Определение № 1215 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2493/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 1022/22.02.2024 г. по в. гр. д. № 12984/2022 г. на Софийския градски съд в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 20055170/26.08.2022 г. по гр. д. № 55910/2018 г. на Софийския районен съд е уважен предявеният от Н. П. Г. против Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по ДП № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 43341/2010 г. по описа на СРП, и поддържане на обвинението в съдебна фаза, ведно със законната лихва от 17.12.2012 г. до окончателното изплащане. Постъпила е и касационна жалба от Н. П. Г., с която въззивното решение се обжалва в частта му за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над присъдения размер от 8 000 лв. до пълния предявен размер на претенцията. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, взе предвид следното: Производството по делото е образувано по искова молба на Н. П. Г. против Прокуратурата на РБ, с искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпления от общ характер, за едно от които наказателното производство е било прекратено с влязло в сила прокурорско постановление, а за останалите ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, а и установено въз основа на събраните доказателства, че досъдебно производство № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 43341/2010 г. по описа на СРП е било образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК. В хода на разследването, със заповед от 23.08.2010 г. на полицейски орган при 02РУ-СДВР, Н. П. Г. е бил задържан по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР /отм./ за срок от 24 часа. С постановление от 24.08.2010 г. по същото досъдебно производство ищецът Н. П. Г. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК, като му е била взета мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 300 лв. Впоследствие на 31.08.2010 г. е било издадено ново постановление за привличане на обвиняем за същото престъпление, в което са били прецизирани фактите по обвинение и е бил включен още един пострадал от деянието. Воденото срещу ищеца наказателно производство е прераснало и в съдебна фаза – на 13.12.2010 г. в Софийския районен съд е бил внесен обвинителен акт и е било образувано НОХД №16750/2010 г. по описа на СРС. С присъда по НОХД №16750/2010 г. на Софийския районен съд от 02.02.2012 г. Н. П. Г. бил признат за виновен по така повдигнатото му обвинение и осъден на лишаване от свобода за срок от три години, като изпълнението на наказанието на основание чл. 66 НК било отложено за срок от три години. С присъдата е бил уважен изцяло и приетият за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск на един от пострадалите за сумата от 1 225 лв., представляваща обезщетение за причинените му от деянието имуществени вреди. Постановената присъда била обжалвана и с решение № 426/26.03.2013 г. по ВНОХД №3269/2012 г. на Софийския градски съд била отменена, като делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския районен съд. Последният с разпореждане от 29.04.2013 г. прекратил образуваното НОХД № 5579/2013 г. и върнал делото на Софийска районна прокуратура за отстраняване на допуснати в досъдебната фаза съществени процесуални нарушения. С постановление от 30.08.2013 г. наблюдаващият прокурор от СРП прекратил частично наказателното производство спрямо ищеца по повдигнатото обвинение спрямо един от пострадалите, поради неговата недоказаност и разпоредил производството да продължи спрямо останалите трима пострадали. С постановление от 30.08.2013 г. било извършено ново привличане на ищеца в качеството му на обвиняем за извършване на три отделни престъпления по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК. След отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения било образувано НОХД № 17982/2013 г. по описа на СРС, по което била постановена присъда от 06.03.2017 г., с която Н. П. Г. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение спрямо всяко едно от пострадалите лица, както и били отхвърлени предявените срещу него граждански искове, приети за съвмество разглеждане в наказателния процес, за присъждане на обезщетения за вреди от инкриминираното деяние. Тази присъда е била потвърдена с окончателно решение № 914/31.07.2017 г., постановено по ВНОХД №2391/2017 г. по описа на Софийския градски съд и е влязла в сила на същата дата. Въззивният съд е приел от правна страна, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателен, а за да определи размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД взел предвид следното: ищецът е бил първоначално обвинен в извършване на едно, а впоследствие на три умишлени престъпления, които са тежки по см. на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за тях се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, отчел и продължителността на воденото срещу ищеца наказателното производство от 6 години, 11 месеца и 8 дни, също така и възрастта му, който е бил на 21 години към момента на привличането му като обвиняем и на 28 години при влизане в сила на акта, с който производството е приключило окончателно, т.е. касае се за млад човек, в активна възраст. Отчел е, че спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение "парична гаранция", както и че в съдебната фаза наказателното производство е разгледано двукратно пред две инстанции СРС и СГС, включително и вследствие от процесуалната активност на прокуратурата чрез протестиране на постановената оправдателна присъда. Определяйки размера на обезщетението, съдът е съобразил и процесуалното поведение на ищеца, който е взел активно участие в съдебната фаза на наказателния процес като е присъствал лично на всички 21 открити съдебни заседания, а в хода на досъдебното производство е оказвал съдействие на разследващите органи. Съобразил е, че в качеството на пострадали в досъдебната, респективно на граждански ищци в съдебната фаза от процеса са били конституирани лица, които са живели в същия като ищеца квартал, поради което информация за водения срещу него наказателен процес достигнала и до лица от съседския му кръг, което довело до социалната му изолираност от последния. Съдът е взел предвид и обстоятелството, че на работното място на ищеца също е била разгласена информация за повдигнатото му обвинение и същият бил служебно дискредитиран, което всъщност го мотивирало да прекрати трудовото си правоотношение с тогавашния си работодател, т.е. макар и косвено обвинението оказало въздействие върху трудовата му реализация. За недоказани са намерени твърденията на ищеца, че единствено поради факта на съществуващото срещу него висящо наказателно производство е била засегната и последващата му трудова ангажираност, доколкото от доказателствата по делото не се установява и не може да бъде направен извод, че единственото обстоятелство, поради което ищецът не е могъл да си намери работа е воденият срещу него наказателен процес. Въззивният съд е взел предвид и съдебното минало на ищеца, който не е бил осъждан, както и данните за водено спрямо него разследване, по което обаче с постановление от 03.02.2010 г. прокурор от СРП е отказал да образува досъдебно производство. Съдът е преценил и отражението на незаконното обвинение върху психиката и личността на ищеца – в резултат на повдигнатото обвинение ищецът станал видимо напрегнат, потиснат, стресиран, депресиран, социално изолиран, изпитвал неудобство от своите близки, съседи и колеги, изгубил желание да излиза и да се среща с хора, а също и познатите му в квартала започнали да се дистанцират от него, негативно му се отразило и първоначално постановената осъдителна присъда, изпитвал чувство за несигурност за бъдещето си. За недоказани са намерени твърденията на ищеца за влошаване на здравословното му състояние вследствие на незаконните действия на прокуратурата, тъй като по делото не са били ангажирани доказателства, установяващи конкретната форма на влошаване на неговото здравословно състояние. В тази връзка обаче съдът е отбелязал, че несъмнено изживяното психическо напрежение е дало своето негативно отражение върху общия здравен статус на ищеца. Също така в отговор на оплакването във въззивната жалба на ищеца, съдът е посочил, че прокуратурата не разполага с правомощието да предявявава за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански искове, нито има право или правомощие да отказва приемането на същите. На пострадалите лица законът предоставя възможността да искат гражданските им претенции да бъдат приети за съвместно разглеждане в наказателния процес, поради което съдът приел, че търпените от подсъдимия неблагоприетни последици не могат да бъдат вменени на прокуратурата. Отделно от това въззивният съд е посочил, че действително първата инстанция, при определяне на справедливия размер на обезщетението, не е отчела обстоятелството, че първоначално инициираното срещу ищеца наказателно производство е било водено само за едно престъпление по чл. 198, ал. 1 НК с четирима пострадали, а впоследствие след частичното му прекратяване за три отделни престъпления по чл. 198, ал. 1 НК, всички тежки по см. на чл. 93, т. 7 НК. Посочил е, че характерът на обвинението, респ. тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът, в т.ч. дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, представляват обективни обстоятелства, които съдът следва да съобрази и да вземе предвид при определяне на конкретния размер на обезщетението. В случая обаче въззивният съд е намерил, че промяна в конкретните обстоятелства във връзка, с които ищецът се е защитавал по така образуваното срещу него наказателно производство не е настъпила след връщане на делото на СРП и повторното му внасяне в съда – макар деянията относно всеки един от тримата пострадали вече да са били квалифицирани като отделни престъпления, то това не е довело до промяна на фактите, по които ищецът се е защитавал, поради което съдът е намерил, че посоченото обстоятелство макар и неотчетено от първата инстанция, не е довело до твърдения от ищеца съществен по-висок интензитет на търпените от него неимуществени вреди. За неоснователни са намерени и оплакванията на прокуратурата, че в случая е от значение обстоятелството, че образуваното срещу ищеца наказателно производство се е развило и приключило на досъдебната фаза в кратък около тримесечен срок от привличането му като обвиняем – в периода 24.08.2010 г. до 13.12.2010 г., като въззивният съд е отбелязал, че така посоченото от ответника не кореспондира с действително установеното по делото положение и факта, че воденото срещу ищеца наказателно производство се е пренесло и в съдебната фаза, като е било предмет на разглеждане от две съдебни инстанции – СРС и СГС и след това е било върнато на СРП за отстраняване на допуснати от разследващите органи съществени нарушения в досъдебното производство, респ. наказателното производство е протекло на досъдебна фаза в период от време, по-продължителен от сочения във въззивната жалба на ответника. Съдът е посочил още, че пренасянето на наказателното производство за разглеждане на съдебна фаза във всички случаи е в резултат на упражненото от прокуратурата нейно изключително конституционно правомощие да привлича към наказателна отговорност, поради което отговорността й не се ограничава единствено до вредите, настъпили в периода до внасяне на материалите по досъдебното производство в съда, а обхваща вредите, търпени през цялото време на висящност на наказателното производство, вкл. и през съдебната му фаза, тъй като именно неоснователно повдигнатото обвинение поставя началото на причинния процес, който се развива и след сезиране на компетентния да разгледа и се произнесе по обвинението съд. При тези съображения и предвид социално-икономическите условия в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 8 000 лв., като е посочил, че присъждането на сума в по-висок от посочения размер би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване. Поради частично несъвпадане на изводите на двете инстанции по същество, въззивният съд е отменил решението на първата инстанция в частта, с която е отхвърлена претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 6 300 лв. до 8 000 лв., осъдил е Прокуратурата на РБ да заплати още 1 700 лв. и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част. В касационната жалба на Прокуратура на РБ се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че уважената част от иска е завишена и несъответна на доказаните реално претърпени вреди и на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Поддържа се, че въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата. Посочва се, че увреждането в личностната сфера на ищеца е обичайно за подобни случай и не е довело до трайни неблагоприятни последици върху неговото физическо и психическо състояние. Касаторът счита, че са недооценени останали разумните срокове, в които е протекло наказателното производство, както и обстоятелството, че е взета най-леката възможна мярка за неотклонение и липса наложена друга мярка за процесуална принуда. В изложението към касационната жалба на Прокуратурата на РБ се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. При определяне на основанието и предпоставките за носене отговорност от държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди? и 2. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определя на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?. Касаторът поддържа, че двата въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и с трайната практика на ВКС, формирана с цитираните решения по чл. 290 ГПК. Ответникът по жалбата Н. П. Г. в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. В касационната жалба на Н. П. Г. се твърди, че въззивното решение в обжалваната с тази жалба част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява се несъгласие с извода на съда, че обстоятелството, че ищецът първоначално е бил обвинен в извършването на едно престъпление, а впоследствие е бил обвинен в извършването на три престъпления, всички тежки по см. на чл. 93, т. 7 НК, не обуславя присъждането на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, защото това не е довело до промяна на фактите, по които ищецът се е защитавал. В тази връзка са изложени съображения, че при едно евентуално осъждане ищецът е бил заплашен от налагането на едно значително по-тежко наказание и тази по-тежка обща наказуемост на деянията, в които е бил обвинен ищецът, съществено е увеличила интензитета на търпените от него вреди, резултат от незаконното обвинение. Касаторът счита, че съдът не е отдал и нужното значение на преживените от ищеца негативни емоции и чувства във връзка с постановената първоначална осъдителна присъда в двете й части – наказателна и гражданска. В изложението към касационната жалба на Н. П. Г. се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. По-тежката наказуемост при преквалифициране на деянието от прокуратурата, представлява ли обстоятелство, което следва да бъде съобразено при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?; 2. Първоначално постановената осъдителна присъда представлява ли във всичките си части – наказателна и гражданска, обстоятелство, което следва да бъде съобразено при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ? и 3. Личното участие в съдебните заседания на пострадалите, които са съседи на подсъдимия, и освен като свидетели, участват и като частни обвинители и граждански ищци и с адвокатска защита, засилва ли интензитета на претърпените неимуществени вреди и следва ли да бъде съобразено при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?. Касаторът твърди, че по така поставените въпроси съдът е дал правно разрешение, което противоречи на приетото в ППВС № 4/23.12.1968 г. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника Прокуратурата на РБ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби. Настоящият съдебен състав намира, че поставените от Прокуратурата на РБ въпроси по своето смислово съдържание се свеждат до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а именно: относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Съгласно константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства. В мотивите си съдът следва да посочи тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства, критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването, икономическите условия в страната и жизненият стандарт на населението за процесния период. Принципът за справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства, решението е постановено в съответствие с този принцип. В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил периода от време на проведеното наказателно производство от 6 години, 11 месеца и 8 дни, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът, наложената на ищеца лека мярка за неотклонение, процесуалното поведение на същия в хода на целия наказателен процес в двете му фази - досъдебна и съдебна, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и личния му живот, както и в професионален аспект, отчел е и обстоятелството, че воденото срещу ищеца наказателно производство е станало достояние на лица от работата му, както и на такива от съседския му кръг, което допринесло ищецът да се изолира социално и засилило чувството на срам и неудоство. Съдът е отчел и липсата на необратими негативни последици за здравето на ищеца, както и икономическите условия и стандарт на живот в страната. Изложеното дава основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси са разрешени в съответствие с трайно установената съдебна практика, която установява механизма, по който се определя обезщетението за вреди от непозволено увреждане, което изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По касационната жалба на Н. П. Г. касационен контрол на въззивното решение не следва да се допуска, като съображенията за това са следните: Първият поставен в изложението въпрос е принципно значим за производството и е обуславящ правните изводи на съда в атакуваното решение, но противно на твърденията на касатора, въззивният съд е взел предвид преквалификацията на деянието и по- тежката наказуемост. Това е видно от мотивите на стр.13 от въззивното решение, последният абзац, където въззивният съд е приел за основателни доводите на ищеца за наличието на обстоятелство, което води до увеличение размера на обезщетението. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по втория поставен в изложението въпрос, тъй като противно на твърденията на касатора ищец, въззивният съд е взел предвид първоначално постановената осъдителна присъда като обстоятелство, което води до увеличение размера на обезщетението. Това е видно от мотивите на стр. 16 от въззивното решение, в абзаца, който продължава от стр.15, където съдът е приел, че особено негативно въздействие върху него е оказала първоначално постановената осъдителна присъда, която е създала у него чувство за несигурност за бъдещето му. Третият въпрос също не кореспондира с приетото в мотивите към обжалваното решение (стр.15 и 16), където въззивният съд е отчел като по- тежко обстоятелството, че в качеството на пострадали по досъдебното производство, респ. граждански ищци в съдебното, са били конституирани лица, живущи в същия квартал като ищеца, което обстоятелство е довело до разгласяване на данни за водения срещу ищеца наказателен процес сред съседския му кръг и социалната му изолираност от последния. Въззивният съд е приел още, че ищецът е изпитвал неудобство от близки, съседи, колеги, изгубил е желание да излиза и да се среща с хора, познатите му в квартала, в който живеел, се отдръпнали от него. Видно е, че по трите въпроса, поставени от касатора ищец, въззивният съд е установил обстоятелства, които водят до по- висок размер на обезщетението, поради което въззивният съд е увеличил обезщетението, което било определено от първоинстанционния съд. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение