Определение № 608 от 21.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1936/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 249/20.02.2020 г. по гр.д. № 2333/2019 г. на Окръжен съд Варна в частта, в която се потвърждава решение № 4523 от 24.10.2019 г. по гр.д. № 4546/2019 г. на Районен съд Варна, с което е уважен предявения иск от П. В. Х. срещу Прокуратурата на Република България, с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществените вреди в размер на 5000 лева, ведно със законната лихва от 12.06.2018 г. до изплащането на сумата. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно по отношение на присъдения размер на обезщетение, а в изложение към се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по обуславящия изхода на делото въпрос, за критериите при определяна размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ. Според касатора, обжалваното решение е очевидно неправилно и е постановено в противоречие с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд в т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т.3 и т.11 на ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решения за уеднаквяване на съдебната практика по чл.290 ГПК. За да уважи предявения иск за обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че ищецът е привлечен като обвиняем на 13.09.2017 г. по чл.391, ал.1 НК за това, че като длъжностно лице на военна служба самоволно се е освободил от денонощен наряд и му е наложена мярка за неотклонение „подписка”. С присъда по АНД № 100/2017 г. на С. военен съд, потвърдена от Военно-апелативния съд с решение от 12.06.2018 г., П. В. Х. е признат за невиновен и оправдан по така повдигнатото обвинение. Според мотивите на въззивното решение, наказателно преследване е причина за обичайните негативни изживявания на ищеца, което се е отразило и на отношенията му с близките и приятелите, поради което справедливото обезщетение е в размер на 5000 лева. При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради нарушение на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитните органи по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Липсва явна необоснованост на мотивите при тълкуване на правните норми, а постановеното решение е израз на предоставената на съда правораздавателна власт, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор и в този смисъл, декларативното позоваване на очевидна неправилност не дава основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на Окръжен съд Варна следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по материалноправния въпрос за критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ. Поставеният въпрос обуславя изхода на делото, но е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВС и ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение