Определение № 29 от 20.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 720/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на Р. Е. Е. срещу въззивно решение № 260095 /11.11.2020 г. по възз. гр. д. № 662 /2020 г. на Сливенския окръжен съд, с което са отхвърлени отрицателни установителни искове на жалбоподателя срещу „Е. М.“ Е. с правно основание чл.439 ГПК, за установяване че Р. Е. Е. не дължи на „Е. М.“ Е. парични суми, представляващи главници, договорни лихви и наказателни лихви по договор за банков кредит, за които са издадени заповеди по чл.417 ГПК и изпълнителни листове. Ответникът по касационната жалба „Е. М.“ Е. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Страните не спорят по фактите и по хронологията на фактите, а по правото. Въззивният съд е приел, че предявените отрицателни установителни искове по чл.439 ГПК са неоснователни, тъй като правото на принудително събиране на вземанията на ответника не е погасено по давност с изтичане на петгодишен срок по отношение на всяко едно от тях на основание чл.117,ал.2 ЗЗД, тъй като влязлата в сила заповед за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС – определение № 214 от 15.05.2018 г. по гр.д. № 1528 /2018 г., на ВКС, IV г.о., с което е прието, че влязлата в сила заповед за изпълнение се приравнява по правен ефект на съдебно решение по установителен иск и освен изпълнителна сила, тя формира и сила на пресъдено нещо. В обобщение – в случая всички вземания по обсъдените заповеди се погасяват с петгодишна давност. Възражение за изтекла погасителна давност преди издаването и влизането в сила на заповедите за изпълнение, т.е. от изискуемостта на всяко едно вземане не е правено. Но тя е прекъсната през м. 12 2011 г., когато взискателят е поискал прилагането на конкретни изпълнителни способи от съдебния изпълнител. Не се установява и не се твърди от длъжника да е подал възражение срещу някоя от заповедите, поради което те са влезли в сила. С това се преклудира възможността на длъжника да оспорва задълженията с възражения, които е могъл да релевира преди изтичането на срока за подаване на възражение по чл.414,ал.2 ГПК. Договорите за цесия са сключени около седем години след изтичането на срока за подаване на възражения срещу заповедите. Длъжникът е бил уведомен за образуваното изпълнително производство и за цесиите, което прави противопоставими прехвърлянията. Така единственият правоизключващ аргумент остава твърдяното успешно изтичане на срока за погасяване на правото на принудително изпълнение на кредитора относно вземанията, който е с петгодишна продължителност. В случая тази 5-годишна давност е започнала да тече с влизане в сила на заповедите за незабавно изпълнение за парично задължение по чл.417 ГПК (въз основа на документ). Изпълнителни дела са образувани на 06.12.2011 г. и 07.12.2011 г. (второто и третото) и е поискано прилагането на конкретни изпълнителни способи. Сроковете за възражения са изтекли на 29.12.2011 г. Следователно – давността е започнала да тече на 29.12.2011 г. и би изтекла на 29.12.2016 г. Въззивният съд е приел, че приложима e правната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и като се е позовал на приетото с ТР № 2 /26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС е приел, че давността се прекъсва с предприемането на кое и да е изпълнително действие и с искането да бъде приложен изпълнителен способ и че образуването на изпълнително дело не прекъсва давността. На 29.12.2011 г. е започнал да тече давностен срок, който е бил прекъснат преди да изтече с образуването на изпълнителните дела през 2015 г., в молбите за които на 05.11.2015 г. са посочени конкретни изпълнителни способи. Започнал е да тече нов 5- годишен давностен срок. С договори от 31.01.2018 г. е извършена цесия на вземанията. На 16.09.2019 г. отново с искане за конкретни същински изпълнителни действия настоящият ответник отново е прекъснал давността, след което е поискал да бъдат наложени и няколко запора. В обобщение – до момента не е налице успешно изтекъл давностен срок. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с довод, че съдът неправилно е приел, че давността за процесните вземания се прекъсва с влизането в сила на заповедта за незабавно изпълнение по предявените заявления по чл.417 ГПК и от този момент започва да тече нова 5 –годишна давност, жалбоподателят извежда правния въпрос: Прекъсва ли се давността с подаване на заявление за снабдяване с изпълнителен лист в заповедно производство и с влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение? Въпросът не е обуславящ. Въззивният съд е приел нещо различно, че доколкото ищецът не твърди и не доказва да е подал възражение срещу заповедите за изпълнение и те са влезли в сила и по правен ефект се приравняват на влезли в сила съдебни решения, той не може да се позовава на изтекла преди това погасителна давност, а започналата да тече след това погасителна давност е прекъсвана с предприемането на конкретни изпълнителни действия. По конкретно: Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, като при оспорването и от длъжника на основание чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. С изтичане на срока за подаване на възражение срещу издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.416 ГПК се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Заповедта влиза в законна сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорването на вземането са основанията на иска по чл.424 ГПК. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение се получава крайния ефект на разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила. За изводите си въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС – определение № 214 от 15.05.2018 г. по гр.д. № 1528 /2018 г., на ВКС, IV г.о., с което е прието, че влязлата в сила заповед за изпълнение се приравнява по правен ефект на съдебно решение по установителен иск и освен изпълнителна сила, тя формира и сила на пресъдено нещо. Възражение за изтекла погасителна давност преди издаването и влизането в сила на заповедите за изпълнение, т.е. от изискуемостта на всяко едно вземане не е правено. Сроковете за възражения са изтекли на 29.12.2011 г. Не се установява и не се твърди от длъжника да е подал възражение срещу някоя от заповедите, поради което те са влезли в сила. С това се преклудира възможността на длъжника да оспорва задълженията с възражения, които е могъл да релевира преди изтичането на срока за подаване на възражение по чл.414,ал.2 ГПК. Така въззивният съд е приел, че от значение по настоящото дело е давността, която е започнала да тече на 29.12.2011 г.. или след това и дали такава петгодишна давност е изтекла до предявяването на исковата молба. Въпреки това и за пълнота е посочил (стр.8,абз.2), че въпреки липсата на изрично възражение за изтекла погасителна давност преди издаването и влизането в сила на заповедите за незабавно изпълнение, тя е била прекъсната през м.12 2011 г., когато взискателят е поискал прилагане на конкретни изпълнителни способи от съдебния изпълнител. Въззивният съд е приел, че по въпроса за прекъсване на давността приложимата правна норма е тази на чл.116, б. „в“ ЗЗД и като се е позовал на приетото с ТР № 2 /26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС е приел, че давността се прекъсва с предприемането на кое и да е изпълнително действие и с искането да бъде приложен изпълнителен способ и че образуването на изпълнително дело не прекъсва давността. Т.е. приетото от въззивния съд е в съответствие с приетото в т.10 и т.14 от посоченото ТР № 2 / 26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовал. В съответствие с този правен извод въззивният съд е приел, че давността е прекъсната през м.11 2015 г. преди да изтече с молбите за образуване на изпълнителни дела, в които са посочени конкретни изпълнителни способи. Започнал е да тече нов 5- годишен давностен срок. На 16.09.2019 г. отново с искане за конкретни същински изпълнителни действия настоящият ответник отново е прекъснал давността. Поради съответствие на приетото от въззивния съд по обуславящия правен въпрос с разрешението на ВКС, прието с тълкувателно решение, с което практиката по правния въпрос е уеднаквена, не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят извежда и правния въпрос: Изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл.116 ЗЗД могат ли да се тълкуват разширително? Въпросът не е обуславящ, доколкото както беше посочено, приетото от въззивния съд е, че съгласно чл. 116, б. „в" ЗЗД давността е прекъсната с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземанията, осъществявани чрез различни конкретни изпълнителни способи, което е в съответствие с приетото в т.10 от цитираното вече ТР № 2 /2016 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд не се е позовал на основание за прекъсване на давността, което не е визирано в закона. Поради изложеното настоящият състав намира, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника по жалбата за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно за сумата 300 лева. Воден от изложеното съдът