Определение № 256 от 07.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 803/2020 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЗД „Бул инс“ АД, [населено място], срещу решение №472 от 24.02.2020г. по т.д.№4955/19г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на определение от 13.08.2019г. по гр.д.№6808/2017г. на СГС, І -10 състав, ЗД „Бул инс“ АД, [населено място], е осъдено на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата да заплати на адвокат С. Б. сумата от 1130 лева адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на адвокат С. Б. сумата от 1130 лева, адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като се позовава предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК за допускането на касационното обжалване. Ответникът по частната касационна жалба адвокат С. В. Б., в качеството на процесуален представител на И. Н. П., оспорва същата като неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба срещу решение №472 от 24.02.2020г. по т.д.№4955/19г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на определение от 13.08.2019г. по гр.д.№6808/2017г. на СГС, І -10 състав, ЗД „Бул инс“ АД, [населено място], е осъдено на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата да заплати на адвокат С. Б. сумата от 1130 лева адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК. За да отмени постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение от 13.08.2019г. по гр.д.№6808/2017г. на СГС, І -10 състав, и да осъди ЗД „Бул инс“ АД, [населено място], на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата да заплати на адвокат С. Б. сумата от 1130 лева адвокатско възнаграждение за първата инстанция, въззивният съд е приел, че за уважаването на искането по чл.38 ал.2 от ЗАдв. е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ, без данни за уговорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението; да е налице заявление /може и да е само устно – пред съответния съд/, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай частният касационен жалбоподател не е посочил кой точно е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърдението на жалбоподателя, че в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че липсата на договор за правна помощ и уговорено в него предоставяне на безплатна правна помощ, не препятства упражняването на правото по чл.38 ал.2 от ЗАдв., не съставлява правен въпрос, а оплакване за неправилност на обжалвания акт. Съответно то би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението в частта за разноските. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съставлява самостоятелно основание да не бъде допуснат касационен контрол на атакувания акт, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която след отмяна на определение от 13.08.2019г. по гр.д.№6808/2017г. на СГС, І -10 състав, ЗД „Бул инс“ АД, [населено място], е осъдено да заплати на адвокат С. Б. сумата от 1130 лева адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. Решението на въззивния съд не подлежи на самостоятелно обжалване в частта за присъдените разноски за въззивното производство. Действащият ГПК не предвижда самостоятелно обжалване на съдебните актове, касаещи отговорността за разноските на страните, когато не се обжалва самото решение или определението по съществото на спора, тъй като той не съдържа разпоредба, аналогична на чл.70 от отменения Граждански процесуален кодекс. В посочената им част тези съдебни актове имат характера на определение, като съгласно чл. 248 ГПК подлежат на изменение или допълване, по искане на страната, от съда, който ги е постановил. С оглед на изложеното частната касационна жалба на ЗД „Бул инс“ АД, [населено място], срещу решение №472 от 24.02.2020г. по т.д.№4955/19г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която ЗД „Бул инс“ АД, [населено място], на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата е осъдено да заплати на адвокат С. Б. сумата от 1130 лева адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, следва да се счита като искане по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските, по което е компетентен да се произнесе Софийски апелативен съд. Поради това същата следва да бъде върната на Софийски апелативен съд за произнасяне по искането на ЗД „Бул инс“ АД, [населено място], по чл.248 от ГПК. Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение