Определение № 1373 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 190/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ищеца Й. П. Б. срещу решение № 1025 от 11.07.2022г. по гр.д. № 3819/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което след отмяна в едната част и потвърждаване в другата на решение № 260253 от 21.07.2021г. по гр.д. № 84/2021г. по описа на Софийски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Й. П. Б. срещу Гаранционен фонд иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ КЗ за сумата 112 000 лв. - претендирано обезщетение за търпени неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие от 29.01.2018г., ведно със законната лихва от 28.11.2019г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и с оглед неговата необоснованост. Излага, че от мотивите на въззивния съд не става ясно защо съдът приема, че по делото се установява съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, след като изводът на вещите лица, че е седял на предна дясна седалка без колан, е категорично опроверган от останалите събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Сочи, че решението е постановено и в нарушение на процесуалния закон – чл. 235 ГПК, тъй като въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Поддържа, че по делото не са установени предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение, доколкото не се установява противоправно поведение на пострадалия, с което да е допринесъл за настъпване на търпените от него увреждания. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен, евентуално делото да бъде върнато за разглеждане на друг съдебен състав.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Й. П. Б. моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо че едно лице не може да действа виновно; кое е от значение за прилагане на нормата – наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат или наличието на вина?

2. За приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и конкретно дали единствено приносът на пострадалия за възникване на самото ПТП е предпоставка за приложението му или такава е и приносът на пострадалия за настъпване на вредата спрямо него самия.

3. Длъжна ли е въззивната инстанция да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба и отговора на насрещната въззивна жалба?

4. Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните във връзка с приетата за установена фактическа обстановка и приложението на закона? При осъществяване на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани?

5. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и доводите, твърденията и възраженията на страните?

Касаторът поддържа горните въпроси да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по решение № 22/24.02.2015г. по гр.д. 4581/2014г. по описа на ВКС, ГК, I ГO, решение № 3/22.07.2013г. по гр.д. 534/2012г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 149/03.07.2012г. по гр.д. 1084/2011г. по описа на ВКС, ГК, III ГO, решение № 411/27.10.2011г. по гр.д. 1857/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 24/28.01.2010г. по гр.д. 4744/2008г. по описа на ВКС, ГК, I ГO, и решение № 589/29.06.2010г. по гр.д. 1359/2009г. по описа на ВКС, ГК, I ГO.

Сочи, че е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа очевидна неправилност на съдебния акт.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът, Гаранционен фонд, оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.

Третото лице помагач, С. Х. Б., в предоставения му срок за писмен отговор не депозира такъв и не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ КЗ срещу Гаранционен фонд за присъждане на обезщетение за търпени неимуществени вреди, причинени при пътно-транспортно произшествие, реализирано по вина на водач на МПС, за което няма сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Счел е, че предвид вече изплатеното от ответника извънсъдебно обезщетение в размер на 40 000 лв., а и с оглед поддържаното с въззивните жалби на страните, не е налице спор досежно наличието на елементите от фактическия състав на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ КЗ - липса на валидна застраховка по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със застрахователно дружество, причиняване на неимуществени вреди на пострадалия ищец, причинната връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат и вината на прекия извършител – третото лице помагач по делото.

Въззивният съд е изтъкнал, че спорът между страните касае размера на дължимото на пострадалия обезщетение за причинените неимуществени вреди и наличието на принос от страна на пострадалия за настъпване на вредите.

Посочил е, че от приетата пред първоинстанционния съд комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза се установява, че вследствие на произшествието ищецът е получил следните увреждания: тежка черепномозъчна травма, изразяваща се в остър травматичен епидурален хематом /над твърдата мозъчна обвивка/, вляво, слепоочно; многофрагментна фрактура на черепната основа в предната черепна ямка с костна компресия на зрителния нерв, което увреждане е довело до травматична мидриаза /разширение на зеницата на лявото око/ и до трайно намаление на зрението на лявото око за срок по-голям от 30 дни; мозъчна контузия; счупване на левия горночелюстен синус, лявата ябълчна кост и зигоматичния израстък на челната кост вляво, което увреждане по своя медикобиологичен характер представлява счупване на челюст и счупване на сфеноидалния синус, решетъчната кост в областта на предната черепна ямка и горна стена на лява орбита и пневмоцефалия /наличие на въздух в черепната кухина, доказано при КТ изследване на главата/. Обобщил е, че преценени в съвкупност, уврежданията са довели до пряка комуникация между черепната кухина и околната среда, като увреждането представлява нараняване, проникващо в черепната кухина, както и разкъсноконтузна рана, съчетана с охлузвания на кожата в лявата челна област на главата. Отчел е, че в резултат на получените при пътнотранспортното произшествие травматични увреждания на пострадалия е определена временна нетрудоспособност от 50 % за срок до 13.02.2027 год. с решение на ТЕЛК № 4755/04.10.2018г. Допълнил е, че след извършен личен преглед на ищеца, вещите лица са приели, че е налице още една медикобиологична характеристика на увреждането - нараняването е довело до обезобразяване на външния облик на пострадалия /белези в областта на главата/. Отчел е, че по делото се установява, че зрението на ищеца е намаляло за период не по-малък от 30 дни, като след този период е настъпило подобряване и възстановяване на зрителната острота; окото е зрящо, зрителната острота е добра, но вследствие на травмата е нарушен очнодвигателен мускул, който затруднява движението на очната ябълка и води до двойно виждане. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля К. М., приятел на ищеца, и приел, че след катастрофата ищецът е имал тежък период на възстановяване; самочувствието му спаднало; носил шапки, опитвайки се да прикрие белега си от нараняването в областта на главата; приятелката му го напуснала; страдал от липса на самочувствие от външния си вид; не успял да си намери нова приятелка, като свидетелят чувал момичета да го коментират, че бил обезобразен, че бил сляп и това ги отблъсквало; не можел да вижда нормално с лявото око; често се случвало да заспива спонтанно и да получава припадъци, поради което докторите не му позволявали да шофира; получавал силни главоболия, за които понякога се налагало да приема болкоуспокояващи; посетил няколко клиники в опит да си присади коса на мястото на белега в областта на главата, но го уверили, че не е възможно. При така установените по делото и релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение обстоятелства въззивният съд се е позовал на съдебната практика по Постановление № 4/23.12.1968г. и приел, че справедливото обезщетение е в приетия от първоинстанционния съд размер - сумата 80 000 лв.

По поддържаното с жалбата на ответника възражение за принос на пострадалия ищец за настъпване на вредите предвид пътуването му в автомобила без поставен предпазен колан въззивният съд е изтъкнал, че за да е налице съпричиняване от правна страна по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Подчертал е, че релевантен за съпричиняването и за прилагането на посочения законов текст е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат. Допълнил е, че в този смисъл не всяко поведение на пострадалия, дори и такова, което не съответства на предписаното в закона, може да бъде определено като съпричиняване на вреда по смисъла на закона, а само това поведение на пострадал, което се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. При тези правни доводи е счел, че по делото се установява от приетата комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, че ищецът е пътувал в автомобила без поставен предпазен колан. Посочил е, че безспорно е установено по делото, че всички увреждания на пострадалия са били причинени вследствие на един удар с много висока енергия с твърд тъп предмет. Позовал се е на заключението на вещите лица, че поставен обезопасителен колан позволява придвижване на тялото между 12 - 15 см при челен удар и го спира, а в конкретния случай от материалите по делото е видно разбиване на панорамното стъкло вдясно пред седалката на пасажера в посока отвътре навън, което налага извода, че контактът с главата на ищеца е осъществен там и обяснява неговите травми. Подчертал е, че е без значение за получените увреждания, причинени от неизползването на колан, къде точно се е возил пострадалият, доколкото тялото му е било свободно движещо се в автомобила. Посочил е, че обстоятелството, че ищецът е бил без предпазен колан се установява, макар и индиректно, и от показанията на свидетеля М.. Обосновал е извода си с категоричното заключение на експертите, че ако пострадалият е бил с поставен обезопасителен колан, не би получил констатираната черепно-мозъчна травма. Допълнил е, че не кредитира показанията на свидетеля Ц., тъй като същите не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства, а и на основание чл. 172 ГПК отчита приятелските отношения между свидетеля и ищеца и заинтересоваността му от изхода на спора. По тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът, пътувайки в автомобила при нарушение правилото на чл. 137а ЗДвП, съзнателно се е поставил в риск и е допринесъл съществено за настъпване на вредоносния резултат, изразяващ се в получените тежки травматични увреди, като е определил приноса на пострадалия в размер на 50 %.

С оглед така възприетия принос за настъпване на вредите въззивният съд е редуцирал определеното обезщетение от 80 000 лв. на 40 000 лв. Като е отчел изплатеното извънсъдебно обезщетение от ответника в размер на сумата 40 000 лв., е приел, че сезиралият го иск се явява неоснователен и следва да бъде изцяло отхвърлен. По тези мотиви с въззивното решение е отменил първоинстанционното решение, в частта, с която искът е бил уважен за сумата 40 000 лв., и вместо това е постановил, че отхвърля иска за тази сума, и потвърдил първоинстанционното решение в останалата му отхвърлителна част.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи и втори въпроси, в първата им част, не са обусловили изводите на въззивния съд, доколкото нито страните са поддържали възражения, нито съдът е обсъждал невъзможност ищецът да действа виновно, или че с поведението си е допринесъл за настъпване на пътния инцидент, поради което в тази им част въпросите не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В останалата част въпросите са обуславящи, доколкото са от значение за изводите на въззивния съд и са включени в предмета на делото предвид поддържаното от ответника и разгледано от съда възражение за допринасяне от пострадалия настъпването на търпените от него неимуществени вреди.

По въпросите не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014г. по т.д. 1982/2013г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012г. по т.д. 762/2010г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014г. по т.д. 3540/2013г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012г. по т.д. 172/2011г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен и поведението му следва да се намира в причинна връзка с вредите. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалия и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Счел е, че ако пострадалият бе изпълнил задължението си да пътува в автомобила с поставен предпазен колан, то същият не би претърпял тежките увреди, изразяващи се в черепно-мозъчни травми. Съдът е приел, че приносът е съществен, позовавайки се на заключението по приетата КСМАТЕ, че поставеният колан би ограничил движението на ищеца при челния удар и тежките увреди не биха настъпили, и определил степен на съпричиняването от пострадалия в размер на 50 %. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Формулираните в изложението трети, четвърти и пети процесуални въпроси са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС, IV ГО, решение №24/28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І ГО, решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№ 91/2010г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 283/14.11.2014г. на ВКС по гр.д. 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV ГО, както и в цитираните от касатора решения. В посочените актове е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към съществуването на предявеното вземане. Съдът е обсъдил всички представени по делото писмени доказателства, заключението по събраната КСМАТЕ и събраните гласни доказателства, като подробно е мотивирал както фактическите, така и правните си изводи, и е отговорил на всички доводи и възраженията на страните по спора. Не се установява при постановяване на съдебния акт въззивният съд да не е спазил правилата на фактическата и правна логика, доколкото изводите му са обосновани от извършения анализ на събраните по делото доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд и доводите му в тази насока касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена съдебна практика изключва приложението на сочения общо по всички въпроси допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът за представляването му от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, което съдът определя на сумата 300 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение