Определение № 50351 от 22.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2783/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 231/16.03.2021 г. по гр.д. № 3303/2020 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 62/04.01.2020 г., поправено с решение от 17.05.2020 г. по гр.д. № 14539/2018 г. на Софийски градски съд, осъжда Прокуратурата на Република България (процесуален субституент на държавата) да заплати на В. В. В. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 123 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по нохд № 459/2012 г. и от нарушеното право по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи по същото наказателно дело, ведно със законната лихва от 25.01.2018 г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 110 000 лв. Прокуратурата на Република България обжалва решението в осъдителната част. Повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен, а касаторът обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и са в причинноследствена връзка с незаконното обвинение. Прокуратурата счита, че е включен в предмета на обжалване и е решен в противоречие с ТР № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС. Материалноправният въпрос е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на това обезщетение. Прокуратурата счита, че и той е обуславящ, а въззивният съд му е отговорил в противоречие с конкретни решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). В. В. В. обжалва решението в отхвърлителната част. Повдигнатият въпрос е материалноправен. Въпросът, уточнен и конкретизиран съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, е: По иск за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи за разглеждане и решаване в разумен срок по приключило дело и на други неимуществени вреди, които се обезщетяват по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, длъжен ли е съдът да определи обезщетението глобално? Касаторът счита, че въпросът има значение за конкретното дело, а въззивният съд му е отговорил в противоречие с решение № 122/28.10.2020 г. по гр.д. № 611/2020 г. на ВКС, III-то ГО. Твърди, че се решава по различен начин с други решения на ВКС по чл. 290 ГПК. По същество този касатор се оплаква, че решението е неправилно, защото въззивният съд е следвало да определи обезщетението за неимуществени вреди поотделно - по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по чл. 2б ЗОДОВ, така както е по исковата молба. С определение № 3/10.01.2022 г. по настоящото дело касационното производство бе спряно на основание чл. 292 ГПК и ОСГК на ВКС бе сезиран да постанови тълкувателно решение по процесуално-правния въпрос, повдигнат от касатора В.. С ТР № 1/17.11.2023 г. по тълк.д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС уеднакви противоречивата практика по въпроса, като прие, че Обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 и по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално, като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Следователно касационното производство следва да се възобнови. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди глобално с частичното уважаване на иска в размер до сумата 50 000 лв., но при заявеното с исковата молба, че вземането се претендира поради незаконното обвинение в престъпление по чл. 123 НК, което ищецът не е извършил, и поради нарушеното право за разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, въззивният съд е бил длъжен да обсъди критериите за нарушението по чл. 6 § 1 КЗПЧОС и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. В решението тези критериите са отразени чрез абстрактното им съдържание в чл. 2б ЗОДОВ и в решенията на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. В решението липсват мотиви, които да свържат тези критерии със спецификата на конкретното наказателно дело. Въззивният съд се е ограничил да посочи, че то е продължило повече от девет години, а ищецът се е явил в 56 съдебни заседания, никое от които не е отложено по негова вина. Изброил е съдебните етапи, през които е преминало наказателното производство, събраните доказателства от наказателния съд и крайните съдебни актове, постановени от различните инстанции, през които е преминало. Обжалваното решение следва да се допусне до касационен контрол при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общата и допълнителната). Повдигнатите въпроси го обуславят, а въззивният съд им е отговорил в противоречие с ТР № 1/17.11.2023 г. по тълк.д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС, но и с тълкувателните решения, на които се позовава Прокуратурата на Република България. При тези мотиви, съдът