Определение № 60317 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1366/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решение № 260094 от 16.11.2020 год. по гр. д. № 55/2020 год. Софийският окръжен съд, при повторно въззивно разглеждане на делото след отмяна на предходното му решение от ВКС, е обезсилил частично първоинстанционното решение от 22.06.2017 год. по гр. д. № 514/2015 год. на районния съд, гр. Своге – по отношение на двама от ответниците и прекратил производството по делото в тази му част, отменил първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част и вместо него постановил друго, с което признал за установено по предявения от Т. Ц. Д. и П. Ц. Д. против В. П. Ш., А. Л. К., С. Т. Ц., Р. Т. Д., починала в хода на производството и заместена от наследника й по закон Ц. Р. Т., и Р. М. И. иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, че ищците Т. Ц. Д. и П. Ц. Д. са собственици по дарение на част от имот, заключена между точките 1, 15, 17, 4, 5, 6, 9, 1 на комбинираната скица, приложение № 1 към заключението на допълнителната тройна съдебно-техническа експертиза от 6.10.2020 го на вещите лица В. К., Л. М. и Р. П., приподписана от съдебния състав и представляваща неразделна част от решението, която част неправилно е заснета като част от УПИ , вместо към УПИ при попълване на кадастралния план на [населено място] от 1983 год.

Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците В. П. Ш. и А. Л. К., чрез пълномощника им адвокат Ф. Ч., с оплаквания за недопустимостта му, респ. неправилността му поради нарушаване на материалния закон и съществени процесуални нарушения, с молба за отмяната му и произнасяне по същество на спора. Касаторите претендират и направените разноски за всички инстанции.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същите се позовават както на вероятната недопустимост на обжалваното решение, така и на очевидната му неправилност, като основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното му обжалване, по изложените съображения.

Ответниците по касационната жалба, ищци в производството- Т. Ц. Д., П. Ц. Д. и Т. И. Д., чрез пълномощника им адв. Ем. М., в писмен отговор поддържат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, въз основа на изложените съображения и позоваване на съдебна практика. Претендират присъждане на разноските по делото, съгласно представения списък.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Искът е с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по възникналия между страните спор по повод твърдяната от ищците грешка при одобряване на плана на [населено място] от 1983 год., изразяваща се в неправилно отразяване на границата между собствения им УПИ в кв. 13 и УПИ в кв.13, като част от техния имот с площ от 56 кв. м. неправилно е заснета като част от имота на ответниците. Твърдението на ищците е, че сега посочената граница не съответства на графичното й изображение по предходния план от 1959 год.

Въз основа на събраните писмени доказателства е прието от съда, че страните по делото се легитимират като собственици на двата съседни имота, възникнали на основание спогодба по делбено дело от 1969 год., като праводателят на ищците Ц. Д. е получил в дял дворно място с площ 495 кв. м., представляващо УПИ , а праводателите на ответниците – съседното дворно място със същата площ, представляващо УПИ в кв. 13 по плана на [населено място], одобрен през 1959 год.

Спорът по делото е относно границата между горните имоти по одобрения план на селото от 1983 год., в който според ищците нанасянето на имота им не е според границите на правото им на собственост по предходния план. Твърдението им за наличието на допусната грешка в отразяване на границата между имотите е прието за основателно, въз основа на изслушаните по делото няколко технически експертизи. При първата отмяна на въззивното решение, потвърдило първоинстанционното решение, с което искът е бил уважен за площ от 56 кв. м., неправилно заснета част от имота на ищците като част от имота на ответниците по плана от 1983 год., съдът е приел, че формираната воля на съда е за различна площ от 49 кв. м., установена въз основа на изслушана и приета от въззивния съд друга техническа експертиза. След връщане на делото за ново разглеждане въззивният съд е допуснал и приел нова тройна техническа експертиза съобразно дадените му от касационния съд указания, въз основа на приетите основно и допълнително заключение по която и приложените комбинирани скици е установена за вярна границата между двата съседни парцела тази по червения пунктир и по т. 1, 15, 17, 4 - Приложение № 1, към допълнителното заключение от 6.10.2020 год. Вещите лица са съобразили данните от предходните заключения за местоположението на границата, като съдът кредитирал това заключение поради изготвянето му след геодезическо заснемане на съществуващата понастоящем ограда между имотите и при възприемане на конкретна контролна точка, осигуряваща прецизност на графичното изображение. Заключената площ между посочените точки на скицата на л. 87 от делото е част от парцела на ищците, неправилно е заснета към този на ответниците по плана от 1983 год., тъй като няма основание за придобиването й, поради което и искът за установяване на допуснатата грешка в отразяване на границата е основателен.

Различното посочване на местоположението на спорната граница по приетите от въззивния съд при новото разглеждане на делото заключения на техническата експертиза, за което са изложени съображения в решението, е обосновало отмяната на първоинстанционното решение, установяващо друго местоположение на спорната граница, и вместо това е постановено друго решение по съществото на спора за наличие на грешка в отразяването на границата в плана въз основа на новата експертиза за нейното местоположение.

При постановяване на новото въззивно решение съдът е съобразил дадените му указания при първата касация, като изводите му по същество са обосновани от събраните по делото доказателства.

Изложените от касаторите съображения за очевидна неправилност на обжалваното решение поради постановения диспозитив в смисъла на уважаване на предявения иск, така, както е постановено и първоинстанционното решение, не могат да обосноват наличие на релевираното основание за допускане на касационно обжалване. По този довод е налице произнасяне при първата касация, отрекла възможността за потвърдителен диспозитив при данните по делото за различие в спорната площ. Доколкото касаторите се позовават единствено на наличието на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, а касационният съд не може служебно да поставя правен въпрос в приложение на отделните хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. Не е налице вероятност същото да е недопустимо, тъй като произнасянето на съда е по предявения иск за грешка в отразяването на границата между двата съседни имота в плана от 1983 год., произнасянето по който иск е предпоставен от произнасяне по въпроса за собствеността на спорната част. А обстоятелството, че по предходния план от 1959 год. двата съседни имота са били един общ такъв, разделен при делбата през 1969 год. на два парцела, съобразно волята на съделителите, изразена и на представените по делото скици, в т. ч. и относно местонахождението на границата между тях по предходния план, не обосновава извод за липса на предявен иск, нито за недопустимо изменение на петитума му. Касае се за релевантни за спора факти, предмет на установяване въз основа на множеството заключения на експертизите по делото, както и на други представени по делото доказателства, установяващи, че преди плана от 1983 год., в който според ищците е допусната грешката, е действал такъв от 1959 год.

При прочита на обжалваното въззивно решение не се констатира също и толкова съществен порок, който да обоснове извод за очевидната му неправилност, без да е необходимо да се анализират и преценяват доказателствата и доводите на страните. Произнасянето на въззивния съд е съобразно материалния и процесуалния закон, не се констатира неточно прилагане или неправилно тълкуване, нито противоречие със съдебна практика по приложението им, както и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Поради това и не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението, с оглед на който изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците направените от тях разноски в размер на 600 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Доказателства за разликата до договорения размер на същото от 1 000 лв. не са представени, поради което и не се присъжда.

По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение