Определение № 2977 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4581/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – Т. А. Ф. чрез адв. Ф. и Прокуратура на Република България (ПРБ) против решение № 770 от 07.06.2023 г. по гр. д. № 707/2023 г. на Апелативен съд – София, 8 – ми граждански състав.

Ответниците по жалби не са взели становище с отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено:

• решение № 261969/14.06.2022 г. по гр. д. № 3718/2020 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 4 състав в частта за уважаване на предявения от Т. А. Ф. срещу ПРБ иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС над сумата от 15 000 лв. до размера от 30 000 лв., представляваща заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото на пострадалия от разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. (преобразувано впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента в ДП II-48/1999 г. по описа на ВОП- София), ведно със законната лихва от 04.05.2020 г. до окончателното й заплащане и е отхвърлен така предявения иск над сумата от 15 000 лв. до присъдения размер от 30 000 лв.,

• решение № 262952/14.09.2022 г., постановено по същото дело, в частта, в която е отхвърлена акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение в размер на 15 000 лв., изтекла за периода от 04.05.2017 г. до 03.05.2020 г. представляваща заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото на пострадалия от разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. (преобразувано впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП- София, а към момента в ДП II-48/1999 г. по описа на ВОП-София), ведно със законната лихва от 04.05.2020 г. до окончателното й заплащане като е осъдена ПРБ да заплати на Т. А. Ф. законна лихва върху присъденото заместващо обезщетение от 15 000 лв., изтекла и за периода от 04.05.2017 г. до 03.05.2020 г.

Горното въззивно решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено решение № 261969/14.06.2022 г. по гр. д. № 3718/2020 г. по описа на СГС, ГО, I - 4 състав в останалата част – за уважаване на предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ до размер на сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска - 04.05.2020 г. до окончателното й изплащане и за отхвърляне на претенцията над 30 000 лв. до претендираните 120 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че в периода от 25.02.1985 г. до 19.03.1986 г. съпругът на ищцата - Ф. Я. Ф. е бил задържан и принудително настанен в затвора в [населено място], а впоследствие - за периода от 19.03.1986 г. до 13.05.1989 г. принудително заселен в [населено място], М. окръг. Принудително били сменени рождените турски имена както на нейния съпруг, така и на членовете на семейството му с български имена. Считано от 2004 г. пострадалият е бил активен участник в Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, а от представения по делото Устав на Сдружението се установява, че една от основните му цели е да се възстановят правата и да се обезпечат причинените материални и нематериални вреди на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика. Изтъкнато е, че на 31.01.1991 г. с Постановление прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-11/1998г. на ВОП-София, а след това преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на ВОП-София, за разследване на извършени през време на т. нар. „възродителен процес“ престъпления. Съобразено е, че към момента на постановяване на въззивното решение това досъдебно производство е висящо (то е прекратено с постановление от 31.05.2022 г. поради настъпила смърт и на последния обвиняем по това производство - Г. И. А., но то е обжалвано и с определение № 1223/22.12.2022 г., постановено по ЧНД № 821/2022 г. по описа на САС, 6-ти наказателен състав, е отменено, а делото е върнато на ВОП-гр. София за продължаване на процесуално-следствените действия по него). Установено е, че горното сл. дело (№ 1/1991 г.) е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994 г. и през 1998 г. - поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на прокурора за отстраняването им. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници; от тях са разпитани общо 312 души. На 07.12.2012 г. последният останал жив обвиняем Г. А. е бил разпитван и е поискал производството да бъде прекратено, поради изтичане на давността относно наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато обвинение. Установено е също, че през годините заедно с още пострадали лица както съпругът на ищцата, така и самата тя изрично са поискали от главния прокурор на Република България, от Военно-окръжна прокуратура и от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП (искане до ВОС-гр. София с вх. № 03/01/19.03.2018 г. - л. 70 и сл. от първоинстанционното дело; молба до ВОП-гр. София с вх. № 03/01/20.12.2021 г. - л. 447; жалба до СГС с вх. № 46/06.01.2022 г.).

Съпругът на ищцата е бил разпитван като пострадал на 17.10.2012 г. Посочено е, че с решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот (ДВ, бр. 44/01.06.1990 г.) е обявена политическата и гражданската реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка е насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, измежду които е и съпругът на ищцата с имена В. Я. Я.. Съставът на второинстанционния съд е анализирал събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетели и е установил, че многократно съпругът на ищцата заедно с други пострадали от т. н. „възродителен процес“ са сезирали компетентните български власти и в частност главния прокурор на РБ, очаквали справедливо разглеждане на делото, но то продължавало безрезултатно, което довело до загуба на доверие в правосъдието в България и в нейните институции. При горните факти, решаващият състав намерил, че предявения иск е доказан в своето основание. Направил е съждение, че процесното сл. дело е било образувано на 30.01.1991 г. и към момента - повече от 30 години, се намира в стадия на досъдебното му производство; че фактическа сложност на делото не може да оправдае тази негова продължителност, поради което е извършено нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок (съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС) и то е резултат от противоправното деяние (бездействие) на органите на досъдебното производство. Посочено е да липсват причини от обективно естество, които да наложат изключително дългата продължителност на делото. Изразено е виждане, че разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство, като безспорно задължението е на съда, но възможността то да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове. Прието е, че всички факти относно движението на процесното следствено дело и на действията на ПРБ, които са безспорни обосновават несъмнения и категоричен извод, че разследващите органи не са упражнили своевременно своите правомощия (съвкупността от процесуалните субективни права и правни задължения на органите на държавна власт) за пълно и всестранно разследване, не са създали съответната организация за приключване на разследването в разумни срокове, своевременно не са извършили необходимите оперативно-издирвателни действия по установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на инкриминираните деяния, като не са предприели в установените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването. Изразено е виждане, че наказателно дело с обща продължителност над 30 години при каквато и да е фактическа и правна сложност, каквито и обяснения да има за забавянето му, не може да е „проведено с дължимата грижа“ (Cominggersoll SA v Portugal 2000 и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г.о.). Тази продължителност, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността на обществено значимо дело, като причина за превишаване на разумния срок. Изтъкнати са аргументи, че двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни актове съдебни наказателни производства е поради тъждествени процесуални нарушения, допуснати от органи на ответника - неясно изложение на обстоятелствата или липса на такова относно състава на престъплението по чл. 387 НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на пострадалите от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните им права. Направен е решаващ извод, че причина за това забавяне на производството е неизпълнение на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и от субективна страна на престъпния състав, така че да е годен за предаване обвиняемото лице на съд. Досъдебното производство по делото е надхвърлило многократно разумния срок, а органите при Прокуратурата не са осъществили необходимото, за да обезпечат своевременното извършване на изискуемите процесуално- следствени действия.

В резултат на това противоправно поведение, изразяващо се в бездействие, е нарушено правото на ищцата и на нейния починал съпруг (Ф. Я. Ф.) като пострадали от престъпление за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок. Мотивирани са доводи, че при продължило в неразумни срокове наказателно производство отговорността на държавата произтича от обстоятелството, че процесът е иницииран по почин на държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс (процесуални средства, грамотни прокурори и вещи лица, достатъчно държавни материални, вкл. и финансови средства), за да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи справедливост, житейско възмездие и убеждение у обществото, вкл. и у пострадалите, че виновните ще бъдат наказани, е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от престъплението права, т.е. критерият „значение на делото“ за пострадалия („залогът за него“) се явява ключов за спора. Прието е, че в настоящия случай ищцата и нейният съпруг са жертви на т. н. „възродителен процес“, провеждан от държавната власт в периода от 1984 г. до 1989 г. и целящ да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население в България, чрез системни репресии срещу тези социални групи и етноси. С тази своя продължителност процесното сл. дело е довело до загуба на надежда у пострадалия за въздаване на справедливост, за налагане на заслужено наказание на виновните, за постигане на удовлетворение и някаква, макар и минимална, морална утеха за преживените от него унижения и страдания. Тези пък обстоятелства да се отразили негативно и върху доверието към правосъдната система на Република България, че виновниците за тези престъпни деяния ще получат заслужено и справедливо наказание, предвидено в закона и то въпреки проявената активност на пострадалите за ускоряване на досъдебното производство (чрез многократно заявяваните искания за това до разследващите органи). При определяне размера на обезщетението втората съдебна инстанция е съобразила характера на конкретното досъдебно производство, качеството на ищцата и нейния починал съпруг по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, дълбоко накърненото чувство на справедливост у тях, загубата на вяра в институциите, тяхната напреднала възраст, което засилва чувството им на безсилие и липса на вяра, че ще дочакат справедливото разглеждане на делото и поемането на отговорност от виновните лица. При приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД за справедлив размер на обезвредата е определена сумата от 15 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят – ищец поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно решаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото обществено разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?“.

По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, опредметена в решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., всичките по описа на IV г.о., решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г. о., решение по гр. д. № 3921/2017 г. на IV г.о., решение по гр. д. № 1117/2016 г. на III г.о., решение № 126/28.10.2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. на III г.о., решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на IV г.о.

2. „Как следва да се прилага принципът за справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело?“.

Тук се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., решение № 119/14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г., и двете по описа на III г. о., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о.

3. „Как се определя справедливия размер на обезщетението на неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва да се отчитат от съда при определянето му?“.

Противоречието според страната по този въпрос е с разрешенията, дадени с цитираната по – горе съдебна практика на ВКС: решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г., решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г.

4. „Какво е значението на възрастта на ищеца по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“.

Искането за селектиране по този въпрос се прави на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че правната уредба за обезщетенията за вреди, произтекли от този вид деликт - чл. 2б ЗОДОВ, е оскъдна и не дава отговор на питането, а практика на ВКС за значението на възрастта на пострадалия при определяне на обезщетението за неимуществени вреди няма. Затова се твърди, че разглеждането на поставения въпрос от касационния съд е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

5. „Имат ли значение и какво вредите от престъплението, предмет на разследване по забавеното дело при определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага?“.

Това питане се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, изразена с визираното по - горе решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. и с решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III г.о.

6. „Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“

Касаторът сочи, че по този въпрос е налице отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, опредметена в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 65/30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., решение № 111/03.11.2015 г. по т. 1544/2014 г., всичките по описа на II т.о., решение № 55/03.04.2014 г. д. № 1245/2013 г., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г., и двете на I т. о.

Иска се достъп до касация и при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Касационен контрол не може да се допусне.

Поставените въпроси (без последния) касаят критериите за прилагане на принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Даденото от въззивния съд разрешение, че обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ на неимуществените вреди, произтекли от неразумната продължителност на процесното сл. дело следва да се определи по справедливост, съгласно правилото на чл. 52 ЗЗД, е в съответствие и с последователно прилаганата практика на ВС и ВКС при дела за вреди от деликт. Там се приема, че понятието „справедливост“ в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди (ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. ОСГК на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 19/23.07.2019 г. по гр. д.№ 2026/2018 г. на III г. о. и др.). В случая въззивният съд е съобразил изцяло горните разрешения и е постановил съдебен акт, в който мотивирано, аналитично и много детайлно е обсъдил релевантните обстоятелства от значение за размера на дължимото обезщетение и той напълно съответства на установената съдебна практика. Ето защо, отсъстват предпоставки за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатите въпроси (без последния).

Последното питане също не може да обоснове достъп до касация. В решаващата си дейност на инстанция по същество на материалноправния спор въззивният съд е разгледал, обсъдил и се е произнесъл по твърденията, възраженията и доводите на страните по спора (вкл. и по жалбата на ищцата) относно наличието на предпоставките на деликтния състав по чл. 2б ЗОДОВ и изключително подробно е извел обективните обстоятелства от значение за преценката му по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществените вреди. Този размер пък е резултат на много аргументирано и с висока степен на обоснованост правно съждение – съобразено с разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Дали горната преценка за размера на обезщетението по критерия на чл. 52 ЗЗД е правилна при събраните по делото доказателства и дали решаващите изводи по обжалваното решение са законосъобразни, са въпроси които стоят извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допустимост на обжалването. Те са предмет на производството по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, което обаче се развива след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая отсъстват.

Няма основание за допускане на касационен контрол и при предпоставките на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, наличието на разглежданото основание следва да се обоснове от страната, а не е в служебно задължение на съда. Такава аргументация в случая не е изложена.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не може да се допусне касационен контрол.

Така мотивиран, ВКС, състав на III г.о.,