този иск по силата на старите правила не е изтекъл преди датата на изтичане на срока за транспониране на същата директива. Посочил е, че решението на СЕС по преюдициално запитване има задължителна сила по отношение на всички национални юрисдикции, които разглеждат подобни правни въпроси, произтичащи от тълкуването на правото на ЕС, като този общозадължителен характер цели гарантиране на единството и ефективността на правото на ЕС. Приел е, че в процесния случай срокът за транспониране на Директивата е изтекъл на 27.12.2016г., което следва от член 21 от Директивата, а същата е транспонирана с влизането в сила на Закон за защита на конкуренцията на 1.12.2008г., като правилата, касаещи давността за исковете за обезщетение, са влезли в сила допълнително с приемането на чл.111 ЗЗД, в сила от 02.01.2018г. Посочил е, че нарушението, въз основа на което се претендира обезщетение, е преустановено най-късно на 18.11.2011г., като Резюмето на Решение на Европейската комисия от 19.07.2016г., с което са установени нарушението, нарушителят, периодът на нарушението и е наложена санкция, е публикувано в Официалния вестник на ЕС на 06.04.2017г. Взел е предвид, че според приетото в решение на СЕС от 22.06.2022г. по дело С267/20 датата, на която разумно може да се предположи, че претърпелите вреди от нарушението /сред които е ищецът/ са узнали абсолютно необходимите данни, позволяващи им да предявят искове за обезщетения за вреди от нарушението, е датата на публикуване на резюмето на решението в Официалния вестник на ЕС на 06.04.2017г., и е приел, че именно от тази дата е започнала да тече погасителната давност за вземането. Изтъкнал е, че към тази дата не е била приета разпоредбата на чл.111 ЗЗК, поради което приложение намира предвидената в ЗЗД давност за обезщетения за вреди от непозволено увреждане и същата съгласно чл.114, ал.3 ЗЗД започва да тече от откриването на дееца, което е осъществено с публикуването на Решение на Европейската комия от 19.07.2016г. в Официалния вестник на ЕС на 06.04.2017г. Намерил е, че давностния срок е общият петгодишен срок по чл.110 ЗЗД и е изтекъл на 19.04.2022г. Въззивният съд е изтъкнал, че тези изводи не са в противоречие с чл.10 от Директива 2014/104/ЕС, уреждаща реда за уреждане на искове за обезщетение за вреди от нарушения на правото на конкуренция, тъй като срокът по чл.110 ЗЗД е в съответствие с изискванията на този законов текст. Добавил е, че в българското законодателство са предвидени /чл.110 ЗЗД/ правилата, приложими по отношение на давностните срокове за предявяване на иск за обезщетение за вреди, и в тези правила се определя началото на давностния срок, продължителността му и обстоятелствата, при които той се прекъсва или спира - съответствие по чл.10, ал.1 от Директива 2014/104/ЕС. Посочил е, че давностният срок не започва да тече, преди нарушението на конкурентното право да бъде прекратено и ищецът да узнае или да може разумно да се предполага, че знае за: а) поведението и факта, че то представлява нарушение на конкурентното право;б) факта, че нарушението на конкурентното право му е причинило вреда; и в) кой е нарушителят – съответствие по чл.10, ал.2 от Директива 2014/104/ЕС. Посочил е още, че давностният срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди е пет години в съответствие с изискванията на чл.10, ал.3 от Директива 2014/104/ЕС. Взел е предвид, че с решение на СЕС от 22.06.2022г. по дело С267/20 изрично е посочено, че разпоредбите за погасителната давност, въведени с Директива 2014/104/ЕС, са материалноправни по своя характер. Изтъкнал е, че материалноправните норми нямат обратно действие и не се прилагат към заварени правоотношения, а процесният иск за обезщетение за вреди се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди влизането в сила на посочената директива, и е предявен след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането й в националното право. Приел е, че приложимият давностен срок за този иск по силата на старите правила в българското законодателство /преди приемането на чл.111 ЗЗК/, е 5-годишен, считано от 06.04.2017г., и не е бил изтекъл преди датата на изтичане на срока за транспониране на същата директива - 27 декември 2016г. /чл.22 от Директивата/, поради което е намерил, че по силата на приетото с решение на СЕС от 22.06.2022г. по дело С267/20, член 10 от Директива 2014/104 намира приложение спрямо този иск. С оглед на това е изтъкнал, че приложимото правило за давността в българското законодателство съответства на изискванията му. Приел е, че разпоредбата на чл.111 ЗЗК е въведена на 02.01.2018г., след като е започнал да тече давностният срок, предвиден с чл.110 ЗЗД, който давностен срок е съответен на изискванията на чл.10 от Директива 2014/104/ЕС и следователно е приложим. Намерил е, че няма основание, при положение че разпоредбите на чл.110 ЗЗД и чл.111 ЗЗК са материалноправни, след като процесният давностен срок е започнал да тече при действието на чл.110 ЗЗД, съдът да прилага към него разпоредбата на чл.111 ЗЗК. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че давностният срок за вземането е бил изтекъл към датата на подаване на исковата молба, като предявеният иск е бил погасен по давност.

Въззивният съд е намерил, че цитираното в съдебно заседание на 28.01.2025г. решение на Съда (голям състав) от 18 април 2024 година по дело C-605/21 не е относимо към настоящия случай, тъй като от пункт 86 и 87 от него се установява, че в случая, който съдът е разглеждал, към датата, на която изтича срокът за транспониране на Директива 2014/104, а именно 27 декември 2016г., давностният срок не само не е изтекъл, но дори не е започнал да тече по причина, че към 27 юни 2017г. твърдяното в главното производство нарушение не е преустановено.

По тези съображения въззивният съд е намерил, че искът е неоснователен като погасен по давност, а с оглед на това съгласно чл. 119 ЗЗД се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания. На самостоятелно основание е приел, че неоснователността на главния иск е предпоставка за неоснователност на иска за лихва, защото липсва дължима главница, върху която да се начислява.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираният от касатора касатори първи два въпроса при съобразяване на изложените в касационната жалба доводи и съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС могат да бъдат обобщени и уточнени по следния начин: „Следва ли чл.10, ал.4 от Директива 2014/104/ЕС и чл.111 ЗК, с който същата разпоредба е транспонирана, да се прилагат в случаите, когато нарушението на конкурентното право е приключило преди транспонирането на Директивата, но старият давностен срок по националното право не е изтекъл и дори не е започнал да тече към момента на изтичането на срока за транспониране на Директивата?” Въпросът е релевантен, тъй като е обусловил решаващия извод на въззивния съд. При съобразяване на мотивите на въззивното решение настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по така уточнения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на СЕС по решение от 22 юни 2022г. по дело С-267/20 и решение от 18 април 2024г. по дело С-605/21.

Третият въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с практиката на СЕС, тъй като изрично е прието, че решението на СЕС по преюдициално запитване има задължителна сила по отношение на всички национални юрисдикции, които разглеждат подобни правни въпроси. Преценката за съответствието с практиката на СЕС на даденото от въззивния съд разрешение на релевантния правен въпрос, обусловил допускане на касационен контрол, ще бъде извършена с решението по чл.290 ГПК.

Допускането на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 1084,68 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение