Определение № 3561 от 10.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3255/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационната жалба на Я. И. Г. от [населено място], чрез адвокат Ст. А., против въззивното решение № 415 от 30.09.2021 год. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 7362/2021 год., с което е допусната делба на описания апартамент в [населено място] между съделителите Л. С. М., К. Г. Т., Е. М. П. и Ю. И. И. при посочените в решението квоти, след частична отмяна на първоинстанционното решение и потвърждаването му в частта, с която искът за делба е отхвърлен срещу касатора. Касаторът обжалва решението с доводи за неправилност поради допуснати процесуални нарушения и противоречие с материалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му, като делото се върне за ново разглеждане, евентуално се постанови решение по същество, с което се приеме, че същият е изключителен собственик на делбения имот, респ. делбеното производство се прекрати. Ответниците по касация Л. С. М., чрез адв. Д. П. и Ю. И. И., чрез адв. Т. Л., в представените писмени отговори поддържат становище за липса на основания за допускане на обжалването, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на разноски. Останалите съделители не са взели становище. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. По поддържаните в изложението на касатора основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Производството е образувано по иск за делба на останал в наследство от С. А. Т. и Й. Т. Т. апартамент, подробно описан в исковата молба, подадена от Л. С. М. срещу останалите наследници по закон на наследодателите. В хода на същото въз основа на писмо от Столична община е установено, че за имота е била открита данъчна партида на името на една от дъщерите на наследодателите – Е. С. А., по представен нотариален акт № 24 от 1988 год., а след нейната смърт същата е закрита и по подадена декларация от Я. И. Г., въз основа на представено саморъчно завещание от Е. А., е открита нова на негово име. По молба на ищцата Л. М. в производството е конституиран като ответник и Я. И. Г., който оспорва иска за делба с твърдение, че е изключителен собственик на делбения имот на основание завещание от Е. С. А., изключителен собственик на същия на основание завещание от нейния баща С. А., евентуално на основание придобивна давност след неговата смърт през 1986 год. Легитимира се с нотариален акт № 55 от 2019 год. и иска да бъде зачетена материалната му доказателствена сила. Тъй като спорният имот не е останал в наследство на общите наследодатели С. и Й. Т., искът за делбата му следва да се отхвърли. Наследниците по закон на общите наследодатели са оспорвали представеното по делото завещание от страна на Е. А. с твърдение за нищожността му поради неясната й и противоречива воля, както и липсата на безвъзмездно разпореждане на завещателката с оглед употребения в него израз „дарявам срещу гледане“. Въззивният съд е посочил, че е налице съмнение и дали не е налице сделка приживе-дарение или договор за издръжка и гледане, а не изявление за последици след смъртта на завещателя. В подкрепа на този извод е и положения в документа подпис за упълномощител, а не на завещател. Въззивният съд се е позовал на практика на ВС и на ВКС, съгласно която завещателни разпореждания, които вменяват задължение за издръжка и гледане на завещателя от страна на лицето, в чиято полза е направено или от трети лица за в бъдеще време противоречат на безвъзмездния характер на завещанието и водят до неговата нищожност. Тъй като завещанието от 27.07.2013 год. съдържа такива изрази, то същото не може да породи вещноправни последици в полза на касатора. По въпроса за правата на Е. А. върху процесния имот, въззивният съд приел, че същата се легитимира като собственик по завещание от баща си на притежаваните от него идеални части, тъй като придобиването на апартамента е по време на брака му с Й. Т. – с издаването на заповедта по чл. 100 ЗТСУ /отм./, като е отчетено и обстоятелството, че същият има лична собственост в придобиването на имота на основание обезщетението за отчужден негов имот. Като е съобразена и разпоредбата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968 год. /отм./, действащ към момента на смъртта на Й. Т. /на 3.04.1977 год./ въззивният съд приел, че С. Т. е бил собственик на общо 8 378.50/10 364 ид. ч., които са предмет на завещанието му от 24.12.1980 год. в полза на дъщеря му Е. А.. Същата получава и 1/3 по наследство от дела на майка си и така делът и, сега наследен от нейната дъщеря, съделителката Ю. И., е в размер на 27 121/31 092 ид. ч. Определени са и дяловете на останалите съделители, наследници по закон на общите наследодатели, по който въпрос спор не съществува в настоящето производство. Въззивният съд намерил за неоснователно и възражението на Я. Г., сега касатор, за придобиване по давностно владение собствеността върху спорния апартамент от Е. А., като се е позовал на липса на промяна в намерението й да свои частите на останалите наследници на родителите й и последните да са уведомени за това. При приетата от съда нищожност на завещанието от нея в полза на касатора, тези съображения за липса на придобивна давност като основание за изключителна собственост върху имота, са неотносими към настоящия етап. Решаващ мотив за допускане на делбата между наследниците по закон на наследодателите С. и Й. Т. е запазването на наследствения характер на апартамента, въз основа на направения извод за нищожност на завещателното разпореждане в полза на касатора. В изложението е поставен въпросът за тълкуване волята на завещателя в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа довод за взаимна връзка между отделните клаузи и целия текст. В касационната жалба касаторът релевира и противоречие със съдебната практика както по въпроса за тълкуване волята на завещателя, така и с оглед употребеният израз в завещанието „дарявам срещу гледане“, който опорочавал завещанието, а според касаторът е израз на благодарност и признателност. В обжалваното решение съдът приел, че касаторът не се легитимира като изключителен собственик на спорния апартамент, тъй като завещанието в негова полза е нищожно и поради употребения в него израз относно гледане на завещателя, който мотив противоречи на безвъзмедния му характер и го прави нищожно. По този обуславящ извода въпрос действително е налице противоречива съдебна практика, част от нея посочена във въззивното решение, като същата е обосновала образуването на ТР № 2/2023 год. на ОСГК на ВКС, до решаването на което производството следва да се спре, съгласно приетото в мотивите по т. 1 от ТР № 8 от 7.05.2014 год. по т. д. № 8/2013 год. на ОСГТК на ВКС. По тези съображения и на основание чл. 292 ГПК, настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІ гражданско отделение