Определение № 50 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3558/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, вр. чл.280 ГПК. Oбразувано е по касационни жалби на Т. А. Т. чрез адв. П. К., и на Ц. В. Т., чрез адв. М. К., срещу въззивно решение № 768 от 28.01.2020 г. по в. гр. д. № 6268/2018 г. по описа на Софийски градски съд, II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 15012 от 29.09.2016 г. по гр. д. № 28080/2014 г. на Софийски районен съд, 48 състав, за признаване за установено по предявения от Д. А. Т. срещу касаторите иск с правно основание чл.108 ЗС, че ищецът е собственик на дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: [населено място], [улица], с площ от 517 кв. м., и на втория етаж от построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор № ****, като ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението върху същите имоти. В изложението към подадената касационна жалба на ответника Т. А. Т. се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК: 1. може ли въззивният съд да прави изводи за обстоятелства, за които няма въведени от страните твърдения, разрешен в противоречие с решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, I г. о.; 2. притежава ли актът за указаконяване на строеж материална доказателствена сила и по какъв ред може да бъде оборена; възможно ли е тя да бъде оборена със съдебно-техническа експертиза; 3. допустимо ли е съдът да кредитира свидетелски показания, ангажирани от едната страна, без да обсъди заинтересоваността на свидетелите от изхода на делото съгласно чл.172 ГПК, както и без да прецени изнесените от свидетелите данни съвкупно с всички събрани по делото доказателства. По втория и третия въпрос се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението към подадената касационна жалба на ответницата Ц. В. Т. се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите относно доказателствената сила на акта за узаконяване на строеж и относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност. В срока по чл.287, ал.1 ГПК ищецът Д. Т. е подал отговор на касационната жалба на Т. Т., като поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е придобил собствеността върху двуетажната жилищна сграда и дворното място по силата на договор за покупко-продажба от 08.04.2014 г., сключен с майка му Т. С., както и че ответниците /Т. Т. е негов брат, а Ц. Т. – съпруга/ владеят втория етаж от сградата и дворното място без правно основание. Ответниците са възразили, че са придобили втория етаж от сградата по давност, тъй като Т. Т. живее в имота от 1990 г., а съпругата му Ц. Т. от 2001 г., когато двамата сключили граждански брак. Поради това твърдят, че договорът за покупко-продажба от 08.04.2014 г. бил нищожен, тъй като прехвърлителката Т. С. не е била собственик, сделката била изповядана на цена под данъчната оценка и цената не била реално заплатена. Освен това в нотариалния акт било посочено, че предмет на сделката е еднофамилна жилищна сграда, а реално същата е двуфамилна, с обособени два напълно самостоятелни жилищни етажа. По делото е установено, че след прекратяване на брака ѝ с А. Д. Т. по силата на влязло в сила на 17.01.1978 г. решение, Т. Д. С. е закупила 1/3 ид. ч. от празно дворно място с площ от 1 800 кв. м., представляващо имот пл. № * от кв.27 по плана на [населено място], кв.„9 с.“. С влязло в сила на 26.09.1981 г. решение по гр. д. № 6808/1981 г. на Софийски районен съд е извършена делба между нея и останалите съсобственици на процесния имот, като С. е получила дял трети, включващ незастроено дворно място, съставляващо югоизточната част от делбения имот. С нотариален акт № 199, том ІІ, рег. № 3077, д. № 328/2014 г. на нотариус с рег. № * на НК, на 08.04.2014 г., С. е продала на сина си Д. Т. поземлен имот с идентификатор № *** заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда – еднофамилна, с идентификатор № ****, като запазила за себе си пожизнено правото на ползване. Купувачът е заплатил продажната цена от 26 500 лв. по банкова сметка на продавача преди подписване на нотариалния акт. От свидетелските показания по делото се установява, че Т. С. е живяла в къщата със синовете си след изграждането ѝ, а след като синът ѝ Т. сключил брак с ответницата, те заживели заедно на втория етаж на къщата, като е налице противоречие в свидетелските показания само относно времето, в което това е станало – според свидетелката Т. С. – през 2006 – 2007 г., а според свидетеля Х. К. – през 2001 г. Установено е, че с акт № 23 от 14.10.2004 г. за узаконяване, издаден от Столична община - район Банкя на основание чл.184, ал.1 и ал.2 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, е узаконена двуфамилна жилищна сграда на два етажа, със застроена площ 76.95 кв. м и РЗП 294.25 кв. м., находяща се в имот с идентификатор № ***, съставляващ УПИ ** от кв. 27 по плана на [населено място]. Въз основа на административната преписка от 2004 г., съдържаща документацията по издаване на акта за узаконяване, както от показанията на свидетелката Т. С., е установено, че вторият етаж на сградата е бил изграден в груб строеж още през 1983 г. Във връзка с изготвяне на заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице е предоставен архитектурен проект от 17.04.2012 г. на обект „Пристройка и надстройка на стълбище към жилищна сграда“, като според обяснителната записка към този проект изграденото стълбище на съществуващата сграда не отговаряло на нормативните изисквания и не позволявало ползването като самостоятелни на двата жилищни етажа, във връзка с което с проекта било предвидено изграждането на нова стълбищна клетка, позволяваща обслужването на всеки един от етажите самостоятелно, събаряне на съществуващата вътрешна стълба между етажите и изграждане нови стоманобетонни плочи, чрез които на всеки етаж се формират входни преддверия. Предвид тези данни, вещото лице е посочило, че до изграждане на външното стълбище съобразно проекта от 2012 г. сградата е била двуетажна еднофамилна. Съгласно заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза преди построяванетона външна стълбищна клетка въз основа на проекта от 2012 г., имотът, който през 2004 г. е бил узаконен, е съставлявал съгласно разпоредбите на ЗУТ и ЗКИР еднофамилна жилищна сграда на два етажа, с един вход и вътрешна стълба, свързваща етажите. При тези данни, въззивният съд е приел, че са налице всички изискуеми от закона предпоставки за уважаване на ревандикационния иск. За неоснователно е прието възражението на ответниците за придобиване по давност на втория етаж от сградата, тъй като двата етажа не са били реално обособени като самостоятелни жилища до 2012 г., когато е изградена външна стълбищна клетка, от който момент би могъл да тече предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок, който не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба /26.05.2014 г./. Прието е, че дори да е била налице годна за придобиване по давност реална част от сграда, доколкото частта е била обособима съгласно строителните правила и норми, възражението за придобиване по давност отново би било неоснователно. В тази връзка е посочено, че от доказателствата по делото може да се направи извод, че ответниците са били държатели на процесния етаж по силата на заем за послужване, като те са демонстрирали пред собственика Т. С. промяната в намерението си да владеят имота за себе си едва през 2012 г., когато са престанали да я допускат до втория етаж. За неоснователни са приети и възраженията за нищожност на договора за покупко-продажба от 08.04.2014 г., тъй като е установено, че продажната цена е действително заплатена, обстоятелството, че цената е под данъчната оценка на продавания имот, е ирелевантно за действителността на сделката, а обстоятелството, че в нотариалния акт сградата е описана като еднофамилна не е от естество да опорочи сделката, тъй като нотариусът е съобразил актуалния кадастрален статут на сградата, която е била обозначена като еднофамилна. Отчетено е също, че въпреки данните, че ответниците са напуснали имота в края на 2015 г. поради издадена срещу тях заповед по ЗЗДН, те са продължили да имат достъп до него, като към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция имотът отново се намира във фактическата им власт, поради което искът е приет за основателен и в частта за предаване на владението. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен от касатора Т. въпрос не е обуславящ. Същият се основава на становището му, че нито една от страните в производството не е излагала твърдения за наличие на сключен между Т. С. и ответниците заем за послужване. В случая обаче този извод на съда не е фактически, а правен, като съдът е квалифицирал отношенията между страните въз основа на установените по делото факти. Неотносимо е и цитираното решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, I г.о., разглеждащо въпроса за задълженията на въззивния съд, когато за първи път служебно прилага императивна материалноправна норма. Формулираните от двамата касатори въпроси относно зачитането на материалната доказателствена сила на акта за узаконяване, както и от необходимостта от преценка на свидетелските показания по реда на чл.172 ГПК и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, не дават основание за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за липса на упражнявана фактическа власт с характеристиките на владение до 2012 г., които не са основани на статута на сградата /еднофамилна или двуфамилна/, а на взаимоотношенията между собственика и ответниците. Същите са били допуснати да живеят на втория жилищен етаж със съгласието на Т. С., като е обосновано заключение, че са имали качеството на държатели. Основният белег, който отличава владението от държането, е субективното отношение на ползващото вещта лице към самата нея. Държателят упражнява фактическата власт със съзнанието, че не държи вещта като своя, а владелецът я държи като своя, за себе си /лично или чрез другиго/. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т. е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на придобивната давност. Именно поради характеристиките на упражняваната фактическа власт като държане, са направени изводите на съда, че не е осъществен въведеният придобивен способ. Съображенията, че вторият жилищен етаж е имал характеристиките на самостоятелен едва с изграждането на външно стълбище, са изложени като допълнителни. Задължението на съда да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства с всички останали доказателства следва от разпоредбата на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, които са ясни, няма нужда от допълнитено им тълкуване, и по приложението на които е формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика. Въпросите са поставени в контекста на релевираните от касаторите оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същите имат отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3, предл.2 ГПК. Независимо от това следва да се посочи, че свидетелските показания, в т. ч. на майката на ищеца и на първия ответник, са обсъдени, като са изложени мотиви защо и в коя част тези показания се кредитират, при отчитане отношенията на свидетелите със страните. Относно релевантния за спора факт /моментът, в който ответниците са престанали да допускат Т. С. на втория етаж/ нейните показания и показанията на свидетеля Кърджалийски не си противоречат. Не са налице и предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по поставените въпроси е налице константна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. С оглед изхода на делото касаторите трябва да заплатят на ответника по жалба направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 5 700 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение