Определение № 3656 от 21.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1340/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ПИК Н.“ Е. срещу решение № 3582 от 02.12.2022 г. по в.гр.д.№ 2533 от 2022 г. на Софийския градски съд, ГО, III-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20210461 от 11.11.2021 г. по гр.д.№ 18532 от 2020 г. на Софийския районен съд, I ГО, 39 състав в частта му, с която „ПИК Н.“ Е. е осъдено да заплати на М. П. Д.- К. на основание чл.49 ЗЗД сумата 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални и психически изживявания, нарушена работоспособност, влошено здравословно състояние, неудобство, срам и подкопан авторитет, в резултат на клеветнически твърдения в статия, публикувана на 28.02.2020 г. в www.pik.bg, със заглавие: „РАЗКРИТИЕ: Видна протестърка от кръга на подсъдимия П. захапва 80 милиона лева в Агенцията за околната среда в остър конфликт на интереси ! Замесен и Ц. В. /ДОКУМЕНТИ/“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.02.2020 г. до окончателното плащане, както и сумата 502,13 лв. разноски за първоинстанционното дело и сумата 1 200 лв. разноски за въззивното производство.

В жалбата се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. На база на какви факти и доказателства следва да се направи преценка от страна на съда за пределите при упражняване на правото свободно да се изразява мнение по смисъла на чл.39 от Конституцията на РБ и чл.10 от ЕКЗПЧОС ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 129 от 11.08.2020 г. по гр.д.№ 2704 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 7 от 04.06.1996 г. по конст.д.№ 1 от 1996 г. на Конституционния съд на РБ, решение ЕСПЧ по делото „Торгейр Торгейрсон срещу И.“ и решение № 369 от 26.11.2015 г. по гр.д.№ 2098 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. На база на какви критерии следва да се направи преценка от страна на съда относно разграничението между негативни оценъчни съждения, които по своята същност представляват критика, и нанесена обида, годна да накърни честта и достойнството на пострадалия, и следва ли такова разграничение да бъде направено от страна на въззивния съд за всяко от изнесените твърдения ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 148 от 10.07.2015 г. по гр.д.№ 6318 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 213 от 26.01.2021 г. по гр.д.№ 970 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение на ЕСПЧ по делото П. и Баадсгаард срещу Д. и решение на ЕСПЧ по делото Лингенс срещу А..

3. Може ли да бъде вменена отговорност на делинквента за „негатива оценка, която чрез внушение създава у трети лица отрицателно впечатление за пострадалия“ и явява ли се част от фактическия състав на обидата и клеветата субективната интерпретация на пострадалия на изнесените за него негативни оценъчни съждения ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 167 от 26.09.2016 г. по н.д.№ 742 от 2016 г. на ВКС, НК, III н.о. и решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр.д.№ 1376 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

4. Спрямо какви критерии следва съдът да определи размера на дължимото обезщетение, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД при преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта, във връзка с прилагането на т.11 от ППВС № 4 от 1968 г. и следва ли тези критерии да бъдат ясно и точно определени от въззивния съд за всеки деликт в мотивите на въззивното решение ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с т.11 от ППВС 4 от 23.12.1968 г., решение № 267 от 21.04.2020 г. по гр.д.№ 4587 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 26 от 11.04.2017 г. по гр.д.№ 60048 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 60180 от 24.01.2022 г. по т.д.№ 2393 от 2020 г. на ВКС, ТК, I т.о.

5. Длъжен ли е съдът в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, да извърши мотивационен анализ и преценка на твърдените за обидни думи и изрази и клеветнически твърдения- да посочи и разграничи кои конкретни изрази представляват твърдения за факти и кои- оценка на фактите, съответно дали фактите са неверни и позорни и трябва ли да се посочи конкретно от съда за кои изявления и изрази следва да се ангажира отговорността на делинквента по чл.45 ЗЗД и кои изявления са правомерно извършени ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 1486 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 272 от 28.08.2015 г. по н.д.№ 596 от 2015 г. на ВКС, НК, III н.о. и решение № 64 от 20.04.2021 г. по гр.д.№ 2289 от 2020 г. на ВКС, ГК, III г.о.

В писмен отговор от 13.03.2023 г. ответницата М. П. Д.- Китова оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска 8 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

1. Не е налице обаче соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по поставените въпроси, тъй като няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: Във връзка с първите три поставени от касатора въпроси, напълно в съответствие с практиката на ВКС, в решението си въззивният съд е приел, че противоправни деяния са както казването или извършването на нещо унизително за честта и достойнството на другиго в негово присъствие /обида съгласно чл.146, ал.1 от Наказателния кодекс/, така и разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на извършено престъпление /клевета съгласно чл.147, ал.1 от Наказателния кодекс/. С тези деяния се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му и неговата самооценка. В съответствие със съдебната практика е приетото от съда, че изразяването на мнение по принцип не е противоправно деяние /тъй като съгласно чл.39, ал.1 от Конституцията на РБ всеки има право свободно да изразява мнението си и да го разпространява чрез слово- писмено или устно, чрез звук, изображение или друг начин/, но едно изявление може да е противоправно, ако съдържа неверни факти и накърнява доброто име на адресата му в обществото, тоест ако представлява обида или клевета. Обективният критерий за отграничаване на обидата и клеветата от изразяването на мнение е даден в чл.39, ал.2 от Конституцията на РБ, а именно правото на изразяване на мнение не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Счел е, че изразяването на отрицателното мнение за някого, което само по себе си не е неприлично, непристойно отнасяне срещу него, не представлява обида. Изводът дали изразяването на мнение представлява обида или клевета или въобще не е противоправно деяние следва да се прави след конкретна преценка на всеки случай.

В конкретния случай съдът е направил разграничение между изказани критични мнения и обидни квалификации и клеветнически твърдения, съдържащи се в публикацията на ответника. Констатирал е, че в публикацията се съдържат както неверни твърдения /клевети/, така и обидни изрази. Съдът е приел, че конкретно посочени от него изрази в публикацията не са просто негативна оценка за личността и поведението на ищцата във връзка с дейността й като директор на Дирекция „Финанси, правно обслужване, администрация и човешки ресурси“ при Изпълнителна агенция по околна среда /ИАОС/, а са обидни, защото са пряко насочени и целят да уязвят нейните чест и достойнство. Счел е, че от значение са не само конкретните думи и изрази, но и цялостното внушение, общото впечатление и замисъл на статията. Предвид изобилстващите еднозначно негативни изрази се налагал изводът, че процесната статия в целия си смисъл и контекст представя ищцата като лице, което се занимава с неморални и обществено неприемливи дейности, злоупотреби, което е основание за санкция. В съответствие с практиката е приетото от съда, че не всяка негативна оценка е обидна, но със сигурност е обидна оценката, която чрез позорящо внушение създава у трети лица отрицателно впечатление за пострадалия.

Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посоченото ППВС по четвъртия поставен въпрос, свързан с критериите за определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на размера на това обезщетение съдът е взел предвид критериите, посочени в т.11 от ППВС № 4 от 1968 г., в резултат на което е присъдил обезщетение по чл.52 ЗЗД за претърпените от ищцата болки и страдания от публикуваните за нея от ответника обиди и клеветнически твърдения по справедливост.

Няма противоречие между решението и посочената практика на ВКС по петия въпрос. Напротив, напълно в съответствие с практиката в решението си въззивния съд е посочил конкретно кои думи и изрази в публикацията на ответника приема за обидни и кои за клевета, както и защо посочените изрази не са изразяване на критично мнение, а обиди по смисъла на чл.146, ал.1 НК, за които следва да се носи гражданска отговорност от ответника. Конкретно са посочени изразите в статията, които съдът приема за обидни за ищцата: “Наглото дуо, вместо да се сниши и да е доволно, че не е на топло, продължава да реди нагли схеми“; „Зад гърба на премиера, министъра на МОСВ Е. Д. и бившия директор на ИАОС Г. Б.“; „сменен изпълнителния директор на Агенцията по околна среда заради схемите на Д.-Китова“; „Напористата дама явно е с много сериозен гръб и протекции“; „Буди сериозно притеснение факта как тримата отново са назначени на благи постове“; „За 1 година дамата прави главоломна кариера, като се издига до зам.изпълнителен директор и в този период заплатата й е увеличавана неколкократно в нарушение на всички закони и правила“. Конкретно са посочени и изразите в статията, които първоинстанционният и въззивният съд приемат, че са клевета: „изхвърлена най-позорно от МС лично от премиера Б. Б.“; „предрешавали изхода на обществени поръчки за милиони до момента, в който се опитват да договорят обществена поръчка за милиони, но платовете им са осуетени“; „М. Д. няма управленски опит и не може да заема ръководни длъжност“; „тези хора вредят на В. и ГЕРБ“; „Всички в Изпълнителната агенция се молят кога ще свършат техните мъки и въпросната служителка ще бъде освободена, с нейното назначение се свързват и едни от най-големите и масови оставки в ИАОС, защото най-опитните и знаещи служители си тръгват или са позорно изгонени. Още по-сладка за нея е трапезата на европейските проекти, където само за няколко месеца, без да работи, дамата си докарва доход от близо 10 000 лева“; „Редно е министърът да провери как служител без опит и образование ще управлява един от най-значимите проекти в министерството“. Съдът е счел, че те най-общо са свързани с твърдения за професионална непригодност на ищцата, за неизпълнение на служебните й задължения, за злоупотреба със служебно положение и загуба на работодателско доверие. Ответникът, чиято е била доказателствената тежест, не е ангажирал по делото каквито и да е доказателства, че ищцата е била дисциплинарно уволнена; че по отношение на нея са били предприети действия за ангажиране на наказателната и/или дисциплинарна отговорност във връзка с изпълнение на трудовите й функции в областта на обществените поръчки; че въобще е участвала в изготвянето на документи във връзка с обявени обществени поръчки; че не притежава изискуемите образование, квалификация и опит за длъжностите, които е заемала. Напротив, от приложените по делото заповеди на изпълнителния директор на ИАОС и от показанията на свидетеля К. А. се установявало, че трудовите правоотношения на ищцата с агенцията са били прекратени по взаимно съгласие и че документите по обществените поръчки /техническите спецификации, критериите за подбор и методиките/ са били изготвяни единствено от служители от специализираната администрация на агенцията. С оглед на това и в съответствие със съдебната практика съдът е приел, че изложените в статията факти са неверни, несъществуващи позорни обстоятелства за личността на ищцата и в този смисъл са клевета, за която ответникът носи гражданска отговорност.

2. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси поради следното: Съгласно тази разпоредба на ГПК, на това основание се допуска до касационно разглеждане въззивно решение, което противоречие на актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз. Поради това посочените от касатора решения на ЕСПЧ /съда с С./, който не е Съда на Европейския съюз /съда в Л./, не са основание и не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на решението. Единственият посочен от касатора акт, който се включва в това основание за допускане на касационното обжалване, е решение № 7 от 04.06.1996 г. по конст.д.№ 1 от 1996 г. на Конституционния съд на РБ. Това решение на КС обаче също не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд, тъй като няма противоречие между него и приетото в обжалваното решение. И в двете решения е прието, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на другите граждани. Прокламираната в чл.40, ал.1 от Конституцията на Република България свобода на печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и социалната общност да бъдат информирани по въпроси, които представляват интерес. В нейното съдържание обаче не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, засягащи лични граждански и човешки права и не предпоставя налагане на негативен подтекст.

Не отговаря на истината изложеното от касатора, че в обжалваното решение съдът не е отчел, че ищцата, като лице, което заема висока длъжност в държавната администрация, се ползва с много по-занижена степен на закрила на личното й достойнство, чест и добро име, от обикновените граждани и поради това трябва да търпи критики в по-голяма степен от обикновените граждани, както и че съдът изцяло отрекъл правото на ответника да прави критични изказвания, да дава оценки и да изрази отрицателното си мнение за ищцата. Напротив, отчел е че ответникът има право на негативни оценки спрямо ищцата и че тя е длъжна да търпи критики в по-голяма степен от обикновените граждани, но е уважил иска по чл.49 ЗЗД, тъй като е констатирал, че в публикацията на ответника се съдържат не само негативни оценки за ищцата, но и обидни изрази и клевети.

3. Решението не е и очевидно неправилно: За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Конституцията на РБ и ЗЗД, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, след анализ на събраните по делото доказателства, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

4. Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на С. градски не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи на ответницата по касационната жалба направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС. Видно от представените към отговора на касационната жалба списък за разноски, договор за правна защита и съдействие и фактура, направените от ответницата разноски за адвокат са в размер на 1 200 лв. С оглед на това и предвид предвиденото в разпоредбата на чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 2004 г. минимално адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационна жалба в размер на 1 200 лв., направеното от пълномощника на ищеца искане за намаляване на това възнаграждение поради неговата прекомерност е неоснователно и като такова следва да се остави без уважение, а на ответницата по жалбата да се присъди сумата 1 200 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение