Определение № 211 от 09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 581/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК

Образувано е по частна жалба на Д. А. А. ,гражданин на Р.Сирия ,чрез адв. Х. Х. от САК срещу определение №3295 от 14.12.2021г. по в.ч.гр.д. № 3754/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 05.08.2021 по гр.д № 47:32021г на Софийски градски съд ,с което по реда на чл. 248 ГПК е отказано изменение на решението в частта за разноските ,възложени на ответника „ИВЕТ-87“ЕООД с оглед изхода на делото по разгледания иск, който е с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД да бъде обявен за окончателен предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот в гр София, уважен изцяло, при условието на чл.362, ал.1 ГПК.Остъка от продажната цена е 33813,48 евро, от обща продажна цена в размер на 120 000 евро, като съдът е присъдил и таксите по ЗМДТ .С решението първоинстанционният съд е възложил в тежест на ответника разноските на ищеца за държавна такса по този иск, определена съгласно чл.69 ,ал.1 т.4 във вр т.2 ГПК и възлизаща на 1080,83лв( съгласно данъчна оценка), както и разноските за адвокатска защита -изцяло до установените им размери. С исковата молба ищецът е заявил предявяването и на евентуален иск, в случай че съдът отхвърли иска за обявяване на предварителния договор за окончателен (означен като главен), да осъди ответника да върне получената като цена сума от 105 000 евро,ведно със законната лихва от датата на иска,при условията на неосонователно обогатяване. Първоинстанционният съд е събрал дължимата държавна такса по този иск ( 4% от размера на цената му, съгласно чл.69, ал.1 т.1 ГПК), затова е изискал от ищеца до довнесе държавна такса до размера на сумата 8114,48лв ,.Ищецът е изпълнил това указание и тъй като с решението не са му присъдени всички разноски, които е направил (общо 15784лв, от които 7440лв адвокастско възнаграждение) ,в частност - както е констатирал въззивния съд, при сборуването не е присъдена в тежест на ответника разликата между държавната такса по двата иска.Ищецът в срок е поискал допълване на решението, което съдът е отказал. Въззивният съд е потвърдил определението по чл.248 ГПК,споделяйки съображенията на първоинстанционния съд да не сборува при разноските,възложени в тежест на ответника ,събраната държавната такса по евентуално предявения иск, който иск не е бил разглеждан. Въззивният съд е констатирал ,че първоначално ищецът е внесъл 2347лв д. такса (на база пазарна оценка на имота), от които ответникът дължи 1083,83лв - толкова е дължимата държавна такса по иска на основание чл. 19, ал.3 ЗЗД, разгледан и уважен с решението .Изтъкнал е ,че при събирането на държавна такса в случая е приложимо правилото на чл.72, ал.2 ГПК ,тъй като разгледаният иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД и неразгледаният иск да бъде върната цената в случай ,че съдът го отхвъри, са в защита на различни интереси и съответно е била събрана държавна такса над раздмера, дължим по първия иск. В процесния случай е уважен главния иск, поради което върху ответника се възлагат и законосъобразно съдът е възложил разноските,тъй като съгласно чл. 78, ал.1 ГПК разноски се възлагат съразмерно с уважената част от иска и липсва законово основание съдът да присъди разноските, направени по другия иск.

В частната касационна жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност и съществено нарушение на процесуалния закон ,противно на закрепените в ГПК правила. Оспорва се мотивът ,че е била събрана, респ. следвало да събере отделно държавна такса по всеки иск и на следващо място ,че след като евентуалният иск не е бил разгледан ,ответникът не дължи разноски до размера на установените от ищеца ,при положение че главният иск е уважен.

В изложение се изтъква основанието по чл. 280, ал.1 т.1, по въпроса:

При предявяване на обективно съединени искове в условие на евентуалност ,при постановяване на позитивно решение за ищеца по главния иск и непроизнасяне по евентуалния, следва ли ответникът да понесе отговорността за разноски за държавна такса само по уважения главен иск ,или отговорността за разноски следва да се определи в пълен размер ,с оглед изхода на делото по разгледания иск.

Основние по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се сочи поради противоречие с опр. №284 /2012г по ч гр.д №238/2012г на Четвърто г.о ,според което отговорността за разноски при алтернативно или евентуално предявени искове, държавната такса е една и отговорността за разноски се преценява с оглед изхода на делото по разгледания иск, която съдебна практика е трйно възприета и опр. №568/2017 по ч.т.д № 2516/2017 Първо т.о, опр. № 477/2016г по ч т.д №1218/2016г Първо т.о и др Разрешението на въпроса в установената практика на ВКС е актуално и след промените в чл.72, ал.2 ГПК, ,видно от опр. № 4/2022г по ч.т.д. №344/2021г, Второ т.о ,, опр № 137/2020г по ч гр.д №570/2020г, Трето г.о., опр № 168/2019г на Второ т.о, с които въззивното определение също е в противречие.

Отговор не е постъпил.

Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима.Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане,съображенията са следните:

Въпросът в изложението е произнесен от въззивният съд, обуславящ е за крайните му изводи ,но няма еднозначен отговор в различните хипотези и отговорността за разноски в случая по делото е преценена от съдилищата при обстоятелства различни от обхванатите хипотези при отговора на правен въпрос в определние №284 /2012г по ч. гр.д №238/2012г на Четвърто г.о. Не за всички случаи ще е важим изводът ,направен и поддържан от защитата, че при главен и евентуално заявен иск срещу един и същ ответник ,ищецът брани един имуществен интерес ,събира се една държавната такса и ако евентуалният иск не е бил разгледан поради уважавне на главния иск ,това не рефлектива върху отговорноста на ответника по чл. 78, ал.1 ГПК

Поради това не е налице изтъкваното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Както при постанояване на Определение № 284 от 96.04.2012г. по ч.гр.д. 238/2012г. на ІV г.о. на ВКС ,така и в практиката на други състави на ВКС ,препратили към съдържашото се в определението правно разрешение(опр. №70/2018 по. ч.т.д. № 257 / 2018г. и опр. №477/2016г по.т.д. № 1218/2016г, Първо т.о ) ,е стоял въпросът има ли ответник по неразгледан евентуален иск ,или при прекратено производство по главния иск и уважен евентуален ,вземане към ищеца за разноски, а не въпрос дали при събрана (правилно, или не) от ищеца държавна такса по неразгледан евентуален иск, ответникът дължи и тези разноски,след като правилото на чл.72 ГПК в отменената му редакция изрично е предвиждало ,че когато с една искова молба срещу един и същи ответник са предявени както главен, така и евентуален иск, държавна такса по евентуален иск не се внася.

Според определението по ч.гр.д. № 238/2012 г., IV г.о. и определения на I т.о. по: ч.т.д. № 1218/2016 г., ч.т.д. № 2516/2017 г. и по ч.т.д. № 257/2018 г., при предявяване на обективно съединени искове при условие на евентуалност, при постигане на позитивно решение по един от тях, ответникът следва да понесе отговорността за разноски по уважения иск, като уговореното адвокатско възнаграждение е едно, тъй като е уговорено за защита на едно благо. Определение № 467/20.09.2011г по ч гр.д № 506/2011г на 3-то г.о на ВКС ,както и определение 776/2013г. по гр.дело № 6273 по описа за 2013г на ВКС дават отговор на въпроса как се определя държавната такса ,когато имущественият интерес касае едно благо, а основанията от които това благо се извежда ,както и лицата, от които това благо се претендира,са повече от едно. По въпроса е дадено принципно тълкуване на чл.72 ГПК в редакцията на нормата преди измененията в ДВ бр.86/2017г. В анотираните отговори е изведен същият принципен критерии ,залегнал в изменението на чл.72 ГПК при двете действащи понастоящем алинеи на нормата. За предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една дължавна такса,или както е разяснено в Опр.№ 467/20.09.2011г на 3-то г .о на ВКС, ако по делото се претендира едно благо -таксата е една ,колкото и да са основанията от които това благо се извежда и колкото и да са лицата ,които го претендират ,или от които се претендира при наличие на общност на основанията. Последното условие – наличието или липсата на общност на основанията, е съобразено при отговора на въпроса по ч гр.д №506/2011г на 3-то г.о на ВКС ,актуално и при настоящата редакция на чл. 72, ал.2 ГПК, доколкото при липса на общност на основанията ,с предявени в една искова молба искове може да има защита на различни интереси и тогава държавна такса се събра „от всички интереси„.

В обобщение, практиката на ВКС ,на която касаторът се позовава за да обоснове допълнителната предпоставка по въпроса не е изцяло неотносима, но не съдържа като отговор на правен въпрос разрешението, което защита доразвива като теза за отговрност на ответника по отношение на конкретно отказаните за присъждане разноски. В цитираната от касатора съдебна практика на ВКС не са разглеждани, съответно не са и обхванати случаи касателно отговорността на ответника за разноски, включващи такса по евентуално предявен иск ,събрана от ищеца макар да не е следвало, или съгласно понастоящем действащата редакция на чл. 72, ал.2 ГПК - събрана държавна такса „от всички интереси“ ,до минималната ,при по- висока цена на евентуалния иск от тази по главния ,като двата иска са насочени срещу един ответник и главният иск е бил уважен.

При евентуално съединени искове, определящо е процесуалното условие на ищеца искът да бъде разгледан само в случай че главният иск бъде отхвърлен, или производството по него се прекрати.Както преценката на съда за вида обективно съединяване ,така и преценката на съда по разноските не е обусловена единствено от това поставено от ищеца условие. Възможно е главният и предявеният по условие на ищеца евентуален иск, да са в защита на различни интереси ,формален показател за което е и различната им цена ,определяща за дължимата държавна такса и тогава съдът е длъжен да събере минималната държавна такса до размера на защитаваният с иска оценяем интерес (,чл.71, ал.1 ,чл. 72, ал.2 ГПК)

Ако евентуален иск не е разгледан ,защото главният иск е уважен ,ответникът отговаря за разноските сторени от ищеца по делото,тъй като по правило при главен и евентуален иск се внася една държавна такса, (както предвиждаше изрично чл.72 ГПК до измеменията в ЗИДГПК,ДВ бр.86/2017г),едно е и адвокатското възнаграждение, а отговорността на ответника за разноски се определя от разгледания иск по делото иск, ако е уважен.

Горното правило ,изведеното като отговор на правен въпрос не е приложимо във всички случаи и не е приложимо в случай като установения по делото.

Когато не е разгледан евентуален иск, свързан с разноски на ищеца - в частност ,по този иск допълнително е събрана държавна такса, тези разноски не се възлагат в тежест на ответника в редица случаи, които могат да бъдат обобщени в следните насоки:

• При евентуално обективно и субективно съединени искове на увредения ,предявени срещу застрахователя и деликвента ,когато искът срещу застрахователя е уважен

• В случаи на неправилно събрана държавна такса от ищеца. Нейният размер в недължимо внесената част не формира разноски ,които съдът може да възложи в тежест на ответника. Недължимо внесена държавна такса подлежи на връщане в полза на вносителя .Частен случай на същата хипотеза е събрана държавна такса по недупостим иск, който не е разглеждан поради евентуалност на предявяването му ,но по него е събрана държавна таска от ищеца.

• При събрана съгласно чл.71, ал.1 ,във вр с чл. 72, ал.2 ГПК държавна такса от съда по иск ,заявен при условие на евентуалност и затова неразгледан от съда ,но обложен с държавна такса като при комулативно съединяване, когато защитимият по него интерес е различен от този по обуславящия иск и когато ответникът не е дал повод за завеждането му .Частен случай на същата хипотеза е, когато евентуалността включва и материалноправно условие ,което не съществува при предявяването на иска, не настъпва и до приключване на делото. Тогава следва да се приложи принципът, изведен от правилото на чл.78, ал.2 ГПК

В обобщение, формирана по прилагането на раздел Втори ГПК(чл.71-72,чл. 78) практика на ВКС по възлагането на разноски отчита ,че в едни случаи неразглеждането на предявен в условията на евентуалност иск, има равнозначни на прекратяване (съгл чл.78, ал.4 ГПК) последици (Опр.№82/19.02.09г. по ч.т.д.№60/09г. Първо т.о.,Опр. №230/28.03.13г. по т.д.№1487/13г., Първо т.о., Опр №429/17 по ч.т.д.№1401/17г. и др. ),за разлика от други случаи,при които за отговорността по чл.78, ал.1 ГПК е без значение дали по евентуалния иск е произнесено решение.

Поради това касаторът не обосновава противоречие на въззивното определение с изтъкнатата практика на ВКС по поставения в изложението правен въпрос. Макар формирана до изменението на чл. 72 ГПК (ДВ бр.86/2017г) цитираната от касатора практика на ВКС остава приложима, но за случаи ,при които от ищеца не е събрана държавна такса по евентуално предявен иск ,респ. нейния размер не участва във формиране на разноските по делото.

Не е налице основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито служебно се констатират основания, посочени в чл. 280, ал.2 ГПК ,поради което касационната жалба не се допуска до разглеждане по същество. Към коя от посочените по- горе хипотези, при които отговорност за спорните разноски не може да се възложи в тежест на ответника, следва да бъде причислен настоящият случай на отказ да се присъдят на ищеца част от разноските за държавна такса, може да се изследва само при разглеждане на касационната жалба по същество .В случая по настоящето дело материалните предпоставки на които ищецът е основал осъдителния иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД посочен с исковата молба като евентуален, не са съществували към момента на предявяването му. Защитими с този иск права не са възниквали изобщо, което обстоятелство е от значие при възлагане отговорността за разноски, когато процесуалното условие за разглеждане на такъв иск не е настъпило. Ако предявеният под условие за евентуалност иск не е бил разгледан ,не във всички случаи може да се приеме ,че ответникът е дал повод за завеждането му със своето извънпроцесуално поведение,а този именно е водещия принцип при възлагането на разноски.

По изложените съображения, ВКС ІІІ г.о.