Определение № 3476 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2690/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Й. Х. срещу въззивно решение № 178 от 11.03.2023 год., постановено по в.гр.дело № 457/2022 год. по описа на Софийски окръжен съд, ІІІ въззивен граждански състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260013 от 15.03.2022 год., постановено по гр.дело № 490/2020 год. по описа на Районен съд – Ихтиман, е отхвърлен предявения от Г. Й. Х. срещу ЗАД „Армеец“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 30.05.2015 год. на АМ „Т.“ по вина на водача на лек автомобил с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от от 17.03.2019 год. до окончателното изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК вр. с чл. 113 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че обжалваното решение е постановено при липса на мотиви, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 146 ГПК, прилагайки последиците от неизпълнено доказателствено задължение, каквото не било указвано на ищеца и не е обсъдил всички събрани и допустими доказателства, от които било видно, че ищецът бил пътник в процесния лек автомобил, а негов водач бил Н. Р.. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ В случай, че въззивната жалба съдържа съдържа обосновано оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания на страните и възможност за посочване на относими доказателства, които са били пропуснати в първа инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада? 2/ В случай, че въззивният съд приеме за негодни и не кредитира събраните от ищеца пред първа инстанция доказателства в изпълнение на указанията по чл. 146 ГПК, които са били кредитирани от първоинстанционният съд, дължи ли даване на указания на страните за представяне на доказателства? 3/ Ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд длъжен ли е да събере доказателства служебно /експертиза, оглед и т.н /? 4/ Какви са правомощията на въззивния съд при решаване на материалноправния спор, в случай че не е дадено указание на страните за посочване на относими доказателства, при явно несъгласие със събраните в първата инстанция доказателства, но без промяна в доклада? и 5/ Следва ли въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и и да посочи мотивирано защо кредитира едни, а отхвърля други доказателства? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, Решение № 74 от 26.07.2017 год. на ВКС по т. дело № 1047/2016 год., І т. о., ТК, Решение № 71 от 16.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 60343/2016 год., ІІ г. о., ГК, Решение № 63 от 24.02.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4054/2014 год., ІV г. о., ГК, Решение № 47 от 21.07.2016 год. на ВКС по т. дело № 828/2015 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 126 от 18.10.2019 год. на ВКС по т. дело № 1785/2018 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 12 от 26.03.2019 год. на ВКС по т. дело №606/2018 год., І т. о., ТК и Решение № 25 от 13.07.2022 год. на ВКС по т. дело № 2357/2020 год., ІІ т. о., ТК /постановено във връзка с висящо гражданско дело, по което се пререшава спор по същия казус/, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба ЗАД „Армеец“ АД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че според изготвения от първоинстанционният съд доклад по делото ищецът е следвало да докаже качеството си на пострадало лице, т.е. твърденията си в исковата молба, че е бил пътник в автомобила, а водачът, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, е извършил виновното и противоправно деяние, но доказателства за тези обстоятелства не са събрани. Отричайки материалната доказателствена сила на постановлението на прокурор от 16.08.2016 год. за прекратяване на наказателното производство, като се е позовавал на чл. 300 ГПК, въззивният съд е формирал извода, че няма основание за ангажиране на отговорността на ответника, поради което претенцията по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за сумата от 5 000 лв. /присъдена от районния съд/ се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, а първоинстанционното решение, макар и по други съображения – каквито обаче не са изложени, следва да бъде потвърдено в частта му, в която претенцията е отхвърлена за разликата над 5 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че въпросите по т. 1 и т. 3 в изложението са предпоставени от твърдения за произнасяне от въззивния съд при наведени оплаквания във въззивните жалби на страните или отговорите на въззивните жалби за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизведствените правила във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК /неточен доклад по отношение на разпределаната доказателствена тежест/, които не съответстват на данните по делото и на мотивите на обжалваното решение – в случая въззивният съд не е счел, че в първоинстанционното производство доказателствената тежест е неправилно разпределена, респ. не е променил разпределението на доказателствената тежест и не е възложил на ищеца неблагоприятните последици от неизпълнено процесуално задължение, каквото не е било указано. Поради това и тези въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Същевременно касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ по отношение на въпросите по т. 2 и 4 от изложението, уточнени и обобщени, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: Дължи ли въззивният съд даването на указания на страната, на която е възложена доказателствена тежест с доклада по чл. 146 ГПК, относно възможността за предприемане на нови процесуални действия, при положение, че приема за негодни и не кредитира ангажираните от тази страна в първата инстанция в изпълнение на указанията по чл. 146 ГПК доказателства, на които първоинстанционният съд е основал изводите си? Въпросът обуславя решението, доколкото въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал правнорелевантния факт, че е имал качеството на пътник в лекия автомобил, тъй като в констативния протокол за ПТП и протокола за оглед на местопроизшествие няма данни за това, а макар да е официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК постановлението на прокурор от 16.08.2016 год. за прекратяване на наказателното производство не представлява доказателство за механизма на произшествието, респ. за това кой е бил водач на процесния автомобил и няма задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието – с тези мотиви е отречена правилността на преценката на първоинстанционния съд по чл. 156 ГПК, която е била оспорена от ответника с подадената от него въззивна жалба с довода, че постановлението за прекратяване на наказателното производство не е годно доказателствено средство в гражданския процес. Начинът, по който въззивният съд е отговорил на горепосочения процесуалноправен въпрос, противоречи на практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, както и в решение № 71 от 16.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 60343/2016 год., ІІ г. о., ГК, в което е прието, че когато в изпълнение на указанията по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК стараната посочи и поиска събиране на доказателства първоинстанционният съд, произнасяйки се с определение по чл. 156 ГПК, дължи проверка за допустимостта на доказателственото искане, както и за годността на поисканото доказателствено средство да устоновява конкретния факт. Ако прецени, че доказателственото искане е недопустимо или че поисканото доказателствено средство не е годно да установи факта, за който на страната са дадени указания, че носи доказателствена тежест и за който не сочи доказателства, съдът следва да отхвърли доказателственото искане с определение по чл. 159 ГПК. За правилността на преценката на първоинстанционния съд по чл. 156 ГПК или чл. 159 ГПК въззивният съд следи само доколкото въззивната жалба или отговора съдържат доводи в тази насока. В тази хипотеза, ако прецени оплакванията за основателни, въззивният съд, съгласно тълкуването на процесуалния закон в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на годни и допустими доказателства, които са пропуснали да ангажират в първата инстанция поради неправилната преценка на съда по чл. 156 ГПК или чл. 159 ГПК. Петият въпрос се отнася до задълженията на въззивния съд в мотивите на решението си да обсъди събраните по делото доказателстства. Преценката дали въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 236 ГПК е обусловена от отговора на правния въпрос, по който се допуска касационно обжалване, поради което и същата следва да бъде извършена с решението по съществото на спора. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд