Определение № 834 от 22.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2320/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от М. В.,чрез пълномощниците му адв.Б. М. и адв.С. Б., срещу решение №533/23.12.2014 г. по гр.д.№293/2014 г. на Окръжен съд-Смолян.

Ответницата по касационната жалба М. С. В. в писмен отговор подаден чрез пълномощника й адв.Н. М. я оспорва.Претендира разноски.

По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие. К. контрол на обжалваното решение,чийто предмет са брачни искове и искове по чл.322 ал.2 ГПК, е допустим с оглед разпоредбата на § 14 ПЗР ЗИД ГПК /ДВ бр.50/2015 г./, според която подадените до влизане в сила на закона касационни жалби,частни жалби по чл. 274 ал.2 ГПК и жалби срещу решения на ВКС по чл.80 ал.3 ЗННД се разглеждат при досегашните условия и ред.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 201/14.04.2014 г. по гр.д.№180/2013 г. на районен съд-С. в частта, с която е прекратен с развод бракът ,сключен между страните по делото като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи; в частта, с която е определен режим на лични отношения между баща и детето В., както следва: 14 дни през зимата и 14 дни през лятото,които периоди да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката,като личните отношения между бащата и детето да се осъществяват на територията на Р България; в частта, с която бащата е осъден да заплаща на майката ,в качеството й на законен представител на детето В. ежемесечна издръжка в размер на сумата 500 евро,считано от 18.02.2013 г., ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска, до настъпване на обстоятелства, налагащи изменението или прекратяването й ,както и издръжка за минало време в периода 01.08.2012 г.-17.02.2013 г., в размер на сумата 3303,57 евро, ведно със законната лихва от 18.02.2013 г. до окончателното й плащане. Отменил е решението в частта, с която е определен режим на лични отношения на бащата с детето В. ,както следва: първите пет дни от всеки месец,като личните отношения се осъществяват на територията на Р България и вместо това е определил режим на лични отношения, както следва: по пет дни всеки месец от годината на територията на Р България след предварително 15-дневно уведомяване от страна на бащата на майката с оглед служебните му ангажименти за точния период; определил е и режим на лични отношения чрез скайп връзка всяка събота сутрин от 10,30 часа и всеки вторник вечерта от 18,30 часа.Присъдени са разноски. В останалите части, като необжалвано решението е влязло в сила. Това са частите както следва: с която бракът сключен между страните е прекратен с развод;с която на майката е предоставено упражняването на родителските права върху детето В. и е определено местоживеенето му при нея; с която са отхвърлени исковете за заплащане на издръжка за детето до размер на сумата 1 500 евро месечно от 18.02.2013 г. и за минало време от 01.08.2012 г.до датата на предявяване на иска ,ведно със законната лихва върху тях и допуснатото предварително изпълнение относно издръжката.

За да постанови този резултат въззивният съд е приел,че в частта относно вината за настъпване на дълбокото и непоправимо разстройство е правилен извода на първоинстанционния съд за наличие на виновно поведение на двамата съпрузи, който основава този извод на многобройните доказателства, събрани от двете инстанции. Счел е,че от приложените по делото скайп-разговори, преведени по надлежния ред, се установява,че касаторът проявява агресивно поведение спрямо ответницата, нанася й обиди ,отнася се с пренебрежение, което не е предизвикано, заплашва я. Преценявайки и събраните гласни доказателства е приел, че касаторът се държал с ответницата арогантно и пренебрежително в присъствието на социален работник, не я посетил когато била в болница за лечение на детето,избухвал за дреболии, предявявал прекалени претенции във всекидневието, но самият той не полагал грижи за семейството,детето и домакинството.Ответницата от своя страна се съсредоточила върху детето и реагирала тревожно по незначителни поводи, проявявала страховете си ,свързани с него и не отделяла нужното внимание на съпруга си. Въз основа на съдебно-психологична експертиза,назначена по делото, отношенията между страните са определени като много трудни поради културни,езикови и емоционални различия, всеки носи емоционалните травми от брака и развода, а тези отношения влияят пряко на детето им и водят до конфликт на лоялност, който то преживява периодично.

Относно режима на лични контакти, въз основа на назначената експертиза, въззивният съд е направил изводи ,че на този етап от развитието на детето, те трябва да се осъществяват на територията на Р България. Приел е, че детето е силно привързано към бащата и за него няма значение къде ще се осъществи режима.Същевременно е посочил,че поради твърде конфликтните отношения между родителите, майката се страхува ,че детето няма да бъде върнато, ако излезе извън пределите на страната и тези страхове несъзнателно му влияят в крехката възраст, в която се намира.Приел е,че е налице вероятност то да се почувства объркано и тревожно зад граница без своята майка. Възприемайки заключението на вещото лице е счел, че е необходимо да се изчака навършване на поне седемгодишна възраст и едва тогава да се направи преценка за режим на виждане, който включва излизане извън пределите на страната.Посочил е, че този въпрос следва да бъде решен не с оглед личните качества на страните, а единствено с оглед интереса на детето.Намерил е, че никога не е в интерес на детето да бъде извеждано в чужбина от единия родител, против съгласието на другия родител.Въпреки изразеното от касатора желание да заплати разноските на майката, която да придружава детето,поради изключително конфликтните отношения между двамата е счел, че на настоящия етап това желание не следва да бъде уважавано, най-вече в интерес на детето.Приел е също така, че с оглед високия доход на касатора от около 7000 евро месечно, за него няма да представлява трудност да посещава България .В съответствие със заключението на вещото лице е намерил,че и самото дете е приело тревогата на майката и счита, че ще пътува след като порасне. Същевременно въззивният съд е направил извод за необходимост от изменения в определения от първоинстанционния съд режим.Приел е, че във връзка с обстоятелствата,че касаторът работи като пилот на самолет, има определен график и живее постоянно в [населено място] ,той следва да се определи по-гъвкаво и да бъде ежемесечно пет дни на територията на страната, но след предварително уведомяване на майката за точния период.Служебно е определил без за това да има искане от бащата,но при изразено в съдебно заседание негово съгласие, режим на лични контакти и чрез скайп връзка, всяка събота сутрин в 10,30 часа и всеки вторник вечер в 18,30 часа.Така е счел,че на бащата се дава възможност активно да участва в отглеждането и възпитанието на детето, в изграждането на ценности за него, доколкото той не може да бъде заместен от майката.

Относно издръжката въззивният съд е приел,че сумата 500 евро е съобразена с нуждите на детето и възможностите на бащата,доколкото тя представлява 1/14 част от заплатата му, а той получава и допълнителни доходи.Намирил е,че така ще бъде изпълнена разпоредбата на чл.59 ал.5 СК размерът на издръжката да осигури условия за живот на детето, каквито е имало преди развода на родителите и че няма да бъдат създадени затруднения за бащата.Направил е извод,че трябва да бъде запазен високия стандарт на живот на детето, като майката поеме останалите денонощни грижи по отглеждането и възпитанието му.Относно издръжката за минало време е приел,че съгласно чл.149 СК такава може да се търси най-много една година назад преди предявяване на иска.В случая е претендирана издръжка от фактическата раздяла на страните,която е шест месеца преди предявяване на иска.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.

Относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака твърди,че въззивният съд не е съобразил наличието на реакция на касатора спрямо брачните нарушения на ищцата,която не следва да се оценява като негова брачна вина.Счита,че е налице произнасяне по съществени материално-правни въпроси, а именно:

-вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака;

-дали реакцията на единия от съпрузите срещу нарушенията на брачните задължения на другия съпруг,когато тази реакция не надхвърля границата на житейски допустимото реагиране е оправдана и следва ли тази реакция да се оценява като брачна вина.

Поддържа,че е налице произнасяне по тези въпроси в нарушение на ППВС № 10/03.11.1971 г.Твърди,че по делото е установен разпад на семейната връзка по вина единствено на ищцата, която е неглижирала брачните си задължения,напуснала е семейното жилище в Д., без да го уведоми и без да иска съгласието му за извеждане на дъщеря им ,имала обсесивно поведение и свръхпротективност спрямо детето, съзнателно го манипулирала и правела опити да възпрепятства контактите му с него и дори да се приеме,че е проявил нервност и раздразнителност,неговата реакция е обяснима и извинима последица от нейното поведение и не следва да се третира като брачна вина.

Първият от въпросите е формулиран общотематично, а не в контекста на решаващите изводи на въззивния съд.Вторият въпрос е поставен в хипотеза, която не е обсъждана в мотивите на обжалваното решение, не са изложени правни изводи дали поведението на касатора представлява оправдана реакция на брачни провинения на ответницата.Поради това те не могат да бъдат прецени като общо основание за допустимост на касационното обжалване.

Относно режима на лични отношения с детето, касаторът намира ,че въззивният съд, приемайки че вижданията трябва да се осъществяват на територията на страната и че никога не е в интерес на детето да бъде извеждано извън пределите й против съгласието на другия родител, се е произнесъл по следните материалноправни въпроси:

-за значението на местожителството/местопребиваването на родителя при определяне на мерките на лични отношения с детето,спрямо което не са му предоставени за упражняване родителските права,когато то се намира в Щ.;

-има ли право родителят,на когото не е предоставено упражняването на родителските права да осъществява лични отношения с детето на територията на държавата,чийто гражданин е и където има местоживеене,когато тази държава е Швейцария;

-за възможността съдът да разреши детето да пътува в чужбина, конкретно в Швейцария,без съгласието на другия родител и това да бъде в негов интерес.

Счита,че по въпросите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с: ППВС № 1/1974 г.,според разрешенията в което поддържането на лични контакти следва да става по местожителството или местопребиваването на родителя, в обичайната за родителя среда;решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр.д.№101/2010 г. на ІV г.о. в което е прието,че в местожителството на бащата следва да се осъществяват срещите с детето,когато то е на територията на държава-членка на ЕС, като всеки от родителите се ползва с еднакви правни възможности да защити своите и на детето права,според Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. и Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца.Само така детето не се лишава от срещите с бащата и с останалите роднини по бащина линия и поради това, ако не са налице някакви изключителни обстоятелства, на бащата следва да се осигури възможност да води детето в своето местожителство. Посочва, че това решение иманентно обхваща и Конфедерация Швейцария, която е държава съдоговорителка по Х. конвенция,която се прилага у нас от 01.02.2007 г. и установява режим сходен до този по цитирания Регламент.Ако не се приеме тъждественост на случаите поддържа допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.Намира,че произнасянето на въззивния съд противоречи на приетото в решение по гр.д.№765/2012 г.ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, а именно че: ”при разногласие между родителите съдът може да разреши конкретни пътувания в определен период от време и до определени държави, както и неограничен брой пътувания,но до определени държави, а също и местоживеене на детето в определена друга държава”. Поддържа, че пълният отказ на майката детето да осъществява контакти с баща си в Швейцария или Д. ограничава правото му по т.10 ал.2 от Конвенцията на О. за правата на детето/К./ на свободно придвижване и напускане на страната,което не е в негов интерес.В този смисъл е и приетото по гр.д.№260/2006 г., ІІ г.о., по гр.д.№344/1999 г., ІІ г.о., по гр.д.№525/2011 г. на Районен съд-Ст.З.,влязло в сила.

Така формулираните от касатора въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд, според които на този етап от развитието на детето, личните отношения с него трябва да се осъществяват на територията на страната; че е необходимо да се изчака навършване на поне седемгодишна възраст и едва тогава да се направи преценка за режим на виждане, който включва излизане извън пределите й; че е налице вероятност то да се почувства объркано и тревожно зад граница без своята майка;че му влияе нейното тревожно състояние, породено от изключително конфликтните отношения между родителите.Тези изводи не обхващат въпроса за местожителството на бащата в Швейцария,за правото му да осъществява лични контакти с детето именно в тази държава, за възможността детето да пътува в Швейцария ,което да е в негов интерес.Правните изводи на въззивния съд са обвързани не с характеристиките на държавата по местоживеене на бащата, с факта на присъединяването й към международни договори и произтичащите от това последици и възможности за спазване на определения режим на лични контакти, а с интересите на детето,с изтъкната необходимост в настоящата му ниска възраст да контактува с баща си в спокойна обстановка,която може да бъде осигурена в Р България,както и че ограничаването на пътуванията е по причина на конфликтите между родителите.

В хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК касаторът поставя и следните въпроси:

-има ли право родителят, на когото не е предоставено упражняването на родителските права да осъществява лични отношения с детето на територията на държавата,чийто гражданин е в случаите,когато тази държава е Конфедерация Швейцария, която не е член на ЕС;

• има ли право родителят, на когото не е предоставено упражняването на родителските права да осъществява лични отношения с детето на територията на държавата по неговото местопребиваване,която не е член на ЕС, нито е Конфедерация Швейцария.

Намира,че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на чл.59 ал.2 и ал.3 СК вр. с чл.8 и чл.14 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и К.. Счита,че тази разпоредба възпроизвежда почти дословно чл.106 ал.1 СК /отм./, във връзка с който е постановено решение по гр.д.№101/2010 г.,ІVг.о., а така също и по гр.д.№5156/2013 г., ІV г.о. Намира,че тази норма е непълна и не урежда хипотезата, в която родителят има местоживеене и /или местопребиваване в две държави.Изтъква,че само при формат на личен контакт, осъществяван в средата,където живее той, може да предостави на детето максимално внимание, грижа и възможности за развитие в различни аспекти,че личният контакт осъществяван в страна,която не познава е непълноценен.Намира,че с установената практика фактически са създадени две категории родители и че е налице дискриминация спрямо родителите,чието местоживеене/местопребиваване е извън страна-членка на ЕС.Осъществяването на личните отношения само на територията на страната противоречи на чл.9 от К..Намира за неоправдани опасенията във връзка с желанието му да взема детето в Д., О., тъй като е християнин и споделя общи европейски ценности, ръководи се от интересите на детето, не е създал заплаха за реализацията им, единствените съображения за създаденото ограничение са неоснователните страхове на майката. Тълкуването на цитираните норми ще доведе до точното приложение на закона и за развитието на правото,като се отчете настъпилото изменение в обществените отношения.

Отново следва да се изтъкне,че така формулираните от касатора въпроси не обуславят правните изводи, направени от въззивния съд.Според приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК-т.1 поставеният въпрос трябва да е включен в предмета на делото и да е разрешен в обжалваното решение.Цитираните въпроси не притежават тези характеристики, с тях въззивният съд не се е занимавал. По-горе подробно беше изложено какви правни разрешения по спора са дадени, но във връзка с тях не са изведени конкретни и точни въпроси.

Относно издръжката касаторът извежда следния въпрос, който съдът в съответствие с предвидената в цитираното ТР възможност уточнява и редактира, както следва:

-при определяне на дължимата от двамата родители квота на участие в издръжката на детето, следва ли съдът да определи общата сума за издръжка и да я разпредели между тях, съобразно възможностите им и останалите обстоятелства с правно значение.

Поддържа,че в противоречие с ППВС №5/16.11.1970 г. и ППВС №5/30.11. 1981г. и решение по гр.д.№1784/2014 г.,ІV г.о. въззивният съд не е посочил необходимата обща месечна издръжка за детето и каква част от нея следва да осигурява всеки от тях.

Въпросът е релевантен, а направените изводи на въззивния съд са в нарушение с ППВС № 5/16.11.1970 г.-т.4 и ППВС № 5/30.11.1981 г.-т.2.Поради това в тази част следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.

Следващият поставен от касатора въпрос е относно:

-начина на определяне и размера на дължимата издръжка.

Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 5/16.11.1970 г., ППВС № 5/30.11.1981 г.,решения по гр.д.№2664/2014 г., ІІІ г.о.,по гр.д.№1654/2010 г.,ІІІ г.о. и определение по чл.288 ГПК на ІІІ г.о.Поддържа,че въззивният съд не е изследвал нуждите на детето,че присъдената издръжка не е съобразена с тях и с обичайните размери на заплащана издръжка за дете на сходна възраст,както и с обстоятелството,че касаторът заплаща издръжка за друго дете, страдащо от онкологично заболяване.Твърди,че издръжката е обоснована единствено с възможностите на родителя, в противоречие с решение по гр.д.№1800/2009 г., на ІІІ г.о.

Поставеният въпрос също е обуславящ изводите на въззивния съд, но не е налице твърдяното допълнително основание,доколкото размерът на присъдената издръжка е обоснован с аргумент за приложение разпоредбата на чл. 59 ал.5 СК,според който трябва да се осигурят условията за живот на детето,които е имало преди развода,освен ако това би създало особени затруднения на дължащия издръжка родител и с твърденията на касатора,че детето е имало изключително висок стандарт.

Последният въпрос е:

-относно приложението на разпоредбата на чл. 59 ал.5 СК в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК при липса на съдебна практика. Касаторът поддържа,че не е разработен въпросът когато преди и след развода детето е живяло в различни държави,които имат различен стандарт и условия на живот,как следва да се прилага тази разпоредба.Въпросът е поставен общотематично, не е налице и твърдяната неяснота на посочената правна норма, която не обвързва запазването на личния стандарт на детето с различния стандарт на живот в държавите,в които е живяло.

В заключение, решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване извън частта за издръжката.

По исканията на страните за разноски съдът ще се произнесе с решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,