Определение № 224 от 26.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1608/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Р., З. Г. Р. и Методи Г. Р. против решение № 260127/29.04.2021 г. по т.д.№ 97/ 2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260035/23.11.2020 г. по т.д.№ 52/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касаторите ищци искове против ЗК „ Лев Инс „ АД, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на тяхната баба - А. Р., настъпила при ПТП от 02.04.2015 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите лек автомобил. Намира необоснован извода на въззивния съд, че ищците не установяват материалноправна легитимация да претендират обезщетение за неимуществени вреди, като лица извън кръга на легитимираните, очертан в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5 / 1969 г., съобразно задължителните указания в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1 / 2016г. на ОСНГТК на ВКС. Намират за достатъчно установена по делото дълбоката си и трайна емоционална връзка с починалата им родственица, предвид отглеждането им от същата и последващо полаганите от тях грижи за нея, в преклонна възраст. Ответната страна – ЗК „ Лев Инс „ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото е формирана непротиворечива съдебна практика на касационна инстанция по формулираните въпроси, обективно изключваща това основание, както и в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – тъй като постановеното въззивно решение не противоречи на тази практика. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В обосноваване на материалноправната си легитимация по иска по чл.226 ал.1 КЗ / отм ./, като внуци на починалата при ПТП А. Р., в исковата молба ищците са се позовали на следните факти / изключая оценъчните изводи за съдържанието и характера на съществувалата между тях и починалата връзка /: живели в непосредствена близост до къщата на баба си; поддържали ежедневни контакти с нея; полагани от починалата, съвместно с майката на ищците, грижи за тяхното отглеждане, вкл. поради честото отсъствие на бащата, работещ в други населени места, а впоследствие – и поради заболяването му, което наложило съпругата му да полага постоянни грижи и за него. В обобщение, твърди се, че основните грижи за децата са полагани изключително от баба им, което провокирало отношения на изключителна близост и обич, аналогична на обичта между деца и родител. За установяване на тези обстоятелства са допуснати и разпитани свидетели. За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, въззивният е приел, че разпитаните свидетели действително установяват привързаност между баба и внуци и полагане на грижи от починалата, но не само за ищците, а и за останалите й внуци / деца на другите й трима сина и една дъщеря, с които при това същата живеела в общо домакинство /. Съдът е приел, че полаганите грижи за отглеждането им са били в подпомагане грижите, полагани от тяхната майка, заета и с обслужване на разболелия се нейн съпруг – баща на ищците. Приема за установено и реципрочно проявени грижи и внимание от ищците в зряла възраст / към датата на ПТП съответно на 36 г., 32 г. и 27 г./ към тяхната, вече в преклонна възраст, баба. Отчитайки обичайните житейски фамилни отношения, при които бабата традиционно основно подпомага родителите при отглеждането на техните деца в подрастващата им възраст, особени при съжителстване в общо домакинство или в непосредствена близост, какъвто е случаят, съдът е приел, че описаните отношения не доказват изключителност на изградената връзка, която да надхвърля рамките на традиционно установените в националния ни бит отношения между деца и прародител. Съдът е акцентирал, че починалата е подпомагала, а не иззела – с оглед наличието на конкретни житейски обстоятелства, неустановени в случая - изцяло грижите по отглеждането и възпитанието на ищците, замествайки изцяло техните родители, поради което и установилата се помежду им връзка да е предпоставила болки и страдания, надхвърлящи по интензитет обичайните за съответната родствена връзка. Мотивите възпроизвеждат съществена част от мотивите на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК, касаторите формулират следните въпроси: 1/ Легитимирани ли са ищците да получат обезщетение за вреди от смъртта на тяхната баба при доказана изключителност във взаимоотношенията баба и внуци, доказани отношения, различни от нормалните и различни от обичайните и правилно и законосъобразно ли е в тези случаи неприсъждане на обезщетение за неимуществени вреди по реда, предвиден в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5 / 1969 г. ? – въпросите обосновавани с цитирана практика на състави на ВКС – определения, постановени в производства по чл.288 ГПК и с решения на въззивни съдилища. Формално са цитирани разпоредбите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване - формулиран е като фактологичен, изискващ отговор за правилността на конкретното въззивно решение, а не по приложението на правна норма или правен принцип, на които са основани решаващите мотиви на въззивното решение. При това изхожда от отречени от въззивния съд предпоставки – установена изключителност на установилите се взаимоотношения между ищците и баба им и отношения, със съдържание надхвърлящо нормалното и присъщо между лица от конкретната родствена връзка. Необоснован е и допълнителния селективен критерий: цитираните определения на състави на ВКС, постановени в производства по чл. 288 ГПК, не формират съдебна практика, относима към основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не съдържат произнасяне по същество, респ. не формират сила на пресъдено нещо .Не съставляват относима към това основание съдебна практика и влезлите в сила решения на въззивни съдилища. Хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК са посочени формално, без самостоятелна обосновка, която по т.3 е и невъзможна, предвид наличието на задължителна съдебна практика - ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с която въззивното решение е съобразено. Така в ТР е прието, че: „От гледна точка на чл.52 ЗЗД справедливо е и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия п о с т о я н н а, т р а й н а и д ъ л б о к а емоционална връзка, заради с ъ д ъ р ж а н и е т о на която търпят морални вреди и страдания от смъртта му, сравними с интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките”; „ Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., следва да се допусне като и з к л ю ч е н и е – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи о с о б е н а б л и з о с т, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди / наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат,че са претърпели вреди от неговата смърт/”. Изрично е разграничено, че отношения на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост сами по себе си не предпоставят обезщетяване, а само тогава, когато конкретни житейски обстоятелства са превърнали привързаността в толкова силна, че смъртта на съответния родственик / извън кръга на лицата по ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. / е станала причина за болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването н а трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт с е р и о з н и / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания. Както се посочи по-горе, самата искова молба не излага конкретни житейски обстоятелства, предпоставили особено дълбока емоционална и духовна връзка между ищеца и починалата му сестра, допускаща п о и з к л ю ч е н и е обезщетяването и на лица, извън кръга очертан в ППВС № 4/1961 г., ППВС №5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г.. Квалификацията на отношенията / съдържаща се в исковата молба /, като такива на взаимна обич, разбирателство, привързаност и подкрепа, без упоменаването и доказването на конкретни факти, от които да бъде изведена, не удовлетворяват посочените в ТР критерии. В практиката вече са изведени възможни, но не и изчерпателни критерии за преждекоментираната „изключителност„ на връзката приживе. В решение № 17/16.03.2021 г. по т.д.№ 291/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС, с препращане към решение № 92/17.11.2020 г. по т.д.№ 1275/2019 г. на ІІ т.о. на ВКС, след като изрично е подчертано, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, като примерни ситуации за възникване на такава връзка са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, в м е с т о от неговите родители. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение