Определение № 5321 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3496/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Б. В. против решение №2770 от 7.02.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №9736 по описа за 2024 г. на Софийския градски съд, възз. II „Д“ състав, с което е отменено решение № 11726 от 14.06.2024 г. по гр. д. № 61867 по описа за 2023 г. на Софийския районен съд, 85 състав и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от М. Б. В. срещу „Мидболкан инфрастракчурал проджектс“ ООД искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.143, ал.2 и чл.146, ал.1 от ЗПП за признаване за установено, че клаузите на т.4.1 в частта за едностранното изменение на договора и на таксите, на т.6.2, б.“а“ и „“ на т.7.1, на т.7.2 от договор за управление и поддръжка от 28.12.2007 г., са нищожни поради неравноправност.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон-основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и всички точки на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Физическо лице, собственик на апартамент в сграда-етажна собственост, трябва ли да се счита за потребител по смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на ЗПП относно неравноправните клаузи в потребителски договори, когато сключва договор с управител за целите на управлението и поддръжката на общите части на сградата?

2. Когато търговецът-управител за целите на управлението и поддръжката на общите части на сградата е собственик на обект в сградата и е избран за управител на етажната собственост, собствениците, които са страни по отделни договори за управление и поддръжка с този управител, потребители ли са по смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на ЗПП?

3. Подписването на потребителски договор от потребителя освобождава ли търговеца от задължението да докаже, че клаузите са индивидуално договорени?

4. Фактът, че клаузите по потребителския договор са били предварително известни на потребителя, означава ли, че са били индивидуално уговорени?

5. Достатъчно ли е осъществяването на главно и пълно доказване на индивидуално договаряне на клаузи в потребителски договор да се основава единствено на свидетелски показания, дадени от бивш съдружник и управител на дружеството-търговец, ако показанията не съдържат конкретика?

6. Когато потребителят изпълнява клаузите на потребителски договор в продължение на 17 години, това има ли отношение към доказването, че клаузите са били индивидуално договорени с търговеца?

7. Клауза в безсрочен потребителски договор, която предвижда право на търговеца едностранно да увеличава възнаграждението си по договора в размер до пет на сто в рамките на една година, без да е посочено в договора при какви условия търговецът може да прави това и без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, неравноправна ли е по смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителите?

8. Клауза в потребителски договор за управление и поддръжка на общите части в сграда етажна собственост, според която търговецът има право по своя преценка и наред с неустойка за неизпълнение да преустанови снабдяването на имота на потребителя с комунални услуги/ в това число вода, електричество, отопление, телефонни линии и т.н./ и има право да прекрати и или откаже, и/или ограничи достъпа на собственика до сградата и инфраструктурата и съоръженията в сградата, докато сумите не бъдат напълно изплатени, неравноправна клауза ли е поради ограничаване правото на собственост на потребителя?

9. Клауза в потребителски договор, според която договорът може да се прекрати единствено по взаимно съгласие, представлява ли неравноправна клауза, понеже лишава потребителя от правото да прекрати договора едностранно поради неизпълнение от страна на търговеца, в това число с оглед на чл.143, ал.2, т.2 и т.15 от ЗПП?

10. Клауза в потребителски договор за поддръжка и управление на общи части в сграда етажна собственост, според която потребителят няма право да се разпорежда със собствения си имот и същото е допустимо само при условие че новият собственик и/или приобретател, и/или правоприемник сключи с ответното дружество споразумение за прехвърляне на правата и задълженията по договора представлява ли неравноправна клауза ?

„Мидболкан инфрастракчурал проджектс“ ООД застъпва становището, че няма основание за допускане на решението на Софийския градски съд до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

М. В. е изложила в исковата молба, че като собственик на апартамент № 9, разположен във вход „А“ на ет.3 в жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], е сключила на 28.12.2007 г. с ответното дружество договор за управление и поддръжка от 28.12.2007 г. Посочила е, че по този договор тя има качеството на потребител, а клаузите му са били изготвени предварително и тя не е могла да влияе върху тяхното съдържание. Понеже клаузите не са уговорени индивидуално, е поискала да бъдат прогласени за нищожни като неравноправни както следва: т.4.1- в частта относно едностранната възможност за изменение на размера на таксите при неясни условия и без възможност потребителят да се откаже от договора;т.6.2, буква „а“ –относно правото на дружеството да преустанови снабдяването на имота с комунални услуги; т.7.2 относно допустимостта потребителят да се разпорежда със собствеността върху имота само при условие че новият приобретател сключи с ответното дружество споразумение за прехвърляне на правата и задълженията по договора; т.7.1 относно способа за прекратяване на договора единствено по взаимно съгласие.

В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило, че ищцата е сключила договора като потребител, тъй като страните са съсобственици в етажна собственост, като дружеството е неин управител и не е сключило договора като търговец. Освен това апартаментът бил ползван от дружество, собственост на съпруга на ищцата и от сметката на дружеството са плащани дължимите такси за поддръжка на общите части. Изложило е съображения, че договорът е сключен при индивидуално определени условия, а спорните клаузи не са неравноправни.

Софийският районен съд е приел, че ищцата има качеството на потребител, клаузите не са били индивидуално уговорени, а посочените от ищцата клаузи са неравноправни, поради което прогласил тяхната нищожност.

Софийският градски съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените искове. Приел е, че етажният собственик и възложител по договора за управление и поддръжка е физическо лице, като не е било установено апартаментът да е бил предназначен за използването от двамата собственици в своята търговска или професионална дейност. Макар да има доказателства за отдаването на имота под наем за периода от 2019 г. до 2023 г. на юридическо лице, чиито едноличен собственик на капитала е единият от собствениците-Х. В., това обстоятелство не обуславя изначално целта при закупуването му да е била за търговска дейност. От друга страна обаче съдът е изложил съображения, че според решението, взето от общото събрание на етажната собственост на 13.05.2009 г., дружеството изпълнява ролята на управител на етажната собственост. Следователно договорът е сключен между собственик на самостоятелен обект в процесната сграда и управителя на етажната собственост, поради което ищцата няма качеството на потребител по смисъла на параграф 13, т.2 от ДР на ЗЗП, ответното дружество не е сключило договора в качеството на търговец, а като управител, представляващ етажната собственост. Според въззивния съд потребителската защита на ищцата е изключена и заради това, че семейство В. са имали възможност предварително да се запознаят с клаузите на договора, макар те да са били предварително изготвени, поради което тези клаузи са били индивидуално уговорени. Клаузата по т.4.1 в частта относно едностранното изменение на възнаграждението е счетена за действителна, тъй като определеният максимум от 5 процента годишно увеличение не представлява прекомерно висок размер. Неблагоприятните последици, предвидени при неизпълнение на задължението за заплащане на паричните задължения за повече от 30 дни и уредени в т.6.2, б.“а“ и б.“б“ от договора според въззивния съд не препятстват достъпа до самия имот и използването му по предназначение, а само ограничават ползването на част от съоръженията и инфраструктурата, поради което клаузите също не са нищожни. Според съда клаузата на т.7.1 е действителна, тъй като урежда доброволното прекратяване на договора и не изключва неговото разваляне, а клаузата на т.7.2.-понеже не представлява забрана за разпоредителни действия или условие, засягащо валидността на прехвърлителната сделка, а има само декларативен характер.

От съдържанието на така постановеното решение не може да се достигне до извод за неговата очевидна неправилност-прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма или противоречие с правилата на формалната логика. Такива квалифицирани недостатъци на решението в случая не се констатират, поради което не може да бъде допуснато касационно обжалване на това основание.

За да аргументира липсата на качеството на потребител от страна на ищцата, въззивният съд е приел, че дружеството изпълнява ролята на управител на етажната собственост, което според него е достатъчно да изключи юридическото лице като продавач или доставчик. Това разрешение на първите два въпроса на касатора е в противоречие с решение № 30/28.02.2024 г. по т.д. № 1605/2023 г. на I ТО на ВКС, т.52 на решение на Съда на ЕС от 17 май 2018 г. по дело С- 147/1617 и т.28 от решение на Съда на ЕС от 27 октомври 2022 г. по C ‑ 485/21. Съдът на ЕС е приел, че целта на законодателя на Съюза е да утвърди широко разбиране на понятието „продавач или доставчик“ по смисъла на член 2, буква в) от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори/ транспонирана чрез Закона за защита на потребителите/. Затова всяко физическо или юридическо лице трябва да се смята за продавач или доставчик, щом упражнява дейност по занятие, стопанска дейност или професия, включително задачи с обществен характер и в общ интерес. В същия смисъл са и мотивите на решение № 30/28.02.2024 г. по т.д. № 1605/2023 г. на I ТО. В случая въззивният съд немотивирано и неоправдано е стеснил тълкуването на понятието, поради което по тези въпроси следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.

Третият, четвъртият и петият въпрос следва да се обобщят принципно като питане относно тежестта на доказване на факта, че определено условие от потребителски договор е уговорено индивидуално. В решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г. на I ТО на ВКС е прието, че при потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от този договор тежестта на доказване, че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/14 г. на I ТО на ВКС, търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза. Само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори. В разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗПП са посочени критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Даденото легално определение за клаузи, които не са индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху такива клауза преценка от гледна точка на техния евентуално неравноправен характер. От дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите на общите условия, към които препраща договорът, независимо че са приети от потребителя при сключването му, поначало се считат, че не са индивидуално уговорени. По отношение на съгласието с общите условия на договора и декларирането на получаването им от потребителя, включени като изявления в индивидуалния договор, следва да се съобразява и разпоредбата на чл. 147а, ал. 5 от закона, а за измененията на общите условия - правилата по чл. 147б от закона. В случая въззивният съд се е отклонил от тази практика на ВКС, поради което и по тези въпроси следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Останалите въпроси са конкретно формулирани във връзка с твърдяната нищожност на клаузите от договора, поради което по тези въпроси съдът ще се произнесе с решението си по съществото на спора.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение