Определение № 3017 от 19.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1027/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. С. срещу решение № 143/20.10.2023 г. по в.гр.д. № 246/2023 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 490/04.04.2023 г. по гр.д. № 102/2022 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която на основание чл.432, ал.1 КЗ е отхвърлен искът на касатора против „Лев Инс“ АД за заплащане на разликата над 120 000 лв. до 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина й Х. Я. С. вследствие на ПТП от 27.05.2021 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация „Лев Инс“ АД оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 27.05.2021 г. Д. Н. Съсков, като водач на застрахования при ответното застрахователно дружество лек автомобил /микробус/ „Хюндай Н1“, е предизвикал ПТП, при което е загинал синът на ищцата, като пътник в автомобила. По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат въззивният съд е споделил становището на БОС за наличие на принос на пострадалия, както и приетия процент на съпричиняване – 20 %. Обосновал се е със заключенията на вещите лица по изслушаните САТЕ и СМЕ и с обстоятелството, че въпреки че автомобилът е бил снабден с предпазни колани, вследствие на преобръщането му, от него са изпаднали всички пътници, като е заключил, че загиналият е бил без предпазен колан. Изтъкнал е уточнението, направено от вещото лице по приетата СМЕ, че е възможно и при поставен предпазен колан и преобръщане на автомобила, пътникът да получи по – тежки травми, но не е възможно да изпадне от автомобила. Подчертал е и становището на вещото лице по приетата САТЕ, че ако е използван предпазен колан, изместването на тялото би било ограничено по надлъжната ос на автомобила, докато в процесния случай травмите са настъпили изключително в резултат на движението на тялото спрямо напречната ос на автомобила. Предпазните колани биха имали възспиращо действие при челния удар в ската и при преобръщане на автомобила, оставяйки пътниците върху седалките. Уврежданията на пътник на задна седалка в резултат на сериозните деформации в областта на тавана на колата, който е бил пречупен, точно по средата на рамката на стъклото на вратата, огънатата задна лява седалка на автомобила, изкривеният заден капак в посока отляво надясно, силната деформация навътре на купето на автомобила, не биха могли да бъдат предотвратени от предпазен колан. Въззивният съд е намерил, че доколкото починалият е седял на задна седалка, е възможно част от описаните в СМЕ увреждания по тялото му в лявата част да са в резултат от описаните деформации, но очевидно не са в причинна връзка с леталния изход. Подчертал е даденото от вещото лице по приетата СМЕ заключение, че смъртта е настъпила в резултат на съчетаната мозъчно – гръдна травма, получена при свободното движение на тялото на пострадалия в автомобила. С оглед на това БАС е заключил, че смъртта се намира в причинна връзка с липсата на поставен предпазен колан. По отношение на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е намерил, че същото възлиза на сумата 150 000 лв., като е отчел установената близост между ищцата и починалия, както и причинените й страдания от неочакваната загуба. Предвид приетия размер на съпричиняване от 20 %, въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение се равнява на сумата 120 000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касационната жалбоподателка поставя като обуславящи правни въпроси, разделени от нея в три раздела. В раздел I от изложението посочва като основание за достъп до касационно обжалване чл.280, ал.2 ГПК, като се позовава на аргументите, изложени в касационната жалба относно неправилността и явната необоснованост на въззивното решение. Без да поставя правен въпрос, въвежда и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с т.12 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. В раздел II от изложението формулира следния въпрос: Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото? Въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК и т.19 на Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК и практиката на ВКС, обективирана в решение № 42/05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 1006/15.10.2010 г. по гр.д. № 619/2010 г. на ВКС, III г.о. Позовава се и на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като счита се въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В раздел III от изложението поставя следните въпроси: 1. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?; 2. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици?; 3. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем – може ли приносът да е хипотетично предполагаем?; 4. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест? Въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение по въпрос № 1 с практиката на ВКС, обективирана в решение № 147/05.12.2017г. по т.д. № 60341/2016 г. на ВКС, I г.о. и решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 2 – с практиката на ВКС, обективирана в решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 3 – с практиката на ВКС, обективирана в решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 6/03.02.2017 г. по гр.д. № 53091/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/10.02.1968 г. по н.д. № 1359/1967 г. на ВКС, III н.о., решение № 322/28.02.1973 г. по н.д. № 234/1973 г. на ВКС, III н.о., решение № 407/1987 г. по н.д. № 365/1987 г. на ВС и решение № 260/1983 г. по н.д. № 216/1983 г. на ВС., а по въпрос № 4 – с практиката на ВКС, обективирана в решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 31/09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г. на ВКС, III г.о. и решение № 61/01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о. Настоящият състав на ВКС намира, че доколкото не е поставен конкретен правен въпрос, е неоснователно искането в раздел I от изложението за допускане на касационно обжалване поради противоречие на въззивното решение с т.12 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако не е посочен от жалбоподателя. Не е осъществена и хипотеза на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Доколкото се препраща към изложените в касационната жалба оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с необсъждане на доказателствата и за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд, същите следва да се квалифицират като касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които изискват проверка по същество на касационната жалба – преценка на извършени от съда процесуални действия, на доводите на страните и на събраните релевантни за спора доказателства. Следователно тези оплаквания насочват към дейност, която не може да бъде проведена във фазата по чл.288 ГПК само от външна страна на обжалвания акт. Поставеният в раздел II от изложението въпрос не отговаря на изискванията на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съобразно задължителните указания по Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос следва да е конкретен, да е включен в предмета на спора и да обуславя решаващата правна воля на съда, обективирана в съдебния акт, но не и да има значение за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че в съответствие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд е постановил решението си след обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, излагайки мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства. Формулираните в раздел III от изложението въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, също не обосновават общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Въпроси № 1, № 2 и № 3 не отговарят на решаващите изводи на БАС. Последният не е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат само поради констатиране на факта на допуснатото от него нарушаване на правилата за движение по пътищата. Въззивният съд изрично е изложил съображения, почиващи на събраните по делото доказателства, как това нарушение е довело до конкретни последици, които са участвали в общия механизъм на увреждането. Следователно анализирал е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, изразяваща се в непоставянето на предпазен колан, въпреки че лекият автомобил е бил снабден с такива. Въпрос № 4 се основава на довода за недоказаност на възражението за съпричиняване, което от една страна насочва към дейност по извършване на проверка на доказателства по делото, т.е. извън правомощията на касационната инстнация във фазата по чл.288 ГПК. А от друга страна не съответства на мотивите на въззивния съд, който е обосновал извода си за наличие на съпричиняване със заключенията на САТЕ и СМЕ, които не са били оспорени от страните. В заключение даденото от БАС разрешение е в пълно съответствие с практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. За да приеме, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, съдът е взел предвид събраните по делото доказателства за механизма на процесното ПТП и нарушението на правилата на движение, допуснато от починалия и изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан, като е извършил преценка доколко конкретното поведение на пострадалия е съпричинило вредоносния резултат. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на БАС. Предвид изхода от спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 150 лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС