Определение № 50193 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3217/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1914/07.07.2022 г. на Е. Л. С., подадена чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 107/27.05.2022 г. по гр. д. № 208/2021 г. на Окръжен съд - Кърджали в частта, с която е потвърдено решение № 100/29.10.2021 г. по гр. д. 95/2021 г. на Районен съд - Крумовград. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената от касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и на представените по делото доказателства; 2. Следва ли решението за отдаване под наем на съсобствена вещ да бъде взето от съсобствениците при съблюдаване разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС. При нарушаване на същата норма следва ли да се приеме, че наемателят ползва имота без правно основание. 3. Приема ли се липсата на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори за противоречие с добрите нрави. Ответниците по касация – Й. К. К. и Л. Й. К., чрез процесуалния представител адвокат Д. Ш., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция съдебни разноски. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение част е отменено решение № 100/29.10.2021 г. по гр. д. № 95/2021 г. на Районен съд – Крумовград. Постановено е друго, с което Й. К. К. е осъден да заплати на Е. Л. С. сумата 586,62 лева, от която 413,32 лева - пропуснати ползи от възможността лично да ползва или да отдава под наем на трети лица недвижим имот, подробно описан в НА № 42/2014 г., за периода от 27.03.2018 г. до 06.12.2018г., както и сумата 173,30 лева - пропуснати ползи от възможността лично да ползва или отдава под наем на трети лица недвижимия имот, подробно описан в НА № 62/2017 г., за периода от 15.05.2018 г. до 06.12.2018 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която са отхвърлени предявените от Е. Л. С. против Й. К. К. и Л. Й. К. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за обявяване за нищожни на договор за наем от 27.03.2018 г. и договор за наем от 15.05.2018 г., сключени между ответника Й. К. К. и Л. Й. К., поради накърняване на добрите нрави, както и предявеният от Е. Л. С. против Й. К. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с кад. № * в землището на [населено място], [община], обл. К., ЕКАТТЕ *, с площ от 1,430 дка., ведно с построената в двора дърводелска работилница, със застроена площ 224 кв. м. и обем от 672 куб. м., представляваща масивна едноетажна сграда, състояща се от работно помещение и изградени по негово протежение три помещения със самостоятелни външни входове, и за предаване на владението върху процесния недвижим имот. От така подадената касационна жалба следва, че първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от Е. С. искове с правно основание чл.59 ЗЗД, е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че исковете за обявяване за нищожни процесните договори по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са неоснователни, поради което решението на първоинстанционния съд в тази част е правилно. В случая процесните имоти са собственост на бившите съпрузи - ищеца Е. Л. С. и ответницата Л. Й. К., придобити през време на брака им в режим на семейна имуществена общност, поради което всеки от тях притежава по 1/2 идеална част. Не са налице твърдените от ищеца основания за нищожност на сключените между Й. К. К. и Л. Й. К. /собственик на 1/2 ид. ч. от процесните имоти/ договори за наем. Касае се за договори за наем, сключени за срок от съответно 11 месеца и 1 година, от което следва, че ответницата е извършила акт на обикновено управление. Доколкото срокът на процесните договори за наем е под три години, липсва основание за приложимост на разпоредбата на чл. 229, ал. 2 ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Договорите за наем не са нищожни и поради накърняване на добрите нрави - липса на еквивалентност на насрещните престации. Уговорената между страните наемна цена по договора от 27.03.2018г. за наем на имот с кадастрален № * в землището на [населено място], с площ от 1430 кв.метра, е в размер на 10 лева на месец, а по договора от 15.05.2018 г. за наем на магазин № 5 със застроена площ от 22.05 кв.м., е в размер на 120 лева за 1 година. Съгласно заключението на съдебно-икономическа експертиза пазарната наемна месечна цена за процесните имоти е, както следва: за обект - имот с площ от 1430 кв.м. ведно с построените в него работилница и помощни помещения - 100 лева, или частта на ищеца (1/2) би била 50 лева; за търговското помещение от 22.05 кв.м. - 40 лева, съответно частта на ищеца би била 20 лева. При това положение не може да се приеме значителна нееквивалентност на престациите, а оттук и нещожност на договорите поради нарушение на добрите нрави. Въззивният съд е посочил, че съгласно установената съдебна практика липсата на еквивалентност на насрещните престации трябва да е значителна, т.е. сведена на практика до липса на насрещна престация, за да може да се приеме, че един договор е сключен в противоречие с добрите нрави и сделката е нищожна на това основание. Критерий за преценка е не само простото съотношение между паричната равностойност на насрещните престации, но и допълнителен комплекс от фактори. В настоящия случай страни по договорите за наем са дъщеря и баща, което обстоятелство предполага уговорените наеми да са в размер под средния пазарен такъв. Уговореният наем като абсолютна сума е с 90 лева за единия и с 30 лева за другия имот по-малко от средния пазарен такъв установен от вещото лице, което не може да се приеме за липса на еквивалентност, водеща до противоречие с добрите нрави. Въззивният съд е приел за неоснователен и недоказан предявеният обективно съединен иск против ответника Й. К. с правно основание чл. 108 ЗС. Посочил е, че предвид неоснователността на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и наличието на договори за наем на процесните два недвижими имота, упражняваната от ответника К. фактическа власт на имотите е на годно правно основание. Ищецът е собственик на по 1/2 идеална част на всеки от процесните два имота, като фактическата власт на имотите е упражнявана от ответника К. на основание действителни договори за наем от 27.03.2018 г. и от 15.05.2018 г., по които той е наемател. Ето защо така предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС е неоснователен и недоказан. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за прогласяване нищожност на двата договора за наем на основание чл.26,ал.1 ЗЗД. Поставените в тази връзка въпроси в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК не могат да предпоставят допускане касационно обжалване. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните във връзка с така предявените искове. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Приел е, че не налице нееквивалентност на престациите по процесните договори, поради което исковете за прогласяването им за нищожни са неоснователни. Въззивният съд е съобразил константната практика на ВКС, съгласно която противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено-етични правила на морала. Значителна липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето е ограничена и от императивните разпоредби на закона. При преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави съдът следва да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява общата им воля, формирана от всичките им уговорки, да отчита взаимната им връзка и целта на договора. При преценката на действителността на каузална сделка следва да се съобразява нейната цел, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес /решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г. на ВКС, І г.о.; решение № 153/24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ВКС, III г.о. и др./. Не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в посочената част. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне в частта по иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Е. Л. С. срещу Й. К. К. за двата недвижими имота. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивната инстанция за обсъждане на всички доводи и възражения на страните, в случая е релевантен за изхода на делото по предявения ревандикационен иск. Касационна проверка следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК за съответствието с ТР№1/2013г., ОСГТК и посочената от касатора практика на ВКС на даденото от въззивния съд решение по поставения въпрос във връзка с поддържаните от ищеца доводи, че съсобствените имоти са отдадени под наем само от единия съсобственик, без да е спазена разпоредбата на чл.32, ал.1 ЗС и че решението за отдаването под наем следва да бъде взето при съблюдаване разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС. Останалите въпроси, касаещи въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част, ще бъдат разгледани в решението. С оглед горното следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в частта относно предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС. На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на общо 65,19 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.