Определение № 535 от 22.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 628/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. Н., [населено място] срещу решение № 230/14.11.2017г., постановено по т.д.№ 340/2017г. от Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 249/05.04.2017г. по т.д.№ 665/2016г. на Варненския окръжен съд в частта за уважаване на предявения от „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, [населено място] срещу М. К. Н. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземания в условията на солидарност – сумата от 28905, 76 лв. – непогасена главница по договор за овърдрафт от 24.07.2008г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2013г. – датата на подаване на заявлението до съда, до окончателното изплащане на сумите, за които е издадена заповед на незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 1161/2013г. на В.. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и недопустимо, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Ответникът „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, [населено място] не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 24.07.2008г. „Сосиете Женерал Експресбанк” АД е предоставила на кредитополучателя „ДизелТранс – 73”ООД кредит за овърфрафт в размер на 100000 лв. за срок от 60 месеца с преразглеждане на всеки 12 месеца. Касаторът М. Н., както и „Хаджи 98” ООД и С. С. са подписали договора като съдлъжници и са се задължили заедно с кредитополучателя да погасят кредита при неговото прекратяване на 6 равни месечни вноски. Между банката и кредитополучателя, както и останалите съдлъжници (без Н.), на 24.07.2008г. и на 08.09.2009г. са подписани допълнителни споразумение. С първото споразумение е променен крайният срок на договора – до 23.08.2009г., а във второто – е констатирано, че банката е упражнила правото да прекрати договора при усвоена главница от 99890, 14 лв., която да се заплати по нов погасителен план (на 12 равни месечни вноски), а също така е променена и лихвата по кредита. Според въззивния съд след прекратяване на договора за овърдрафт, същият се е трансформирал в договор за кредит с погасителен план. Съдлъжникът Н. не е подписала допълнителните споразумения, поради което в частта за ползване на усвоената сума по овърдрафта договорът е прекратил своето действие спрямо нея към 24.07.2009г. и същата е следвало да върне сумата на 6 равни месечни вноски. Размерът на задължението на Н. е определен към посочената дата при пълно усвояване на кредита към 01.02.2009г., като е счетено, че е следвало да се ангажира отговорността на ответницата за вземане в размер на 99441,13 лв. Покана за плащане на сумата от 28905,76 лв. е получена от Н. на 14.11.2012г. Съставът на апелативния съд е приел, че е спазена процедурата за обявяване от банката на предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит с отправената покана от 14.11.2012г. Възражението на съдлъжника, че с допълнителните споразумения задължението е новирано и поради това Н. не отговаря за неизпълнението, е отхвърлено като неоснователно. В допълнителните споразумения не е било изразено съгласие, че старият дълг, формиран като сбор от усвоената сума по овърдрафта и начислените лихви за първите 12 месеца, ще се счита за погасен и на негово място ще възникне ново задължение. Независимо от посочването, че първоначалният договор е прекратен, по същество банката е упражнила правото да прекрати предоставянето на средства по договора и е наложила ограничение на финансирането. С въведения погасителен план договорът е претърпял изменение и се е превърнал в договор за кредит с погасителен план с определен размер на месечните вноски. Уговорка в посочения смисъл съществувала и в първоначалния договор (т.10), поради което задължението не е новирано и не следва да се прилага правилото на чл.124 от ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя седем правни въпроса, част от които са от значение и по въведеното основание за недопустимост на въззивното решение. Първите три въпроса са: 1.”Допустимо ли е при липса на пълен идентитет между вземанията, предмет на заповедта за незабавно изпълнение, и вземането, предмет на установителния иск, съдът да уважи предявения установителен иск?” – касаторът е въвел основание за недопустимост на предявения по реда на чл.422 ГПК иск; 2. „Допустимо ли е да бъде разглеждан иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане на основание, различаващо се от посоченото от кредитора в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК?” – заявен е довод за недопустимост, тъй като банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем в съответствие с уговореното в т.10 на договора, докато в исковата и в уточняващите молби банката се позовава на неизпълнение на договора и на допълнителните споразумения, считано от месец май 2012г.; 3. „Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и за възнаградителна лихва, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, в извлечението от счетоводните книги и в исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК?” – налице е позоваване на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с решение № 139/05.11.2014г. по т.д.№ 57/2012г. на І т.о. и определение № 277/27.11.2017г. по т.д.№ 1445/2017г. на ІІ т.о.; Отговорите на първия и втория въпрос са във връзка с отговора на третия въпрос. С цитираното от касатора определение по т.д.№ 1445/2017г. на ВКС, ІІ т.о. е сезирано ОСГТК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение и е образувано тълкувателно дело № 8/2017г. С решение от 01.03.2018г. ОСГТК на ВКС преформулира въпросите по делото, а именно: 1. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ? Ако е допустимо, по отношение на кои вноски следва да се уважи искът – вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422 ал. 1 ГПК?; 2.Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в извлечението от счетоводни книги и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК? С оглед на позоваването на практиката на ВКС съставът на І т.о. констатира, че отговорът на третия поставен от касатора въпрос съвпада с въпроса по т.2 на тълкувателното дело. Въпросът е от значение за спора, предвид и на поставените първи и втори въпроси, поради което касационното обжалване следва да се допусне и на основание чл.292 ГПК производството по делото да се спре до постановяването на тълкувателно решение по тълк.д.№ 8/2017г. Четвъртият въпрос: „Документ, наименован покана за доброволно изпълнение, който не отговаря на изискванията по чл.60, ал.2 ЗКИ, може ли да се счете за годно основание да се приеме банков кредит за обявен за предсрочно изискуем?, е заявен във връзка с разрешенията на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, но е аргументиран от касатора с основанието за обявяване на предсрочната изискуемост – дали по първоначалния договор или според допълнителните споразумения. Въпросът за основанието, на което е обявена предсрочната изискуемост на кредита е обсъждан от въззивния съд, но независимо, че е прието, че поканата е редовно връчена, то решаващият състав е определил размера на вземането по първоначалния договор. В този смисъл приетият за установен факт относно изявлението на кредитора не е обусловил крайните изводи на въззивния съд. С петия въпрос: „Следва ли въззивният съд да разгледа и обсъди в мотивите на решението си всички наведени във въззивната жалба оплаквания от първоинстанционното решение? Какви са правните последици от решение, в което въззивният съд не е разгледал и обсъдил всички наведени във въззивната жалба оплаквания от първоинстанционното решение?”, касаторът се позовава на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че не са обсъдени оплакванията му във въззивната жалба за несанкциониране на ищеца за неизпълнение на указание на съда във връзка с чл.146, ал.2 ГПК, както и възраженията му за липса на пълномощно на представителя на банката при сключването на договора и възражението за погасителна давност. Въззивното решение съответства на практиката на ВКС. Действително първото оплакване е било въведено с въззивната жалба, но първоинстанционният съд е изложил съображения, че едната страна по договора няма право да оспорва действителността му с възражение, че същият е подписан от другата страна без представителна власт. Посочени са и аргументи, изведени от нормата на чл.301 ТЗ относно действията, извършени от името на търговец без представителна власт. По така дадените разрешения от първоинстанционния съд, както и по приетото за неоснователно възражение за погасителна давност не са били заявени оплаквания във въззивната жалба, поради което въззивният съд е ограничен в правомощията си съгласно чл.269 ГПК. По заявения шести въпрос: „С подписването на допълнителните споразумения налице ли е нов договор, по който М. К. Н. не е страна и съответно отговорността относно неговото неизпълнение е погасена спрямо нея, или с подписване на допълнителните споразумения първоначалният договор е преструктуриран, съответно е запазил действието си и спрямо М. К. Н.? Представлява ли обективна новация по смисъла на закона така извършената промяна на договора чрез допълнителни споразумения?” не е посочено конкретно основание за допускане на касационно обжалване. По седмия въпрос: „Ако по договор за банков кредит, чрез подписване на допълнителни споразумения се заменят или присъединяват още страни, дали тази клауза е абсолютно достатъчна, за да осигури сигурност и ясната в отношенията между страните, или е възможно с оглед на останалите клаузи на съответното съглашение, при спазване на правилото на чл.20 ЗЗД, да се достигне до извод, че страните са изразили воля да изключат приложението на обективната новация, но са постигнали ефекта на субективната такава?” касаторът се позовава на константна съдебна практика в смисъл, че новите условия не обвързват солидарния длъжник, който не се е съгласил с тях, поради което кредиторът не е запазил правата си срещу М. К. Н.. По аргумент от нормата на чл.124 ЗЗД същата следва да се счита за освободена от дълга. Тези два въпроса са от значение за решаването на спора, доколкото се отнасят до тълкуването на договора и на допълнителните споразумения, както и са във връзка с обсъждане на възражението на касатора за освобождаване от отговорност съгласно чл.124 ЗЗД, но не са обосновани допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. Не е посочено конкретно основание за допускане на касационно обжалване – като противоречие с практиката на ВКС или значение на въпроса за точното приложение на закона и за развитието на правото. С оглед на допускането на касационното обжалване съставът на ВКС ще обсъди оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивния акт с решението по същество на спора. По изложените съображения касационното обжалване се допуска по поставения трети въпрос в изложението: „Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и за възнаградителна лихва, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, в извлечението от счетоводните книги и в исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК?” На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 578,12 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд