Определение № 2361 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4500/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. Р., [населено място], подадена чрез процесуалния ѝ представител адвокат П. Г., против въззивно решение № 596 от 11.05.2025 г. по в.гр.д. № 1908/2024 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на решение № 2375 от 19.04.2024 г. по гр.д. № 7889/2023 г. на Софийския градски съд искът на жалбоподателката срещу Прокуратурата на Република България за заплащането на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за незаконно повдигнатото ѝ и поддържано от ответника обвинение е отхвърлен за разликата над 7500 лв. до първоначално присъдените 15 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно и незаконосъобразно.

Ответникът - Прокуратура на Република България - не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

От събраните по делото доказателства е установено, че срещу ищцата е водено наказателно производство за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК, приключило с оправдателна присъда, постановена от Софийския градски съд на 25.02.22 г. по НОХД № 973/2019 г., влязла в сила на 31.01.2023 г. Въззивният съд е посочил, че спорен между страните е въпросът за справедливия размер на дължимото на ищцата обезщетение, доколкото са установени предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждането му. В тази връзка съдът е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция във връзка с установените фактически обстоятелства и е изложил собствените си доводи по приложението на закона. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид, че ищцата, с чисто съдебно минало преди обвинението и на 18-годшна възраст към момента на повдигането му, е обвинена за извършването на тежко умишлено престъпление, за което наказателното преследване се е развило в период от почти 8 години. В рамките му спрямо ищцата са взети мерки за процесуална принуда – задържане под стража, впоследствие изменена в „парична гаранция“, като е отчел и тяхната продължителност – общо 12 дни. От събраните доказателства е установил физическото и психическо състояние на ищцата преди започване на наказателното дело, през времетраенето на последното, след приключването на процеса и към настоящия момент, както и негативното отражение на наказателния процес върху психиката на ищцата и върху начина ѝ на живот. Посочил е, че принципно в подобни ситуации наличието на претърпени неимуществени вреди следва да се презумира предвид самото репресивно естество на всяко наказателно производство, особено, ако в рамките на същото са привеждани в реално изпълнение сериозни мерки за процесуална принуда. От свидетелските показания обаче не е установено ищцата да е претърпяла сериозни, интензивни, продължителни и трайни психологически травми вследствие на процесното наказателно производство, надвишаващи обичайните. В заключение, като е взел предвид и възрастта на ищцата, е приел, че справедливото за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие на незаконното наказателно преследване възлиза на 7500 лв.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд самостоятелно да прецени всички доказателства и доводи на страните, заявени своевременно и относими към спорния предмет, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?“.

2. „Длъжен ли е съдът да анализира подробно съдържанието на събрания по делото гласен доказателствен материал и съобщените от свидетеля конкретни факти и обстоятелства относно търпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение от повдигнатото тежко обвинение, страх, че ще бъде осъдена за нещо, което не е извършила, затваряне в себе си, ограничаване на социалните контакти, честа смяна на работата, за целия период на воденото срещу нея незаконосъобразно наказателно производство, като посочи защо възприема, че ищцата не е претърпяла сериозни /интензивни, продължителни, трайни/ психологически травми вследствие на процесното наказателно производство?“.

3. „Длъжен ли е съдът да разгледа и обсъди във връзка с предмета на спора и приложението на чл. 52 ЗЗД аргументите и подкрепящите ги доказателства, посочени от ищцата в отговора на въззивната жалба, относно присъдения от първата инстанция размер на обезщетение за неимуществени вреди – 15 000 лв., определен от първата инстанция с оглед наличието в настоящия случай на конкретните критерий, съобразени с принципа на справедливост, и във връзка с установените по делото факти?“.

4. „Съответства ли на принципа на справедливост определеното от въззивната инстанция обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер два пъти по-нисък от определения такъв от първата инстанция с оглед установените по делото факти и изразените от ищцата доводи в отговора на въззивната жалба относно определения размер на обезщетение за неимуществени вреди от първата инстанция като съобразен с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД? Възприятието на ищцата за размера на определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди като справедливо съответства ли на обществения критерий за справедливост?“.

За първите три въпроса се поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за четвъртия се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се още наличието на очевидна неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание.

Първите три въпроса относно приложението на чл. 52 ЗЗД и задълженията на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК при решаване на спора по същество са от значение за изхода на спора, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази, посочена от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните – обстоятелствата около наказателното преследване на ищцата и липсата на доказателства за трайни негативни последици за физическото и/или психическото ѝ здраве вследствие на незаконно обвинение. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението, но фактическа преценка на решаващия съд за размера на обезщетение с оглед посочените критерии е въпрос по съществото на спора, касаещ правилността на решението, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

В заключение, в обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика.

Четвъртият въпрос се отнася до направената от въззивния съд преценка на обстоятелствата по делото съобразно установените в съдебната практика критерии при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Собственото на жалбоподателката възприятие и оплакванията за несъответствие на изводите на въззивния съд с материалния закон са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче подлежат на проверка след евентуалното допускане на касационното обжалване по същество.

Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд