Определение № 378 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3662/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 10 846/31.05.2019 година, подадена от Прокуратурата на Република България и насрещна такава с вх. № 13 991/15.07.2019 година, подадена от Б. Ц. Б., двете срещу решение № 1159/16.05.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти, постановено по гр. д. № 611/2019 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил частично първоинстанционното решение № 7061/12.11.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-12 състав, постановено по гр. д. № 4465/2016 година, като Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. Ц. Б., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 25 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него от незаконно обвинение, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда, постановена по н. о. х. д. № 780/2014 година по описа на СГС, наказателно отделение, 35-ти състав неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2016 година до окончателното плащане, както и сумата от 41 300.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от същото обвинение имуществени вреди-заплатено адвокатско възнаграждение, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2016 година до окончателното плащане. За разликата над уважения до пълния претендиран размер от 60 000.00 лева искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен. С касационната жалба на Прокуратурата на Република България е обжалвано в частта му, с която предявените от Б. искове са уважени за сумата над 12 000.00 лева обезщетение за неимуществени вреди и над сумата от 14 800.00 обезщетение за имуществени вреди-разходи за адвокатско възнаграждение. Посочено е, че в тези части решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Д. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Неправилно бил определен и размера на обезщетението за имуществени вреди. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в тези части и да се постанови ново такова, с което исковете да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба Б. Ц. Б. е подал отговор на същата, с който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд в атакуваната с нея част. В подадената от Б. Ц. Б. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Б. Ц. Б. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 20.05.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 10 846/31.05.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Б. Ц. Б. е бил получил препис от касационната жалба на Прокуратурата на Република България на 14.06.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 13 991/15.07.2019 година, като 14.07.2019 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 287, ал.. 2 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с постановление от 27.11.2008 година, постановено по сл. д. № 80/2008 година по описа на НСлС на Б. било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 203, ал. 1, във връзка с чл. 201, във връзка с чл. 20, ал. 4, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като му е било определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3500.00 лева. На 28.11.2008 година на Б. била наложена забрана за напускане на пределите на Република България без разрешението на прокурора. С присъда № 26/26.01.2011 година, постановена по н. о. х. д. № 485/2009 година по описа на Софийски градски съд Б. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. С решение № 341/31.10.2013 година, постановено по в. н. о. х. д. № 288/2013 година по описа на САС, оправдателната присъда била отменена по протест на Прокуратурата на Република България, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. Последният с разпореждане от 18.12.2013 година прекратил ново образуваното н. о. х. д. № 5043/2013 година и е върнал делото на Софийска градска прокуратура за отстраняване на допуснати в досъдебната фаза съществени процесуални нарушения. След отстраняването на същите било образувано н. о. х. д. № 780/2014 година по описа на СГС, по което била постановена присъда от 17.02.2015 година, с която Б. отново бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Тази присъда е била потвърдена с решение № 367/11.11.2015 година, постановено по в. н. о. х. д. № 562/2015 година по описа на Софийския апелативен съд, което пък било оставено в сила с решение № 49/28.07.2016 година, постановено по н. д. № 97/2016 година по описа на ВКС. Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че на първо място от значение за определяне на размера на обезщетението било естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице. На Б. било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което съгласно чл. 93, т. 7 от НК съставлявало тежко умишлено престъпление. За същото освен наказание „лишаване от свобода“ от десет до двадесет години било предвидено задължително постановяване на конфискация на част или цялото имущество, както и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК. Следвало да се съобрази и обстоятелството, че въпреки тежестта на повдигнатото обвинение по отношение на Б. била взета една от най-леките мерки за неотклонение „парична гаранция“, която била в размер едва на 3500.00 лева. Същата не била свързана с ограничаване на личността на привлеченото към наказателна отговорност лице. От момента на привличането като обвиняем на Б. била наложена ограничителна мярка, която не му позволявала да напуска пределите на страната без разрешение на прокурор. Тази мярка ограничавала правото на свободно придвижване и трябвало да се съобрази при определяне на размера на обезщетението. При това обаче от значение било дали Б. е имал намерението да пътува извън страната и дали мярката е препятствала тази му възможност. В случая мярката била наложена за период от около шест месеца, през който на Б. било разрешено да напусне страната и да посети Република Сърбия и Косово. Освен това въззивният съд е посочил, че от голямо значение за определяне на размера на обезщетението бил периодът, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт на съда, който в случая бил около дванадесет години. Независимо от сложността на обвинението, касаело е до извършване на престъпление в съучастие с четири лица, поради което не можело да се приеме, наказателното производство е приключило в разумен срок по смисъла на чл. 6 от КЗПЧОС. В този период Б. понасял всички негативи на това бъде обвиняем, съответно подсъдим за извършване на престъпление от общ характер. Следвало да се съобрази и обстоятелството, че с оглед тежестта на повдигнатото обвинение участието на подсъдимия в съдебната фаза на производството било задължително. Били проведени повече от двадесет съдебни заседания, от които шестнадесет заседания, в производството пред първоинстанционния съд. Неоснователни били оплакванията на Б., че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди било без значение обстоятелството, че както при първоначалното, така и при повторното разглеждане на делото били постановявани само оправдателни присъди, последната, от които била потвърдена по реда на инстанционния контрол. Различен бил интензитетът на търпените вреди в случая, в който подсъдимият бил признат за виновен в извършването на тежко наказуемо умишлено престъпление, в която хипотеза вероятността да бъде постановено ефективно изтърпяване на наказанието е голяма. При определяне размера на обезщетението следвало да се вземе предвид и личността на пострадалия и начина, по който му се е отразило наказателното производство. Към момента на повдигане на обвинението Б. заемал длъжността „финансов директор“ на голямо промишлено предприятие, което имало национално значение и бил известна личност в сферата на металургията. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че след повдигането на обвинението Б. се променил коренно. Станал затворен и раздразнителен. Отбягвал публични събирания с колеги и приятели. Обвинението било рефлектирало и върху възможността на Б. да започне работа. Въззивният съд не кредитирал показанията на свидетелите в частта, в която заявявали, че вследствие на обвинението се влошило здравословното състояние на Б. и се стигнало до разрив с бившата му съпруга, вследствие на което се развели. В тази час показанията имали оценъчен характер. От събраните по делото доказателства било установено, че воденото против Б. наказателно производство придобило широка публичност и било отразено във всички медии. С оглед на това въззивният съд приемал, че сумата от 25 000.00 лева справедливо ще обезщети Б. Ц. Б. за претърпените от него неимуществени вреди. Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че заплатените от пострадалия разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство (досъдебна и съдебна фаза) съставляват имуществена вреда, който може да претендира в производството по ЗОДОВ, доколкото не разполага с възможността да предяви вземането си за разноски в наказателния процес. Прокуратурата на Република България разполагала с възможността да направи възражение за прекомерност на това възражение, ако същото не било съобразено със сложността на делото и неговата продължителност. В случая се касаело до дело с голяма фактическа и правна сложност, като обемът на събраните доказателства по него бил изключително голям. Били извършени много по обем процесуални действия и в двете фази на производството. Затова трябвало да се приеме, че макар и формално възнагражденията на адвокатите за всеки един етап от процеса да се били съобразени с минимума по Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, то същите не се явявали прекомерни, поради което претенцията трябвало да бъде уважена в пълен размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за това как се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за „справедливост”, който е изведен в принцип при определяне ва обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 186/21.12.2017 година, постановено по гр. д. № 1780/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 106/20.04.2016 година, постановено по гр. д. № 4898/2015 година и решение № 200/16.06.2016 година, постановено по гр. д. № 1019/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Н. Д. е поискала допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като, като се твърди противоречие с решение № 167/03.12.2015 година, постановено по гр. д. № 829/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 310/02.11.2015 година, постановено по гр. д. 410/2015 година и решение № 6/08.02.2017 година, постановено по гр. д. № 2666/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставените в изложенията на двете страни по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси са съществени такива, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на състава на Софийския апелативен съд при постановяване на решението му. Затова трябва да бъде допуснато касационно обжалване на същото за проверка на съответствието му с посочената от страните съдебна практика на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение