Определение № 60278 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1592/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕКО ФУРАЖ” ООД, гр.Варна срещу въззивно решение № 260099 от 31.12.2020г., постановено по в.гр.д.№ 424/2020г. на Шуменския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 555 от 06.08.2020г. по гр.д. № 1270/2018г. на Шуменския районен съд, с което е признато за установено по отношение на касатора, че А. В. П. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място], [община], м. „Н. ч.”, с площ от 13 226 кв.м, и същият е осъден да ѝ предаде владението върху него на основание чл.108 ЗС. По делото е установено, че първоначалната ищца в първоинстанционното производство Й. В. А. (заместена в хода на процеса от своя наследник по закон А. В. П.) е придобила правото на собственост върху процесния имот по наследство от своя син Й. В. И., починал на 05.01.2013г., който се е легитимирал като негов собственик по силата на договор за доброволна делба на земеделски земи от 11.06.2004г. С нотариално заверено пълномощно от 07.02.2013г. Й. В. А. е упълномощила В. В. З. да се разпорежда чрез сделки по негова преценка с всички нейни недвижими имоти, включително процесната нива, като и да продаде собствения ѝ лек автомобил „Дачия”, който е преупълномощил А. В. К. със същите права с нотариално заверено пълномощно от 22.03.2013г. С договор от 21.03.2013г., обективиран в нот.акт № 163/21.03.2013г., Й. В. А., действаща чрез пълномощника си В. В. З., действащ чрез преупълномощения А. В. К., е продала имота на третото лице – помагач „Бул-Юнион Комерс” ООД за сумата 2340 лв., който с нот.акт №148/22.03.2017г. го е продал на ответника „Еко фураж”ООД, който от тогава го владее като го отдава под наем на трето лице. С влязло в сила на 21.12.2017г. решение от 07.04.2016г. по гр.д.№ 2154/2013г. на Варненския окръжен съд упълномощителната сделка от 07.02.2013г. е унищожена поради измама, състояща се във въвеждане и поддържане на заблуждение, че се подписва договор за продажба на МПС, а не пълномощно за разпореждане с имущество. С влязло в сила решение № 61 от 21.01.2019г. по гр.д.№ 781/2018г. на Шуменския районен съд, потвърдено с решение № 280 от 12.12.2019г. по в.гр.д.№ 177/2019г. на Шуменския окръжен съд, е прогласена за недействителна по отношение на А. В. П. (конституирана като ищец на основание чл.227 ГПК след смъртта на първоначалната ищца Й. В. А./ сключената с нот.акт № 163/2013г. сделка на основание чл.42, ал.2 ЗЗД. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че посоченият договор за покупко-продажба на имота от 21.03.2013г. е сключен от лице без представителна власт и първоначално е бил в състояние на висяща недействителност, която се е трансформирала в окончателна недействителност след отказа на мнимо представлявания го потвърди. С оглед на това е прието, че този договор, както и последващият договор за покупко-продажба на имота от 22.03.2017г., от който ответникът черпи права, не са породили вещноправни последици. По отношение на направеното възражение за изтекла в негова полза кратка придобивна давност са изложени съображения, че осъществяваното от него владение върху имота не е добросъвестно по своя характер, тъй като е започнало след вписване на исковата молба за унищожаване на упълномощителната сделка, което е станало на 26.08.2013г. Посочено е, че дори ответникът да е имал качеството на добросъвестен владелец, то от датата на сключване на посочената по-горе сделка до датата на предявяването на иска по чл.108 ЗС на 04.05.2018г. и след присъединяване на владението на неговия праводател не са изтекли пет години. В заключение е прието, че всички предпоставки за уважаването на ревандикационния иск са налице. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е да се презумира недобросъвестност на владелеца, който е придобил собственост по непрогласен за нищожен към датата на сделката нотариален акт, при наличие на вписана искова молба за унищожаване на упълномощителна сделка в Служба по вписванията не по местонахождение на процесния имот, без да е заведен иск и вписана искова молба по чл.108 ЗС, при положение, че владелецът не е страна нито в производството по отмяна на упълномощителната сделка, нито в последващото производство по чл.108 ЗС срещу неговия праводател и 2. „Доказал ли е ищецът упражняването на фактическа власт от ответника по иск с правно основание чл.108 ЗС само и единствено въз основа на представена справка от ДФ „Земеделие”, от която е видно, че процесният имот е заявен за ползване от трето лице, което е посочило като основание за ползването му договор за наем с ответника, без да са събрани каквито и да било други доказателства /вкл. допуснатите гласни такива/ като се съобрази доказателствената тежест на ищеца в това производство и следва ли въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства и да изложи мотиви кои от тях кредитира и защо”. Ответникът по жалбата А. В. П. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос относно характера на осъществяваното от касатора владение върху имота (обикновено или добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС) няма обуславящо изхода на спора значение след като по делото е установено, че то е започнало през 2017г. и дори понастоящем петгодишният срок по чл.79, ал.2 ЗС не е изтекъл, и предвид данните по делото, че владението на неговия праводател се основава на недействителен договор, който според установената практика на ВКС не е правно основание, годно да направи владелеца собственик, т.е. осъществяваното от него владение не е било добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. Освен това съдът не е презумирал недобросъвестност на касатора, а е изложил съображенията си защо приема, че осъществяваното от него владение е било обикновено по своя характер. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Това се отнася и за втория поставен въпрос, който не предполага даването на принципен отговор, тъй като същият е обусловен от преценката на всички обстоятелства по делото. Освен това липсва противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС – Р № 93 от 08.12.2020 по гр.д.№ 3414/2019г., ІІ г.о., и Р № 193 от 22.07.2011г. по гр.д.№ 1324/2010г., ІІ г.о., по първия въпрос и ППВС №1/1953г., ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Р № 180 от 06.02.2017г. по гр.д.№ 3021/2016г., ІІ г.о., и Р № 47 от 06.04.2017г. по гр.д.№ 3021/2016г., І г.о., по втория въпрос, нито касаторът сочи в какво се изразява то. Не са налице и основанията за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,