Определение № 378 от 08.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1408/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Й. А., чрез адвокат Л. Ш., срещу решение № 251 от 30.10.2019 г. по в.гр.д.№ 219/2019 г. на Габровския окръжен съд, с което, след частична отмяна на решение № 50/01.03.2019 г. по гр. д. № 1021/2017 г. на Габровския районен съд в отхвърлителната му част, е признато за установено, по предявения от В. Ц. Н. против С. Й. А. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 23 СК, че В. Ц. Н. е собственик на 2943/32943 идеални части от поземлен имот с идентификатор № .... по кадастралната карта на [населено място], [община], област Г., одобрена със заповед РД-18-50/31.08.2007 г. на ИД на АГКК, с площ 2671 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, при граници: поземлени имоти с идентификатори ...., ...., ...., ...., ведно с изградените в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № ...., с площ от 54 кв. м., и едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор № ...., с площ от 23 кв. м., и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по отношение на С. Й. А., че В. Ц. Н. е собственик на останалите 30000/32943 идеални части от гореописания имот. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му по непредявен иск и при нередовна искова молба. Поддържа се и неправилност на решението, поради необоснованост на извода, че продажната цена на имота е платена със средства, дарени от сестрата на ищеца. Твърди се неправилност и поради допуснати нарушения на чл. 171, 172, 235, 236, 269 ГПК: необсъждане на всички събрани по делото гласни и писмени доказателства; кредитиране на показанията на свидетелите на ищеца, въпреки че били противоречиви и дадени от заинтересовани лица; осъществен разпит на двама свидетели (продавачи по договорите) в отсъствие на страните; неправилна преценка на събраните гласни доказателства; неразглеждане на всички оплаквания в подадената от С. А. въззивна жалба. Сочи се и неправилност, поради противоречие с материалния закон – чл. 23 СК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - за проверка на допустимостта му, както и на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба В. Ц. Н., чрез адвокат К. М., изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Делото има за предмет предявен от В. Н. против С. А. иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК. Въззивният съд е приел, че имотът обект на спорното право на собственост, индивидуализиран от ищеца в исковата и уточняваща молба, е поземлен имот с идентификатор № .... по кадастралната карта на [населено място], [община], област Г., одобрен със заповед РД-18-50/31.08.2007 г. на ИД на АГКК, с площ 2671 кв. м., ведно с изградените в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № ...., с площ от 54 кв. м., и едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор № ...., с площ от 23 кв. м. Поземленият имот включва имота по н.а. № .... г. и имота по н.а. № .... г. Обстоятелството, че първоначално ищецът е твърдял, че спорният имот е образуван от три неурегулирани имота в полигона на [населено място], описани в трите нотариални акта, приложени като писмени доказателства към исковата молба (имот с квадратура от около 2000 кв. м. по н.а. № .... г., а по скица с площ 2 671 кв. м., заедно с построените в него паянтова жилищна сграда на два етажа със застроена площ 60 кв. м. и навес с площ 23 кв. м., и имоти с площи от около 340 кв. м. – по н.а. № .... г. и 300 кв. м. – по н.а. № .... г.), а след указания на съда е заявил, че според получената в общината информация за идентичност между исковия имот и имотите по нотариалните актове спорният имот с идентификатор № .... е придобит с н.а. № .... г., а имотите по другите нотариални акта не са включени в същия не означава, че искът е предявен само за реалната част от имот с идентификатор № .... по кадастралната карта на [населено място], придобита с н.а. № .... г. За да признае ищеца за изключителен собственик на процесния имот, въззивният съд е приел, че ПИ с идентификатор № .... е образуван от имотите по н.а. № .... г. и н.а. № .... г. (вторият придобит, за да се осигури излаз на път), а имотът по н.а. № .... г. представлява част от имот с друг идентификационен номер, различен от исковия. Имотите по цитираните два нотариални акта са придобити през време на брака между страните, на възмездно основание (договори за покупко-продажби), за сумите 3000 лв. (първият) и 294 лв. (вторият). Продажната им цена е изплатена от ищеца В. Н. изцяло с парични средства, дарени само на него от сестра му П. Н., с мотив да се осъществи желанието му да има имот на село. Дарението е неформална сделка и наличието на писмен договор не е предпоставка за неговата действителност. Именно дарената сума от 4000 лв. е вложена за покупката на горните два имота, от които е образуван процесният. Прието е, че презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос при придобиване на имотите е оборена от събраните по делото писмени и гласни доказателства, които категорично установяват, че сумата от 4000 лв. за придобиване на процесния имот е съставлявала лично имущество на съпруга по смисъла на чл. 22, ал. 1 СК. Този извод е основан на показанията на свидетелите П. Н., Й. М., К. К., Р. Н., според които ищецът отдавна искал да придобие селски имот. След като разбрал, че процесният имот се продава на изгодна цена, предложил на сестра си да го купи, но тя не проявила интерес и решила да му направи подарък, като му даде пари за покупката, но при условие, че съпругата му няма да фигурира като купувач в нотариалния акт. В деня преди продажбата, рано сутринта, ищецът и майка му отишли в аптеката на сестра му и там нейна служителка (св. М.) извадила от касата 4000 лв., предала ги на сестрата на ищеца, последната ги преброила и ги дала на ищеца в хартиен плик, поставен в найлонова торбичка, след което ищецът и майка му заминали за Г. за сключване на сделката. Това станало в присъствието на свидетелите Й. М., К. К. (служители в аптеката на П. Н., които били на смяна към предаване на парите) и Р. Н. (майка на ищеца). Според показанията на свидетелите П. Н. нямала собствено семейство и деца и до 2005 г. непрекъснато подпомагала брат си и семейството му с парични средства, купувала различни вещи за бита, дрехи за племенниците си, подпомагала издръжката им. През 2006 г. помогнала на брат си да открие частна аптека и от този момент финансовото му положение се подобрило. Показанията на посочените свидетели, преценени по реда на чл. 172 ГПК, са кредитирани като обективни, логични, подкрепящи се от данните по делото и базирани на преки и непосредствени впечатления. Обсъдени са и показанията на свидетелите на ответницата (баща й М. и сестра й М.), но е прието, че същите не установяват релевантни за спора факти – показанията касаят финансовото състояние на семейството, доходите на съпрузите, наличието на средства за придобиване на имота, но не установяват продажната цена да е заплатена със семейни средства. Относно показанията на свидетелите С. Д. и Г. Д., продавачи по договора, е прието, че същите не внасят яснота в спора, тъй като и двамата са заявили, че по повод сделките си спомнят единствено, че купувачът бил един, не си спомнят подробности, поради дългия изминал период от време. За неоснователни са преценени оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение, съдържащи се във въззивната жалба на ответницата С. А.. Допуснатото нарушение на чл. 171 ГПК при разпита на свидетелите Д. (в отсъствие на страните) е прието за несъществено, тъй като показанията им не биха могли да повлияят върху крайните изводи на съда (и двамата са заявили, че не си спомнят подробности около сделката, поради продължителността на изминалия период от време). Прието е, че недекларирането от ищеца пред съответната данъчна служба на извършеното дарение на сумата 4000 лв., обстоятелството, че парите са били оборотни средства от търговската дейност на аптеката, собственост на сестрата на ищеца, декларирането на имота на името на двамата съпрузи, не представляват обстоятелства създаващи пречка за последващо опровергаване на презумпцията за съвместен принос, нито опровергават останалите събрани доказателства относно произхода на средствата за закупуване на имота. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - за проверка на допустимостта му, както и на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправни въпроси касаещи правомощията на въззивния съд при оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения на чл.146 ГПК, както и задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 227 от 06.01.2020 г. по гр.д.№ 1035/2019 г. на ВКС, ІІІ ГО, а относно втория въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр.д.№ 1509/2018 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/2014 г. на ВКС, І ГО, решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр.д.№ 4193/2018 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 157 от 31.10.2019 г. по гр.д.№ 4152/2018 г. на ВКС, І ГО, и решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр.д.№ 3565/2018 г. на ВКС, І ГО. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Неоснователен е доводът на касатора, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и по непредявен иск. Обектът на спорното право на собственост е индивидуализиран от ищеца както в първоначалната, така и в уточняващите искови молби, с посочване на местонахождение, площ, идентификатор по кадастралната карта (както на имота, така и на сградите), граници (също индивидуализирани с посочване идентификаторите на съседните имоти по одобрената кадастрална карта). Приложена е била и скица на имота по кадастралната карта на населеното място. Липсват последващи изявления на ищеца, с които да е направено оттегляне или отказ от иска за реалната част 340 кв.м. от имота с идентификатор № ...., която реална част е придобита с н.а. .... г., или с които претенцията да е уточнена в посочения смисъл по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Въпросът за пълна или частична идентичност между спорния имот и имотите, описани в представените от ищеца нотариални актове за собственост, изисква специални познания, установен е от допуснатата съдебно-техническа експертиза и е от значение при преценка основателността на предявения иск, но няма отношение при определяне предмета на делото. Предметът на делото се определя от изявената воля на ищеца, с основанието и петитума на исковата молба, които съдържат индивидуализиращите белези на спорното право. В случая обектът на спорното право на собственост е индивидуализиран като поземлен имот с идентификатор № .... по кадастралната карта на [населено място] и по тази претенция съдът е бил длъжен да се произнесе. Като е разгледал иск за защита на претендирано право на собственост върху описания имот, съдът не е излязъл извън спорния предмет, нито е присъдил нещо различно от поисканото, а се е произнесъл в съответствие със съдържанието и пределите на търсената с иска защита, определени от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба. При липса на данни за произнасяне “свръхпетитум” и по нередовна искова молба няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол за проверка на допустимостта му. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по първия процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд при липса или непълен доклад по чл. 146 ГПК. Отговор на този въпрос се съдържа в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката за правилността на акта е косвен резултат от тази дейност. Дори дължимите от първата инстанция процесуални действия да са били опорочени, въззивният съд не е длъжен да ги извършва наново, а трябва да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, включително на липсата или на неточен или непълен доклад, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд по настоящото дело не е действал в противоречие с указанията по приложението на закона, дадени с тълкувателното решение. Във въззивната жалба на ответницата няма обосновано оплакване за допуснати от районния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, а и по делото е бил изготвен доклад, съответстващ на изискванията на чл. 146 ГПК. Няма и направено искане за допускане на нови доказателства, които не са били събрани от първата инстанция поради нарушаване на чл. 146 ГПК. Затова и въззивният съд не е бил длъжен да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Вторият поставен процесуалноправен въпрос във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касае задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и всички направени от страните доводи и възражения. Твърди се, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Така твърдяното противоречие не е налице. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, които отразяват решаваща правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща по същество материалноправния спор. Обсъдени са, всестранно и пълно, поотделно и в тяхната съвкупност, всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, като е отразено върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Разгледани са всички възражения и доводи на страните. В останалата си част изложението съдържа оплаквания за несъответствие между фактически изводи и събрани доказателства, за допуснати процесуални нарушения и противоречие с материалния закон, които оплаквания представляват касационни основания за неправилност по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК и разглеждането им в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. С оглед на горното настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение и проверка на правилността му. При този изход на делото жалбоподателката С. А. следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищеца В. Ц. Н. сумата 1500 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,