Определение № 3934 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1916/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба вх. № 1022 от 03.02.2026 г., подадена по пощата на 02.02.2026 г. от Д. П. М. и В. Д. Е. чрез адвокат Д. М. от АК – Стара Загора против въззивно Определение № 15 от 12.01.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 686/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, III гр.състав, с което е потвърдено Определение № 1047 от 17.09.2025 г. по гр.д.№ 549/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора. С потвърденото Определение № 1047 от 17.09.2025 г. е оставена без уважение молбата с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК, подадена от адвокат Д. М. като пълномощник на ответниците Д. П. М. и В. Д. Е. по гр.д.№ 549/2023 г. на ОС - Стара Загора за изменение на Решение № 74 от 10.03.2025 г., постановено по посоченото гр.дело, в частта му за разноските, както следва: на основание чл. 78, ал. 2 ГПК съдът да освободи двете ответници Д. П. М. и В. Д. Е. от заплащането на присъдените в тяхна тежест разноски по делото, както и съдът да присъди сторените от двете ответници в хода на производството разноски по делото. Ответникът по касация „Алианц банк България“ АД е подал писмен отговор чрез юрисконсулт И. И., в който поддържа, че не са налице основания за допускане до касация на обжалваното определение, евентуално – че жалбата е неоснователна. Не е постъпил отговор от Ю. П. Е.. По искането за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е съобразил, че производството по гр.д.№ 549/2023 г. на ОС - Стара Загора е образувано по предявения от „Алианц банк България“ АД срещу Д. П. М. и В. Д. Е. иск с правно основание чл. 134 ЗЗД вр.чл. 30, ал. 1 ЗН, основан на твърдение, че те са наследници по закон (съпруга и дъщеря) на починалия П. Е.; освен тях негов наследник по закон е дъщеря му Ю. Е., която е длъжник на банката по договор за потребителски кредит, сключен на 06.10.2020 г., съгласно който й е предоставена сумата 45 000 лв.; поради изпадане на длъжника Ю. Е. в забава, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и на 12.12.2022 г. е подала до районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК; заповедта е издадена на 13.12.2022 г. и Ю. Е. е осъдена да заплати на банката общо сумата 50 627,89 лв. (44 114,23 лв. за главница, плюс посочени суми за лихви и разноски); в хода на образуваното изпълнително дело длъжникът Ю. Е. е подала на 30.05.2023 г. молба до ЧСИ да бъдат вдигнати наложени възбрани върху недвижими имоти, като тя твърди, че те не са нейна собственост, а на двете ответници – нейните майка и сестра, тъй като имотите са придобити от тях двете по силата на саморъчно завещание от нейния баща П. Е., починал на 04.11.2022 г., което е обявено на 28.11.2022 г. Съгласно завещанието цялото притежавано към смъртта на П. Е. имущество преминава към Д. П. М. и В. Д. Е.. Ищецът е поддържал, че длъжникът Ю. Е. има право съгласно чл. 28, ал. 1 ЗН на запазена част от това наследство като дъщеря на починалия, която е в размер на 1/4 от имуществото съгласно чл. 29 ЗН, но не е претендирала за намаляване на завещанието и не е подала иск срещу облагодетелстваните наследници. Ответниците са упражнили правата си по завещанието, като са го вписали в съответните Служби по вписванията към АВ в Гълъбово, Стара Загора и София относно недвижими имоти, посочени в девет пункта в исковата молба. Съгласно направените справки длъжникът Ю. Е. няма имущество, от което банката да се удовлетвори, и срещу нея има заведени още няколко изпълнителни дела. Затова банката претендира да упражни на основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД правото на длъжника по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на универсалното завещание в размер на запазената част от наследството. В исковата молба е заявено искане и на основание чл. 26, ал. 4 ГПК като необходим другар на страната на ищеца в процеса е конституирана Ю. Е.. Въззивният съд е посочил също, че с подадения на 29.09.2023 г. отговор на исковата молба ответниците на първо място са възразили, че искът е недопустим, доколкото не са представени доказателства, категорично установяващи процесуалната легитимация на ищеца, тъй като към исковата молба не са приложени документи, удостоверяващи дали на длъжника Ю. Е. са връчени съдебните книжа - заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист; дали заповедта е влязла в сила или е налице възражение по нея; респ. - ако е налице възражение, има ли депозиран в срок иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземането. Заявено е, че резултатът от евентуално уважаване на предявен при условията на чл. 134 ЗЗД конститутивен иск по чл. 30 ЗН би обезпечил последващо принудително изпълнение, насочено именно върху това имущество, но само ако кредиторът, упражняващ косвения иск, има качеството на кредитор. Заявено е, на второ място, че е неправилно посочена идеалната част от наследството на общия наследодател относно посочен недвижим имот в [населено място], както и че съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 3, изр. последно ЗН размерът на запазената част на Ю. Е. е в размер на 1/4 ид.ч. Заявено е, на трето място, в случай, че съдът прецени, че предявеният иск е допустим и го допусне до разглеждане, че ответниците признават предявения иск по основание и предвид направените възражения по отношение на идеалните части от наследството. По отношение на разноските е заявено в отговора, че във връзка с направеното признание на иска и с оглед факта, че те не са станали причина за завеждане на делото и признават иска, ответниците молят на основание чл. 78, ал. 2 ГПК да не им се възлагат разноски, а те да останат в тежест на ищеца. Считат, че в случая е налице извънреден способ – предявен е иск вместо друго лице и до датата на получаване на исковата молба за тях е нямало основание да смятат, че последната воля на общия наследодател е възможно да бъде оспорена или че трети на наследниците по закон лица може да имат евентуални претенции във връзка с това, като те не са получавали уведомление под каквато и да е форма за намеренията на ищеца да инициира такъв процес. Заявено е искане в случай, че съдът приеме, че искът е допустим, да постанови решение при признание на иска, като вземе предвид и направените възражения по отношение на размер на идеалните части от наследството. Направено е искане на основание чл. 78, ал. 2 ГПК в тежест на ответниците да не бъдат възлагани разноски, както и е заявено искане да им бъдат присъдени направените в хода на производството разноски. С допълнение от 02.10.2023 г. към писмения отговор ответниците заявяват, че в случай, че процесуалният субституент поиска остойностяване на наследствената маса, респективно на размера на запазената част на лицето, от името на което предявява косвения иск, те са готови да заплатят на наследника с накърнена запазена част пазарната цена на припадащите му се идеални части от имотите, представляващи неговата запазена част – 1/16 ид.ч. от СОС с посочен идентификатор, 1/8 ид.ч. от СОС с посочен идентификатор, 1/4 ид.ч. от поземлените имоти ниви в землището на [населено място] и [населено място] и 1/4 ид.ч. от дворното място, ведно с постройките в него, находящи се в [населено място]. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК разноските се възлагат върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. В случая от банката е предявен конститутивен иск с правно основание чл. 134 ЗЗД вр.чл. 30, ал. 1 ЗН. Търсенето на защита по този съдебен ред от банката се е наложило поради упражняване от страна на ответниците на предоставените им със саморъчното завещание на починалия на 04.11.2022 г. наследодател права чрез обявяването на завещанието на 28.11.2022 г. и направените въз основа на него вписвания в съответните Служби по вписванията на придобитите от тях права върху недвижимите имоти от състава на наследственото имущество, както и поради подадената от длъжника на банката Ю. Е. молба от 30.05.2023 г. по заведеното изпълнително дело след издаването на заповедта за изпълнение на 13.12.2022 г. за неизплатените задължения по сключения на 06.10.2020 г. договор за кредит, с която молба Ю. Е. се е позовала на придобиване от ответниците на права върху наследствените имоти, срещу които е насочено принудителното изпълнение. Прието е, че с отговора на исковата молба от 29.09.2023 г. и допълнението към него от 02.10.2023 г. ответниците не признават иска, тъй като на първо място оспорват неговата допустимост. Заявеното признание на иска е евентуално – в случай, че съдът прецени предявения иск за допустим и го допусне за разглеждане, като то не е и безусловно, а е при направени възражения по отношение на идеални части от имот от състава на наследството. При тези обстоятелства е прието, че няма основания за приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което заявените в отговора на исковата молба искания да не се възлагат на ответниците направени от ищеца разноски и да им бъдат присъдени направените от тях разноски са неоснователни. Съответно, правилно като краен резултат окръжният съд е отказал да измени в производството по чл. 248 ГПК постановеното по делото съдебно решение в частта му, с която в полза на ищеца и в тежест на ответниците са възложени разноски в размер на 2 425,12 лв. Неоснователни са твърденията на жалбоподателките, че е налице признание на иска от тяхна страна при положение, че твърдят той да е недопустим, и че с поведението си не са дали повод за завеждане на делото при положение, че те са упражнили правата си по завещанието, като са поискали обявяването му от нотариус на 28.11.2022 г., и са вписали обявяването в съответните Служби по вписванията. Липсата на признание на иска от страна на ответниците е видно и от последващите техни процесуални действия. В първото открито съдебно заседание на 25.11.2024 г., в което надлежно е даден ход на делото, адвокатът-пълномощник на ответниците е заявил, че поддържа депозирания писмен отговор, с който се прави възражение за недопустимост на иска, а ако съдът приеме, че е налице допустим иск и че той не е поставен под личната преценка на длъжника, е направено признание на иска по основание и с оглед направените волеизявления, че запазената част на лицето съгласно закона е 1/4, то е признато и по размер, като единственото възражение, което ответниците са въвели, е по размера – че в исковата молба е неправилно посочена идеална част, която след смъртта на наследодателя остава в патримониума на наследниците, касаеща посочен недвижим имот в [населено място], защото в исковата молба неправилно е посочена 1/2 ид.ч. вместо правилната 1/4 ид.ч. Също така е заявил изрично, че не поддържа допълнението към писмения отговор, в което е посочено, че ответниците са готови да заплатят на наследника с накърнена запазена част припадащите му се идеални части от имотите; че в случая е основополагащо за делото не какъв е размерът на дълга, а че е налице дълг и невъзможност да се удовлетвори този дълг, както и че ответниците признават иска като основание, защото е налице универсално завещание и ако съдът прецени, че е налице допустим иск, то тогава е налице и признание на иска по основание и размер, защото запазената част на лицето по закон е 1/4. Заявено е също така от пълномощника, че в случая, с оглед универсалното завещание, следва евентуално да се намали завещателното разпореждане с дробно число, като относно размера на чуждия дълг в случая при условията на чл. 134 ЗЗД кредиторът следва да докаже, че е налице дълг, влязла в сила заповед за изпълнение, т.е. стабилен акт, въз основа на който се дължи, че длъжникът бездейства и кредиторът не може да се удовлетвори, поради което упражнява неговите имуществени права. Обобщено е, че в случая в производството по чл. 248 ГПК (както и при постановяването на решението на окръжния съд относно разноските) правилно е прието, че ответниците следва да заплатят на ищеца всички направени от него разноски (за ДТ и за юрисконсултско възнаграждение) при условията на чл. 78, ал. 1 ГПК. В представеното с жалбата изложение на касационните основания са формулирани следните въпроси: