Определение № 39 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 286/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 296 от 15.11.2021 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 448/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 22.06.2021 г., постановено по гр. д. № 1401/2021г. на Пловдивския окръжен съд. Частният жалбоподател М. Д. Д., представляван по реда на чл. 32, т.2 ГПК от съпругата си М. Г. – Д., моли да се допусне до касационно обжалване и да отмени въззивното определение и потвърденото с него първоинстанционно определение като неправилни и необосновани и да делото да бъде върнато на Пловдивския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на исковата молба тъй като в нарушение на правото на Европейския съюз му бил отказан достъп до справедлив процес от безпристрастен съд. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Производството е образувано по искова молба на М. Д. срещу ОС – Пловдив, съдия В. И. Е., съдебните заседатели И. И. Е. и Я. С. М., с която са предявени искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ и посредством нея са предявени като частични искове за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 129500 лева от обща сума 10000000 лева ведно с лихва солидарно против първите двама ответника; обезщетение за причинени неимуществени вреди, частично в размер на 29500 лева от 1500000 лева срещу третия и четвъртия ответник; обезщетение за причинени имуществени вреди, частично в размер на 129500 лева от 25000000 лева солидарно против първите двама ответника и за обезщетение за причинени имуществени вреди, частично в размер на 29500 лева от 3500000 лева против третия и четвъртия ответник. Претендират се и лихви по всички искове от датата на завеждане на исковата молба. С определение от 22.06.2021г. по гр.д.№1401/2021г. ОС Пловдив е прекратил производството по делото на основание чл.126, ал.1 ГПК, тъй като в ГС София е образувано по-рано дело със същия предмет и между същите страни. С обжалваното определение АС Пловдив е потвърдил първоинстанционното определение. Съдът е възприел изводите на окръжния съд за това, че при извършена служебна справка е установено че пред Софийския градски съд е образувано гр.д. №5840/2021 г. като входящият номер на внесената искова молба от 07.05.2021 г. Приложен е и препис за констатиране идентичността на внасянето на една и съща искова молба пред СГС на 07.05.2021 г. и пред ОС - Пловдив на 22.06.2021 г. При тези данни е прието, че в различни съдилища са налице висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, като следва по-късно заведеното дело да бъде прекратено, а в случая това е гр.д. № 1401/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. В приложено към частната жалба на жалбоподателя М. Д. изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивния съд служебно да следи за липсата на отрицателната предпоставка по чл. 126, ал. 1 ГПК за надлежно упражняване правото на иск.Поддържа, че е налице и основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.0020. Настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение. Въззивният е постановил своето определение в съответствие с практиката на ВКС, според която, обективирана и в решение от 16.01.2012 г. по гр. д № 1522/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Приема се, че със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения – антиципира се отводът за присъдено нещо. Пояснява се, че субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на присъдено нещо, а обективен при пълно съвпадане на предмета на делата, при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. Приема се, че обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува, а липсва такъв, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело, в този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В конкретния случай съдът е констатирал именно както субективен, така и обективен идентитет между двете дела. Така постановеното определение на въззивния съд не е решено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, поради което не следва да се допуска до касационно обжалване на въззивното определение на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като твърдението за противоречие на определението с решения на Съда на Европейския съюз не е обосновано с посочване на конкретни актове по приложението на ч.126 ГПК, на които последното противоречи. Предвид изложените съображения съдът: