Определение № 2065 от 22.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 244/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. А. С. срещу решение № 325 от 13.10.2023 г., постановено по в.гр.д. № 331/2023 г. на Окръжен съд - Пазарджик, І гр. състав, с което е потвърдено решение № 238 от 08.03.2023 г. по гр.д. № 3589/2021 г. на Районен съд - Пазарджик, ХVІ състав в обжалваната му част, с която е признато за установено, че ответникът Б. С. дължи на „Юробанк България“ АД следните суми, предмет на Заповед за изпълнение № 941/27.08.2020 г. по ч.гр.д. №2158/2020г. на Районен съд –Пазарджик, произтичащи от договор за издаване на кредитна карта “Американ експрес“, сключен между страните на 08.01.2010 г: главница в размер на 15 272.57 лв.; възнаградителна лихва в размер на 788.36 лв., начислена за периода от 30.08.2018 г. до 04.11.2019 г. и законната лихва върху главницата, считано от 25.08.2020 г. до изплащане на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав неправилно е приел, че между страните по делото е бил сключен валиден договор за издаване на кредитна карта. Позовавайки се разпоредбите на чл. 7 от Закона за потребителския кредит от 2006 г. (отм.), /който закон е приложим за спорните правоотношения/, касаторът излага доводи, че доколкото в заявлението липсват задължителните реквизити, които трябва да съдържа договора за потребителски кредит, то заявлението по своята същност представлява само предложение за сключване на договор за издаване на кредитна карта. Същевременно се сочи, че липсата на посочен максимален размер на кредита и съответно на информация за горната граница на кредита, обуславя нищожност на договора като противоречащ на разпоредбите на чл. 9, ал. 1 и чл. 10 ЗПК (отм.). Отделно се акцентира върху факта, че с исковата молба се претендира заплащане на възнаграждение по един вид кредитна карта, а в приложените доказателства са описани други видове кредитни карти. Излагат се съображения за липсата на доказателства за връчване на месечно известие на кредитополучателя, което да осигури възможност да възрази, че тези извлечения са за теглени суми по други кредитни карти. Искас е отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставен е следния правен въпрос, за които се твърди, че се решава противоречиво от съдилищата и че по него липсва формирана практика на ВКС, а именно: „ Може ли да се презюмира задължителното съдържание на информация в потребителски договор за кредит, от общи условия, за които се твърди, че са приложими към него?“

В срока по чл.287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Юробанк България“ АД, в който се сочи, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Твърди се, формулираният в изложението въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, както и че няма характеристиката на въпрос от значение точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пазарджишки окръжен съд е потвърдил решение № 238/08.03.2023 г., постановено гр.д. № 3589/2021 г. на Пазарджишки районен съд в обжалваната му от ответника част, с която е признато за установено, че ответникът Б. А. С. дължи на „Юробанк България“ АД следните суми, предмет на Заповед за изпълнение № 941/27.08.2020 г. по ч.гр.д. №2158/2020 г. на РС–Пазарджик, произтичащи от договор за издаване на кредитна карта “Американ експрес“, сключен между страните на 08.01.2010 г.: главница в размер на 15 272.57 лв.; възнаградителна лихва в размер на 788.36 лв., начислена за периода от 30.08.2018 г. до 04.11.2019 г. и законната лихва върху главницата, считано от 25.08.2020 г. до изплащане на задължението. Първоинстанционното решение не е било обжалвано от банката в частта му, с която искът е отхвърлен за сумата 292.80 лв. – претендирани нотариални такси В тази му част първоинстанционното решение е влязло в сила и не е било предмет на въззивното производство.

Въззивният състав е приел за установени по делото следните релевантни за спора факти:

• на 08.01.2010 г. от страна на ответника Б. С. е подадено до „Юробанк И Еф Джи България“ АД заявление - договор по образец за издаване на кредитна карта „Американ експрес“, като на образеца е поставена отметка за вида на картата - златна. В заявлението се съдържа текст, според който клиентът декларира, че е запознат с общите условия за издаване и използване на кредитни карти „Американ експрес“, приема ги и разбира, че банката може да отхвърли заявлението, както и че заявлението - договор се счита за сключено от датата и на мястото на подписването му от банката, а в 45- дневен срок от подаването му на клиента се предоставя екземпляр от него, който той може да получи на място в банката, а при дистанционно кандидатстване - с препоръчана поща. В същият текст е указано, че кредитният лимит за златна кредитна карта „Американ експрес“ е в размер минимум 5 000 лв. и максимум 50 000 лв., а точният му размер ще бъде определен при получаване на картата и посочен в месечните извлечения. След подписа на клиента се съдържа име и подпис на служител, приел документите, както и на друг служител, подписващ заявлението „за банката, по пълномощие“;

• според съставения приемо-предавателен протокол, картата е предадена на клиента на същата дата – 08.01.2010 г. Картата дава възможност да се извършват плащания в търговски обекти чрез електронни апарати (EFT/POS) или да се теглят суми в брой от АТМ- устройства (банкомати), на които е поставена емблемата или логото на „Американ експрес;

• в месечните извлечения е посочен кредитен лимит от 20 000 лв.;

• в представените Общи условия (ОУ) е предвидено, че върху усвоените суми се дължи лихва в размер, който се определя „по усмотрение на картоиздателя“ /банката/ и може да бъде променян всеки път, когато е налице промяна на лихвените проценти на междубанковия пазар или на лихвения процент на ЕЦБ, или на „специалния и общ риск, поеман от картоиздателя“, или „условията на конкурентната среда“. Според приложението към ОУ, връчено на Б. С. на 08.01.2010 г., лихвата по кредитната карта към този момент е в размер 16,9%. Уговорено е издаване и изпращане на месечни извлечения до длъжника, като той дължи заплащане всеки месец поне на минимална месечна вноска, зависеща от размера на усвоените суми и посочена в месечното извлечение. При забава на минималната месечна вноска се дължи лихва за забава като картодържателят може във всеки един момент да прекрати договора, като изплати цялата дължима сума и върне картата. В чл.17.3 от ОУ е предвидено, че при неплащане на две минимални месечни вноски задължението става изцяло предсрочно изискуемо по право, без да е необходимо допълнително изявление;

• считано от 15.07.2017г., банката е преустановила поддръжката на кредитни карти „Американ експрес“ във връзка с преустановяването на поддръжката им „в редица европейски държави“, както е публично обявено от банката. На картодържателите е била дадена възможност да получат новоиздадена карта „Мастъркард“ според вида на притежаваната до тогава карта “Американ експрес“, в случаите на златна кредитна карта - „Мастъркард уърлд премиум“ като по делото не е спорно, че ответникът не се е явил да получи нова карта и че транзакции по такава карта не са извършвани;

• на 04.11.2019 г. на длъжника е връчена лично нотариална покана, с която задължението му в размер 16 724.13 лв. е било обявено за предсрочно изискуемо поради неплащане на минималните две месечни вноски с падежи на 01.10.2018 г. и 29.10.2018 г.

Въззивният състав е отразил, че от заключението по извършената съдебно - икономическа експертиза се установява, че за периода от 08.01.2010 г. до 11.08.2022 г. по договора са усвоени чрез кредитната карта общо 46 394.30 лв. като най-късното усвояване на сума е от 24.04.2015 г. Начислени са такси в общ размер 1 900.75 лв., „дарение/адвокатски/съдебни“, в общ размер 4 411.15 лв., от които 1 758.56 лв,- след 25.08.2020 г., когато е подадено заявлението по чл.417 ГПК, а останалите - преди това, възнаградителни лихви в размер 21 669.38 лв. /последно начисляване към 07.03.2019 г./ и лихви за забава в размер 7 074.50 лв. Внесени са общо 61 035,83лв., от които 56.83 лв. - на 11.08.2022 г., 500 лв.- на 19.11.2019 г., а останалите суми - преди това, като към края на 2018 г. се виждат сравнително редовни внасяния на суми в различен размер, последната от които е 500 лв. от 10.12.2018 г., а предхождащите я през 2018 г. са също в размер между 380 лв. и 465 лв. Според заключението на вещото лице прилаганата от банката възнаградителна лихва по договора е била в размер 14,85% до 07.01.2011 г. и 16,9% след това.

Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на въззивника, че между страните липсва валиден договор за издаване на кредитна карта. Според съда от събраните по делото доказателства следва извод, че договорът е сключен на 08.01.2010 г. със заявление - договор, по силата на който ищецът е поел задължение да предостави на ответника определен кредитен лимит при използването на издадена златна кредитна карта „American Express“, а ответникът е поел задължение да връща сумите. Въззивният съд е приел, че ответникът е бил запознат и е получил Общите условия, тъй като видно от заявлението-договор за издаване на златна кредитна карта и декларацията към него, същото е подписано от картополучателя, който е декларирал, че е запознат с Общите условия за издаване на златна кредитна карта. Акцентирано е върху факта, че въззивникът, в качеството му на клиент на услугата, е направил писмено волеизявление, че е запознат с ОУ и ги приема, като няма данни да ги е оспорил. В тази връзка съдът е приел, че е налице изискването, предвидено в хипотезата на чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ като условие за задължителна сила на сделките при общи условия.

Въззивният състав е изложил съображения за неоснователност на довода на ответника за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД поради факта, че първоначално кредитният лимит е бил посочен с минимум 5 000 лв. и максимум 50 000 лв., като в договора е отразено, че точният му размер ще бъде посочен при получаване на картата и в месечните извлечения. Според съда няма основание да се счита, че след като в договора не е изрично посочен кредитен лимит, то това би било основание за прогласяване нищожност на заявлението-договор, тъй като в случая кредитният лимит не е от съществено значение за изхода на спора. В обжалваното решение е отразено, че процесното заявление - договор е действително и като се има предвид, че е спазена е писмената форма за валидност и че договорът се е изпълнявал от ответника, който е ползвал суми по картата до размер на одобрения впоследствие кредитния лимит от 20 000 лв.

Отделно в обжалваното решение са изложени съображения, че въззивникът не е представил доказателства за извършени плащания на усвоените суми по кредитната карта по месечни извлечения с дати на падежи, посочени като непогасени в заключението на вещото лице. Що се отнася до факта, че данните в месечните извлечения са за различни номера на картите, съдът се е позовал на обясненията на вещото лице относно извършените счетоводни записвания при ищеца за три карти, от които става ясно, че задълженията са във връзка с ползването на основната карта. Въззивният състав е посочил, договорът за кредитна карта е валиден и с оглед разпоредбата на чл. 10 ЗПК от 2006 г.(отм.).

Въззивният съд, аналогично на първата инстанция, е приел, че клаузите на договора не са неравноправни по смисъла на ЗЗП. Посочил е, че клаузите са съставени по ясен и недвусмислен начин като на практика са спазени изискванията за добросъвестност и не се откриват значителни неравновесия между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съдът е подчертал, че действащия към момента на подписване на договора лихвен процент, посочен в Приложението към ОУ, е бил 16,9 %. като видно от заключението на ССЕ, прилаганият по кредитната сделка лихвен процент не е бил изменян през целия период на договора и е в размер, съгласно изначално уговореното, а именно - 16,9%, а за периода от 18.01.2010 г. до 07.101.2011г. е бил и по-нисък - 14,85%. Акцентирано е и върху обстоятелството, че характерът на договора за издаване на кредитна карта е такъв, че с него не се изготвя първоначален погасителен план, а предоставената като кредитен лимит сума се възстановява при нейното ползване и картодържателят може да ползва сумите от кредитния си лимит по свое усмотрение в различни размери, като по този начин може да преценява и дължимата се от него договорна лихва. На последно място е прието за неоснователно възражението за погасяване на задълженията по давност като е взето предвид надлежното уведомяване на длъжника, касаещо предсрочната изискуемост.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпросът на касатора: „ Може ли да се презюмира задължителното съдържание на информация в потребителски договор за кредит, от общи условия, за които се твърди, че са приложими към него?“. На първо място следва да се има предвид, че действащото законодателство не забранява сключването на договор между търговец и потребител при общи условия по смисъла на чл. 298 ТЗ. В чл. 147а ЗЗП е предвидено, че при сключване на договор при общи условия с потребител, общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях като съгласието на потребителя се удостоверява с неговия подпис. Според ал. 3 на чл. 147а ЗЗП търговецът е длъжен да предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя. Формулираният теоретично от касатора въпрос не е значим за конкретния правен спор, доколкото въззивният съд е приел, че ответникът Б. С. е бил запознат и е получил общите условия, подписвайки заявлението-договор за издаване на златна кредитна карта и декларацията към него и декларирайки, че е запознат с общите условия за издаване на златна кредитна карта. Дали изводът на съда, че в случая са спазени посочените по-горе законови изисквания за връчване на общите условия, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с поставения от касатора въпрос. Не е спорно в съдебната практика, че клаузите в общите условия на договори, сключени с потребители, които съдържат неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП, са недействителни. Преценката дали една клауза е неравноправна обаче следва да се прави, като се отчитат видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора (чл. 145, ал. 1 ЗЗП). В практика на ВКС (решение № 50186/16.11.2022 г. по гр.д. № 4472/2021 г. на ІІІ г.о.) се приема, че действащите общи условия към договор за кредитна карта, не противоречат на разпоредбите на чл. 10 ЗПК (отм.) в редакцията от 2006 г., ако в тези ОУ се съдържат уговорки за кредитния лимит, за условията за ползване и връщане на усвоената част от овърдрафта, за годишния размер на договорната възнаградителна лихва при невъзстановяване на изразходваната част от кредита, в какъвто смисъл са и решаващите мотиви на въззивния състав. Като се има предвид наличието на относима законова регламентация и на формирана практика на ВКС, не може да се приеме, че въпросът на касатора, касаещ прилагането на общи условия по потребителски договори, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,