Определение № 1311 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2811/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане” АД, чрез пълномощника му юрк. М. М., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 224/18.07.2024 г., постановено по в. т. д. № 210/2024 г. по описа на Апелативен съд-Варна, 2 с-в, поправено с решение № 258/08.10.2024 г., в частта, в която е потвърдено решение № 536/11.12.2023 г., постановено по т. д. № 316/2023 г. по описа на ОС-Варна, поправено с решение № 410/14.10.2024 г., с което са уважени предявените от Р. П. М. срещу „Дженерали Застраховане” АД кумулативно обективно съединени искове иск с правно основание чл. 459, ал. 4 КЗ, във вр. с чл. 448 КЗ и чл. 9, ал. 2 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука”, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 52962 лв., представляваща обезщетение за „трайна неработоспособност” в определен от ТЕЛК с експертно решение № 91918/08.11.2022 г. процент (97%) - по договор за задължителна застраховка „трудова злополука” на работниците и служителите на „Стийл Проджектс” ООД (застрахователна полица № 0111210340001042/31.03.2021 г.), ведно със законна лихва от подаването на исковата молба – 05.06.2023 г., до окончателното изплащане на главното парично притезание, и за заплащане на сумата от 2973,84 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение, изтекла за периода от 08.12.2022 г. до 5.06.2023 г. В законоустановения срок е подадена от Р. П. М. насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която са отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл. 459, ал. 4 КЗ, във вр. с чл. 448 КЗ и чл. 9, ал. 3 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука”, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5760 лв., представляваща застрахователно обезщетение за „временна неработоспособност” в продължение на повече от 120 дни, ведно със законна лихва от подаването на исковата молба – 05.06.2023 г., до окончателното изплащане на главното парично притезание; за заплащане на сумата от 898 лв. – лихва за забава, изтекла от момента на уведомяването на застрахователя – на 15.12.2021 г., до подаване на исковата молба и за заплащане на разликата над присъдените 2973,84 лв. до претендираните 8257 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото застрахователно обезщетение за трайна неработоспособност в размер на 52962 лв., вкл. и за периода преди 8.12.2022 г. Касаторът-ответник поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно – в обжалваната му част, тъй като твърдяното застрахователно събитие, което с процесното експертно решение е определено като настъпило на 10.10.2022 г. (датата на инвалидизацията), не е осъществено в периода на уговореното застрахователно покритие (до 31.03.2022 г.). Счита, че при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила апелативният съд е изложил правни доводи за факти, обосноваващи основателността на предявените осъдителни искове, които обаче не са релевирани нито в исковата молба, нито в отговора на въззивната жалба. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение (посочил е и чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, но с цитираното решение на Конституционния съд на Република България се обосновава твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение; не излага правни съждения, с които да мотивира посоченото правно основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при уредената в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна процесуална предпоставка – формулираните правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Допустимо ли е съдът да се произнася относно началната дата на настъпване на трайната неработоспособност при постигната договорна клауза за това по договор за застраховка и уговорения в този договор и съществуващия административен ред за установяване на тези обстоятелства, и съдът не следва ли да правораздава при условията на обвързана компетентност?”; 2. „Влязлото в сила експертно решение на ТЕЛК задължително ли е за гражданските съдилища относно наличието на трайна загуба на работоспособност и посочената в решението начална дата на инвалидизация?”; 3. „Длъжен ли е съдът да се съобрази и приложи уговорките в застрахователния договор при вземане на своето решение?” и 4. „Следва ли съдът да се съобрази с датата на инвалидизация, посочена в ЕР на ТЕЛК, за да определи началната дата на проявление на риска трайна загуба на работоспособност?” (твърди се, че тези процесуалноправни и материалноправни въпроси са постановени в противоречие с решение № 42/20.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 267/2011 г. на IV г. о. и определение № 40/26.01.2016 г. по гр. д. № 6276/2015 г. на ВКС, II гр. о.). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и касационната частна жалба, и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че в настоящото исково производство не е спорно правнорелевантното обстоятелство, че към 09.09.2021 г. между страните по делото е съществувало действително трудово правоотношение, по което Р. М. е заемал в „Стийл Проджектс” ООД длъжността „работник строителство”. На 09.09.2021 г. била настъпила злополука, обявена за трудова с разпореждане № 5104-03-203/15.11.2021 г., което издадено от компетентен административен орган при ТП на НОИ, [населено място]. В епикриза, издадена от УМБАЛ „Царица Й.-И.” ЕАД, Клиника по неврохирургия, било удостоверено, че пострадалият ищец е приет в кома и крайно тежко общо състояние. За настъпилата неработоспособност били издадени болнични листове за периода от 09.09.2021 г. до 03.09.2022 г., като с експертно решение на ТЕЛК № 91918/8.11.2022 г. е определен на ищеца 97% трайно намалена трудоспособност - за срок от две години, с дата на инвалидизация на 10.10.2022 г. В това ЕР била посочена следната водеща диагноза: вътрешночерепна травма с продължително коматозно състояние, като при освидетелстването на лицето бил констатиран обективен статус, включващ провлачена и нестабилна походка с помощни средства; комуникация с единични думи и трудно формулиране на изречения. Апелативният съд е достигнал да правния извод, че по делото е доказано пораждането на действително застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „трудова злополука” на работниците и служителите на „Стийл Проджектс” ООД – въз основа на сключен застрахователен договор между това търговско дружество и „Дженерали застраховане” АД (по застрахователна полица № 0111210340001042, със срок на уговореното застрахователно покритие от 01.04.2021 г. до 31.03.2022 г.), като ищецът е застраховано лице по добавък № 1/07.05.2021 г. Въззивният съд е приел, че не е спорно между страните правнорелевантното обстоятелство, че процесната трудова злополука е настъпила в срока на застрахователно покритие. Съобразил е, че на основание чл. 7, ал. 1 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука” задължителната застраховка покрива три вида рискове, сред които трайно намалена работоспособност вследствие на трудова злополука, а съобразно клаузата, уговорена в т. 4 от раздел „общи договорености” на застрахователната полица, задължението на застрахователя да изплати сума в случай на нетрудоспособност от злополука се поражда, в случай че тя е настъпила най-късно до една година от деня на злополуката и е в причинна връзка с нея. Тълкувайки правната норма, уредена в чл. 9, ал. 6 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука", издадена на основание чл. 52, ал. 1 ЗЗБУТ, апелативният съд е изяснил, че в случай на изплатено обезщетение за временна неработоспособност вследствие на трудова злополука и последваща трайно намалена работоспособност на застрахованото лице до една година от датата на злополуката дължимото застрахователно обезщетение или сума за трайно намалена работоспособност се намалява с размера на изплатеното обезщетение за временно намалена работоспособност. Приел е, че тази разпоредба въвежда не само правила при конкуренция на двата риска, но и ограничение за срока на застрахователно покритие по риска „трайно намалена работоспособност”. В този смисъл, застрахователят носил отговорност по риска за „трайно намалена работоспособност” в ограничени времеви предели - една година от настъпване на трудовата злополука. Трайно намалената работоспособност вследствие на трудова злополука съставлявало застрахователно събитие по смисъла на §1, т. 4 ПЗР на КЗ, а не ексцес, поради което същата следва да е настъпила в уговорения срок на застрахователно покритие. Постигнатите в процесния застрахователен договор уговорки в този смисъл били действителни и са произвели обвързващо за страните правно действие. Апелативният съд е изяснил, че основният правен спор по настоящото дело се съсредоточава относно момента на настъпване на трайно намалената работоспособност на ищеца. Счел е, че тя представлява състояние, което се удостоверява с експертни решения, издадени от съответния компетентен орган на медицинската експертиза на работоспособността по реда на НМЕ, като в решенията на ТЕЛК задължително следва да бъде удостоверена и началната дата на инвалидизиране, която се определя по правилата на чл. 70 НМЕ - според деня, в който е приключила временната неработоспособност (чл. 70, ал. 2), или според датата на освидетелстването или датата на издаване на протокола от ЛКК (чл. 70, ал. 3). В настоящия случай датата на инвалидизиране е определена от ТЕЛК според датата на издадено направление от личния лекар - 10.10.2022 г. (мотивите на стр. 2 от ЕР), поради което апелативният съд е обосновал фактическия извод, че административно удостоверената дата на инвалидизиране не съвпада и не отчита действителното фактическо настъпване на трайно намалената работоспособност като трайно състояние, при което е налице пълна или частична невъзможност за осъществяване на трудова дейност. Взел е предвид, че по аргумент от чл. 7, ал. 2 и чл. 9, ал. 4 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука” решенията на ТЕЛК имат обвързващо доказателствено значение в производствата пред застрахователя по отношение определената степен на трайно намалена работоспособност, но е счел, че нормативно не е уредено правило за обвързващо действие на определената дата на инвалидизиране. От друга страна, приел е за установено, вкл. и от заключението на СМЕ, че състояние на трайно намалена работоспособност е била налице още след трудовата злополука поради изключителната тежест на претърпяната черепно-мозъчна травма, а множество клаузи в общите условия (ОУ) към застрахователния договор задължавали застрахователя да отчете действителното, а не документално обоснованото настъпване на трайно намалената работоспособност. Именно според уговорката по чл. 103 от ОУ, в случай че неработоспособността не е стабилизирана след изтичането на едногодишния срок, застрахователят извършва освидетелстване, като определя процент, отговарящ на състоянието на застрахования в края на едногодишния срок, а своевременно ищецът е уведомил застрахователя, че е в „тежко увредено състояние”, „напълно неработоспособен” и „в невъзможност да се обслужва самостоятелно” (в този смисъл претенцията от 05.01.2022 год.). Следователно, независимо от липсата на ТЕЛК застрахователят е бил длъжен, но не е извършил освидетелстване на застрахования чрез експертна комисия по чл. 101 и чл. 146.16 от ОУ. Задължението да се отчете действителното състояние на застрахования, когато е очевидна невъзможността за възстановяване, без да се изчаква официалната медицинска експертиза, следвало и от клаузите в чл. 104 и чл. 105 от ОУ, установяващи случаи на загуба на органи или крайници, или „значителни по степен увреждания”. При съвкупната преценка на тези уговорки въззивният съд е достигнал до извода, че моментът на трайно намалената работоспособност е фактически въпрос, който е свързан с действителното настъпване на неработоспособността, а не с определената от ТЕЛК дата на инвалидизиране. В настоящия случай ищецът бил понесъл значителни по степен увреждания, обосноваващи извод за настъпване на трайно намалена работоспособност в едногодишния срок от злополуката. По аргумент от уговорката по чл. 103, във вр. с чл. 105 от ОУ застрахователят е бил длъжен да отчете характера и степента на уврежданията и без да изчаква медицинската експертиза на ТЕЛК. Противната теза, че датата на инвалидизиране по ЕР на ТЕЛК е само и единствено обвързваща за настъпването на трайно намалената работоспособност, както прогласявала клаузата на чл. 99 от ОУ, противоречала на целта и предназначението на задължителната застраховка „трудова злополука” – този правен институт е уреден от законодателя за отстраняване на последствията от трудовия травматизъм при работници и служители, полагащи труд в условията на повишен риск. При условие, че датата на инвалидизиране по решението на ТЕЛК е фингирано определена от законодателя според факти, които не се свързват с действителния начален момент на трайното травматично увреждане (чл. 70 НМЕ), тази цел не би могла да бъде постигната. Дължимата застрахователна сума е определена на база на 3-месечното брутно трудово възнаграждение на работника към датата на сключване на договора съгласно чл. 8, ал. 1 НЗЗРСРТЗ, но не по-малко от процент от 7-кратния размер на годишната брутна работна заплата, равен на процента на загубената трудоспособност, определена от ТЕЛК. Предвид обявения при договарянето месечен размер на брутното трудово възнаграждение от 650 лв., и определения с решението на ТЕЛК процент на ТНР от 97%, дължимият размер на застрахователното обезщетение възлиза на 52962 лв. Постановеното от първоинстанционния съд осъдително решение в този размер е потвърдено, както и в частта за присъдената лихва за забава до и след момента на подаване на исковата молба, при съобразяване на обстоятелството, че въззивникът-застраховател не е въвел самостоятелни въззивни доводи срещу решението в тези осъдителни части. Апелативният съд е изяснил, че като необжалвано първоинстанционното решение в отхвърлителната част - за разликата над присъдените 2973,84 лв. до претендираната сума от 8257 лв., представляваща мораторна лихва върху обезщетението за трайно намалената работоспособност, е влязло в законна сила. Въззивният съд е счел за неоснователен предявения осъдителен иск за заплащане на застрахователно обезщетение за настъпила временно намалена работоспособност. Тълкувайки действителната воля на страните по договора за застраховка, изразена в клаузите на чл. 108 и 117 от ОУ, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че при дължимост на застрахователна сума за трайно намалена работоспособност на ищеца не се дължи обезщетение за временна неработоспособност. Невъзможността за кумулиране следва и от разпоредбата на чл. 9, ал. 6 НЗЗРСРТЗ – тази правна норма трябва да се тълкува като забрана за едновременно пълно обезщетяване по два риска, настъпили в периода на застрахователното покритие. Поради съвпадането на изводите на двете инстанции обжалваното първоинстанционно решение е потвърдено - и в тази част. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият (процесуалноправният) въпрос е поставен принципно, без да е уточнено в противоречие с коя уговорка в процесния застрахователен договор въззивният съд е определил момента, в който е настъпила трайно намалената неработоспособност на ищеца, респ. в коя клауза страните по него са постигнали съгласие, че този начален момент ще се определи единствено при „съществуващия административен ред за установяване на тези обстоятелства”. Апелативният съд, след като е извършил систематическо, логическо и телеологическо тълкуване на клаузите в релевантния застрахователен договор, е изяснил, че моментът на трайно намалената работоспособност е фактически въпрос, който е свързан с действителното настъпване на неработоспособността, а не с определената от ТЕЛК дата на инвалидизиране. Счел е, че по аргумент от уговорката по чл. 103, във вр. с чл. 105 от ОУ застрахователят е бил длъжен да отчете характера и степента на уврежданията и без да изчаква медицинската експертиза на ТЕЛК. Приел е за установено, вкл. и от заключението на СМЕ, че състояние на трайно намалена работоспособност е било налице още след трудовата злополука поради изключителната тежест на претърпяната черепно-мозъчна травма, а съгласно клаузите, уговорени в общите условия, застрахователят е бил длъжен да отчете действителното, а не документално обоснованото настъпване на трайно намалената работоспособност. Достигнал е до фактическия и правен извод, че независимо от липсата на ТЕЛК застрахователят е бил длъжен, но не е извършил освидетелстване на застрахования чрез експертна комисия по чл. 101 и чл. 146.16 от ОУ. В този смисъл, съдът не „правораздава при условията на обвързана компетентност”, а решава материалноправния спор, с който е сезиран, въз основа на приетите от него за установени правнорелевантни факти и закона, както предписва правната норма, уредена в чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК. Дали при осъщественото от въззивния съд тълкуване на действителната воля на страните в процесния застрахователен договор, извършено по правилата на чл. 20 ЗЗД, респ. дали при анализа на събраните по делото доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият (материалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е обусловил правосъдната воля на апелативния съд – той е уважил иска, не защото не е зачел влязлото в сила експертно решение на ТЕЛК, което е издадено в административно производство, в което е участвал ищецът по настоящото дело (арг. чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК), а тъй като при тълкуване на действителната воля на страните по релевантния застрахователен договор е достигнал до правното съждение, че застрахователят е бил длъжен да отчете характера и степента на уврежданията и без да изчаква медицинската експертиза на ТЕЛК, респ. при анализ на събраните по делото доказателства е приел за установено, че състояние на трайно намалена работоспособност е било налице още при трудовата злополука поради изключителната тежест на претърпяната черепно-мозъчна травма, като съгласно клаузите, уговорени в общите условия, застрахователят е бил длъжен да отчете действителното, а не документално обоснованото настъпване на трайно намалената работоспособност. Третият (процесуалноправният) въпрос е принципно поставен, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като при формиране на своето вътрешно убеждение въз основа на приетите от него за установени по делото правнорелевантни факти и закона въззивният съд е съобразил и приложил уговорките в застрахователния договор. Както бе изяснено, дали фактически изводи, до които е достигнал съдът при оценка на събраните по делото доказателства, са обосновани, касационната инстанция не може да преценява в селективното производство по чл. 288 ГПК, а едва при разглеждане на повдигнатия с касационната жалба материалноправен спор по реда на чл. 290 ГПК. Четвъртият материалноправен въпрос е сходен по своята правна същност с втория материалноправен въпрос – въззивният съд не е приел за релевантен за настъпване на процесното застрахователно събитие момента на инвалидизация, удостоверен в експертното решение на ТЕЛК, тъй като при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства е достигнал до фактическото съждение, че покритият застрахователен риск (трайно намалена неработоспособност) е настъпил по-рано – още при изключително тежката злополука, която е призната от компетентния административен орган за трудова, поради което съгласно постигнатото между страните в застрахователния договор съгласие застрахователят е бил длъжен да отчете действителното, а не документално обоснованото настъпване на трайно намалената работоспособност. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. При недопускане на касационното обжалване по подадената от „Дженерали Застраховане” АД касационната жалба настоящият състав не дължи произнасяне по подадената от Р. П. М. насрещна касационна жалба – арг. чл. 287, ал. 4 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, реално извършените процесуални действия, размера на защитавания материален интерес, положените усилия от процесуалния представител на ищеца адв. С. С. Ч. от АК-Смолян - при изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС, в полза на този адвокат трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата от 1500 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд