Определение № 2459 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1249/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по касационна жалба и инкорпорирана в нея частна касационна жалба на А. Ф. Д., чрез адв. Л. И. – Т., против въззивно решение № 1448 от 05.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1233/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, в частите, с които е: 1/ потвърдено решение № 180 от 11.01.2025 г., постановено по гр. д. № 13282/2023 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения от ищеца А. Ф. Д. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 108а, ал. 7, във вр. с ал. 1 НК, за което ищецът е оправдан с присъда от 07.06.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 3903/2022 г. на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва, за разликата над сумата от 15 000 лева до пълния предявен размер от 700 000 лева; 2/ потвърдено определение № 4231 от 04.03.2025 г., постановено по гр. д. № 13282/2023 г. по описа на Софийски градски съд по реда на чл. 248 ГПК, с което е отхвърлена подадената от ищеца молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Навеждат се доводи, че определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди е явно занижено и несъотносимо с наличния по делото доказателствен материал. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск в пълен размер. Релевирано е и искане за отмяна на определение № 4231 от 04.03.2025 г., постановено по гр. д. № 13282/2023 г. по описа на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, и за увеличаване на размера на претендираното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита пред СГС до минималните размери според Наредба №1/2004г. Претендират се и разноски за настоящата инстанция. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно въведени от страните възражения и доводи, относими към предмета на спора, като изложи ясни и конкретни мотиви по всяко от тях и представлява ли липсата на такива мотиви съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност на съдебния акт?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 164 от 10.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на III г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на II г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г.о. и решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г.о.; 2/ „Кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, вр. ал. 4 ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да изложи мотиви за значението на всички конкретно съществуващи обстоятелства и за тяхното отражение в причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди за точното прилагане на принципа на справедливостта при определяне размера на дължимото парично обезщетение?“ – твърди се противоречие с практиката на ВС и ВКС, изведена в ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, решение № 137 от 09.08.2022 г. по гр. д. № 3428/2021 г. на III г.о., решение № 79 от 17.07.2018 г. по гр. д. № 2034/2017 г. на IV г.о., решение № 165 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 288/2015 г. на III г.о., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III г.о., решение № 65 от 04.05.2022 г. по гр. д. № 2601/2021 г. на III г.о., решение № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на III г.о., решение № 50004 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 2092/2021 г. на III г.о. и решение № 549 от 02.10.2025 г. по гр. д. № 710/2025 г. на III г.о.; 3/ „Следва ли при преценка на интензитета на неимуществените вреди от незаконно обвинение, съдът да съобразява съдимостта на ищеца към момента на извършване на деянието, за което е повдигнато незаконното обвинение, като последващи осъждания и реабилитирани или декриминализирани деяния могат ли да бъдат отчитани във вреда на пострадалия?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 164 от 11.12.2017 г. по н. д. № 734/2017 г., решение № 340 от 03.07.2013 г. по н. д. № 1098/2013 г. и решение № 45 от 27.07.2020 г. по н. д. № 96/2020 г., и трите по описа на III н.о. на ВКС; 4/ „Съответства ли на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. при незаконно лишаване от свобода с продължителност 5 години, 4 месеца и 13 дни (1960 дни), при положение, че това обезщетение е под минималния размер на обезщетението, което би се дължало дори за оставане без работа за същия период?“; 5/ „Допустимо ли е при прилагане на чл. 52 ЗЗД съдът да приравнява по последици лишаването от основното човешко право на лична свобода с обикновени неблагоприятни житейски последици, като присъжда обезщетение, което обезценява и обезсмисля репаративната функция на отговорността по ЗОДОВ?“; 6/ „Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, съдът да извърши икономически и социален тест за съразмерност, включително съпоставка с минималните обезщетения за лишаване от трудови и социални права, когато се касае за продължително незаконно лишаване от свобода?“; 7/ „Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът да отчете продължителността на задържането под стража като самостоятелен и утежняващ фактор, който води до акумулиране на моралните вреди във времето?“; 8/ „Допустимо ли е съдът да определя размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД формално и механично, без да извършва конкретна и индивидуализирана преценка на интензитета на преживените неимуществени вреди, когато е налице продължително лишаване от свобода чрез мярка за неотклонение „задържане под стража“ – 5 години, 4 месеца и 13 дни, последвано от прилагането на мярката за процесуална принуда „забрана за напускане на страната“ за срок от 1 година, 7 месеца и 13 дни?“; 9/ „Следва ли принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД да се прилага при съпоставимост с вече присъждани обезщетения в сходни хипотези, разгледани в практиката на ВКС, с оглед гарантиране на еднакво прилагане на закона?“; 10/ „Допустимо ли е въззивният съд да обосновава решението си с фактически и правни съждения, които не са били въведени от ответника в отговора на исковата молба по чл. 131, ал. 2 ГПК, като по този начин нарушава принципа на диспозитивното начало и чл. 6, ал. 2 ГПК?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, решение № 169 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 4593/2017 г. на III г.о., решение № 40 от 13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на III г.о., решение № 50202 от 18.01.2023 г. по гр. д. № 256/2022 г. на III г.о., решение № 197 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2026 г. на III г.о., решение № 293 от 17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г. на IV г.о., решение № 12 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г. на III г.о. и решение № 174 от 12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г. на IV г.о.; 11/ „Длъжен ли е националният съд при прилагане на чл. 52 ЗЗД по дела по ЗОДОВ да съобрази стандартите, изведени в практиката на Европейския съд по правата на човека по чл. 5, § 5 ЕКПЧ, според които обезщетението за незаконно или неоправдано продължително задържане трябва да бъде реално, ефективно и несведено до символичен размер?“ – касаторът се позовава на практика на ЕСПЧ, обективирана в решения по дела Vasilevskiy and Bogdanov v. Russia, Stankov v. Bulgaria; 12/ „Длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 52 ЗЗД за незаконно задържане с продължителност над пет години, да обсъди и съобрази приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза, установяваща психичните последици и интензитета на преживените страдания?“ – сочи се отклонение с практиката на ВКС, изведена в решение № 267 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 4587/2018 г. на IV г.о., решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на III г.о., решение № 395 от 18.01.2012 г. по гр. д. № 159/2011 г. на III г.о., решение № 293 от 17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г. на IV г.о. и решение № 12 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г. на III г.о. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че ищецът А. Ф. Д., [дата на раждане] в [населено място] – Сирийска арабска република, през 2014 г. се установил на територията на Република Германия, където му бил предоставен хуманитарен статут на бежанец, съответно са му били издадени лична карта и паспорт, валидни до13.07.2018 г.; че ищецът с тези документи на 07.02.2016 г. с още двама сирийски граждани пристигнали в [населено място] с автобус от Гърция, като преди това направили опит да влязат от Гърция на територията на Република Турция, но били върнати, поради отсъствието на издадени визи; че същите се насочили към [населено място] и установили контакт с лице, което да ги снабди с визи за влизане на територията на Република Турция; че тъй като не разполагали с поисканите парични суми, решили сами да преминат границата без резрешение, като въпросното лице уведомило ДА „Национална сигурност“ и на 09.02.2016 г., около 04:00 часа, в района на 315 гранична пирамида били задържани от гранични полицаи при опит да преминат държавната граница без разрешение и на определените за това места; че по отношение на ищеца и на неговите спътници незабавно било повдигнато обвинение за извършен опит за престъпление по чл. 279, ал. 1 НК, като с определение от 12.02.2016 г., постановено по но. х. д. № 125/2016 г. от Районен съд – Свиленград, е одобрено споразумение за решаване на делото и ищецът, както и другите двама спътници са признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 279, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 18, ал. 1 НК, за което на всеки един е наложено наказание лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок по реда на чл. 66 НК; че е образувано и второ досъдебно производство № 12/2016 по описа на СО при Специализираната прокуратура, пр. пр. № 74/2016 г., за извършено престъпление по чл. 108 а, ал. 7, във вр. с ал. 6, във вр. с ал. 1 от НК; че с прокурорско постановление от 12.02.2016 г. ищецът е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем и на основание чл. 64, ал. 2 НПК е задържан за срок от 72 часа, като с определение на Специализирания наказателен съд му е взета постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 12.02.2016 г.; че на 18.07.2016 г. наблюдаващият прокурор внесъл в съда обвинителен акт, с който повдигнал обвинение на ищеца и на неговите спътници затова, че на 07.02.2016 г., като чужденци - граждани на Р. Сирия, с цел да участват в престъпление по чл. 108а, ал. 1 НК, като членове на терористичните организации Мюсюлмански братя и ИДИЛ („Ислямска държава на И. и Л.“), включително против чужда държава са влезли на територията на Р. България през границата с Р. Гърция – престъпление по чл. 108а, ал. 7, във вр. с ал. 6, във вр. с ал. 1 НК; че с присъда, постановена на 14.09.2017 г. по н. о. х. д. № 1935/2016 г. от Специализирания наказателен съд, ищецът и другите двама подсъдими са признати за виновни в извършено престъпление по чл. 108а, ал. 7, във вр. с ал. 6, във вр. с ал. 1 НК, като са оправдани по обвинението да са членували в цитираните в обвинителния акт терористични организации; че с решение от 12.03.2021 г. апелативният съд отменил присъдата и върнал делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане; че по образуваното н. о. х. д. № 571/2021 г. по описа на СпНС, който с протоколно определение на 15.04.2021 г. изменил мярката за неотклонение на всеки един от подсъдимите в парична гаранция в размер на 1 000 лева (увеличена впоследствие на 5 000 лева), прекратил съдебното производство и върнал делото на прокурора; че с постановление на прокурор на 15.08.2021 г. на всеки един от подсъдимите е била наложена „забрана за напускане пределите на страната без разрешение на прокурора и на съда“, на основание чл. 68, ал. 1 НПК; че по повторно внесения обвинителен акт в съда било образувано н. о. х. д. № 3903/2022 г. по описа на СпНС, който с присъда от 07.06.2022 г. признал всеки един от подсъдимите за невиновен и ги оправдал изцяло по повдигнатите им обвинения; че присъдата била протестирана от прокурора и потвърдена с решение № 9 от 16.01.2023 г., постановено по в. н. о. х. д. № 1098/2022 г. от Апелативен съд София, което не е протестирано и влязло в сила на 11.02.2023г. Второинстанционният съд е съобразил, че властите в Република Германия повторно са издали разрешение на ищеца да пребивава на нейна територия, както и обстоятелството, че воденото наказателно производство е било отразявано в медиите. Взел е предвид и приетото в първата инстанция заключение на вещото лице по психологическа експертиза на базата на приложените по делото писмени доказателства и комуникация с ищеца. При тази фактическа обстановка решаващият състав е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговоря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършено престъпление, ако лицето бъде оправдано, какъвто е настоящият случай. Отчел е, че за престъплението по чл. 108 а, ал. 7, във вр. с ал. 6, във вр. с ал. 1 НК, в действащата редакция на НК към ДВ, бр. 84 от 6 Октомври 2023 г., се е предвиждало наказание „лишаване от свобода“ до десет години, тоест касае се за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Изложил е и съображения, че наказателното производство по отношение на ищеца е продължило 7 години с провеждането на множество открити съдебни заседания, а извънредните процесуални и процесуално – следствени действия са материализирани като обем в 18 тома; по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 5 години, 4 месеца и 13 дни, като мярката за неотклонение е изменена в парична гаранция, в размер на 5 000 лева до влизането на присъдата в сила; спрямо ищеца, който е с изтекъл статут на бежанец и лични документи, предоставени от властите на Република Германия е била взета мярка за процесуална принуда забрана да напуска пределите на страната без разрешение на прокурора или на съда; самият ищец като обвиняем писмено е декларирал, че не желае да бъдат уведомени дипломатическите представители на Сирийска арабска република за неговото задържане и за правната квалификация на повдигнатото обвинение. С оглед изложените съображения въззивният съд, отчитайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г., е приел, че конкретните данни по делото, които следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди са: възрастта на ищеца към датата на приличане в процесуалното качество на обвиняем, чистото съдебно минало, неговото обществено положение; влязлата в сила присъда спрямо ищеца за извършено престъпление от общ характер на територията на Република България; обстоятелството, че ищецът е обвинен само в едно престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; продължителността на наказателното преследване, в който срок по отношение на ищеца са били извършвани процесуални и процесуално-следствени действия, документирани в 18 тома; фактът, че по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в по-леката парична гаранция, в размер на 5 000 лева, като е била взета, макар и за кратък период от време, и мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на Р. България без разрешение на прокурора или на съда“; обстоятелството, че наказателното преследване е било предмет на медийни публикации, които не са уронили името на ищеца, което е непознат за българското общество; претърпените неимуществени вреди от ищеца не надхвърлят значително обичайните за незаконно преследване за тежко умишлено престъпление и то не е довело до трайни и необратими последици за неговото физическо и психическо здраве. При тези конкретни данни въззивната инстанция е намерила, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което ищецът има право, вследствие на незаконното наказателно преследване, възлиза на сумата от 15 000 лева, който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено икономически условия на живот. По отношение на подадената от ищеца частна жалба срещу определението, постановено от първоинстанционния съд по реда на чл. 248 ГПК, решаващият състав е посочил, че съотношението на уважена към отхвърлена част на исковете е 0.02 към 0.978, като съобразно това съотношение дължимите се на ищеца деловодни разноски при заплатена държавна такса от 10 лева е в размер на 0.002 лева. Приел е също така, че определеното адвокатско възнаграждение на упълномощения от ищеца адвокат е съобразно с фактическата и правна сложност на настоящото делото, с продължителността на първоинстанционното производство и броя съдебни заседания. При тези съображения е обобщил, че частната жалба е неоснователна и следва да се потвърди атакуваното с нея определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК. Съобразно тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава следното: Повдигнатите от касатора в изложението първи и десети въпрос са от процесуалноправен характер и касаят задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 6, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Недопустимо е съдът по свой почин да променя било то параметрите на предмета на правния спор, било то обема и вида на търсената защита. Правомощията на решаващия съд са ограничени само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното й допускане до касация. Поставените от касатора в изложението въпроси от втори до девети (включително), както и единадесети и дванадесети, са свързани с приложението на чл.52 ЗЗД. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с твърдение, че въззивният съд в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС е приложил чл. 52 ЗЗД без да обсъди релевантни за предявения иск обстоятелства – вида, броя и тежестта на повдигнатите обвинения, предвидените за тях наказания и крайния резултат по всяко от тях; извършените процесуалноследствени действия и техния интензитет;чистото съдебно минало; неразумната продължителност на производството и неразумната продължителност на задържането; медийната разгласа и достояние на обвинението до широк кръг хора; личността и характеристичните данни на ищеца и данните за нанесените физически и психически вреди, съдържащи се в заключението на експерта по извършената експертиза и в показанията на свидетелите. Преценените от съда обстоятелства по чл. 52 ЗЗД не е обяснил как и в каква степен влияят върху крайния размер на определеното обезщетение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по преформулирания от съда правен въпрос, разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС: кои обстоятелства са от значение за определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по иск с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да се мотивира как всяко от тях влияе при определяне крайния размер на дължимото обезщетение според чл. 52 ЗЗД. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че касаторът е направил искане за допускане на обжалването по поставените въпроси, обобщени и преформулирани от съда до един по-общ въпрос, посочен по-горе в изложението, и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ЕСПЧ, обективирана в решения по дела Vasilevskiy and Bogdanov v. Russia, Stankov v. Bulgaria. Следва да бъде посочено, че решенията на ЕСПЧ, на които се позовава касаторът, са постановени по случаи и при обстоятелства различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Същевременно трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че касационната инстанция не може да извежда обосновката на основанията за допускане на касационното обжалване от посочените в изложението съдебни решения. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и допълнително поддържаното основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. При постановяване на въззивното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Искането отново е обосновано с несъгласието на страната с изводите на съда и преценката на доказателствата при определяне размера на следващото се на касатора обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Следва да се посочи и това, че в приложеното към жалбата изложение касаторът изобщо не е формулирал въпрос, касаещ произнасянето на въззивния съд по частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК. Въпрос относно тази обжалвана част на въззивното решение, имаща характер на определение, не може да бъде изведен и от пълния текст на изложението, при неговото съпоставяне с касационната жалба. Липсата на поставен от страната правен въпрос изключва допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,