Определение № 5 от 10.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 685/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, произнасянето по съществото на който е било предмет на атакуваното от тях в различни негови части решение № 11873 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 14.VІІІ.2020 г., постановено по т. д. № 863/2020 г.: за отхвърлянето – като неоснователен и недоказан – на осъдителния иск на бенефициера по Оперативна програма „Регионално развитие 2007 г. – 2013 г.“ [община] с правно основание п чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответното министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/, за разликата над присъденото от първостепенния съд в тежест на м-вото дължимо плащане от 4 474.50 лв. и до пълния предявен размер на тази претенция на [община], произтичаща от предоставянето на безвъзмездна финансова помощ, възлизащ на 475 044.82 лв.

Касационната жалба с вх. № 74485 от 2.Х.2020 г. на ищеца [община], подадена чрез нейния кмет, е насочена против онази част от това въззивно решение, с която е бил отхвърлен иска й с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявен против ответното министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/ за разликата в размер на сумата от лв. и в резултат тя е била осъдена да му заплати съдебно-деловодни разноски в размер на.

Оплакванията на общината настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част в нарушение на материалния закон. Поради това се претендира частичното му отменяване и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдел уважен изцяло предявеният от общината осъдителен иск срещу ответното МРРБ, както и да й бъдат присъдени всички направени разноски по водене на делото пред трите различни по степен съдилища, включващи юрисконсултско възнаграждение, заплатените държавни такси, както и възнаграждения за съдебна експертиза.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата общината неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението на своя кмет за очевидна неправилност на постановеното от САС решение в атакуваната негова отхвърлителна част (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 3 и по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с тази част от решението си въззивният съд се е произнесъл по следните три материалноправни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1./ „Към настоящия момент кои са приложимите правни норми относно сключването, изпълнението, прекратяването на договорите за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, сключени преди влизане в сила на Закона за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове /ЗУСЕСИФ/ (обн. ДВ, бр. 101 от 22.ХІІ.2015 г.) и изменението на АПК (с ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.І.2019 г.), както и относно извършване на изявления по договорите за налагането на финансови корекции – на ЗЗД или на АПК?“;

2./ „В зависимост от отговора на първия въпрос, може ли лице, което не е упълномощено/оправомощено по съответния ред, да налага с писмо финансови корекции по договорите за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ и горното изменение на АПК, а в случай, че е необходимо упълномощаване/оправомощаване, по кой ред трябва да се извърши – по реда на АПК или по реда на ЗЗД?“;

3./ „В зависимост от отговора на първия въпрос, приложима ли е по отношение на договорите за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, сключени преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ и на горното изменение на АПК, разпоредбата на чл. 264 ЗЗД, уреждаща задължението на поръчващия да предяви при приемането на работата всичките си възражения за неправилно изпълнение?“

Отделно от горното, релевирането на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол е извършено бланкетно: посредством поддържане на твърдение за „наличие на противоречие с практиката на Върховния касационен съд“, но без посочване на конкретни съдебни актове на състави от неговите гражданска и търговска колегии, на които въззивното решение в атакуваните си отхвърлителна част да противоречи, респ. на задължителна практика на ВКС.

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация министерство на регионалното развитие и благоустройството писмено е възразило чрез своя главен юрисконсулт /З.Л.И./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на дължимото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение.

Съответно касационната жалба с вх. № 74790/8.Х.2020 г. на ответното по иска министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/ е против другата – осъдителната част на същото въззивно решение, с която то е било осъдено – на основание чл.- 79, ал. 1 ЗЗД – да заплати на [община] сума в размер на 4 474.50 лв., представляваща неплатена поради неоснователно наложена финансова корекция безвъзмездна финансова помощ по Оперативно програма „Регионално развитие 2007 – 2013 г.“, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 10 март 2016 г. и до окончателното й изплащане.

Оплакванията на касатора МРРБ са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 235, ал. 2 ГПК/. Поради това министерството претендира частичното му отменяване и присъждане на юрисконсултско възнаграждение наред с внесената държавна такса по с/ка на ВКС.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК министерството неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол по отношение атакуваната осъдителна част на въззивното решение освен с твърдението си за неговата очевидна неправилност (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване), още и с едновременното наличие на всички допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл по един процесуалноправен и по един материалноправен въпрос, както следва:

1./ „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка, а също и да изложи в мотивите към решението своите фактически и правни изводи?“;

2./ „Необходимо ли е услугите да имат един и същи обект, за да бъдат приети за сходни и да бъде приложено правилото на чл. 15, ал. 2 ЗОбП от 2004 г. /отм./ за определяне на прогнозната стойност на поръчката и съответния ред за възлагането й, или е достатъчно услугите да имат еднакъв предмет?“

Поддържа се от касатора МРРБ, че произнасянето на САС по първия /т.нар. „процесуалноправен“/ въпрос било в противоречие както със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., в ППВС № 7/1965 г. и в ТР № 1 от 4.І.2001 г. на ОСГК на ВКС по гр. дело № 1/2000 г., така и с практиката на този съд, обективирана в седем, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, всяко едно от които – съгласно чл. 290, ал. 3 ГПК – не представлява задължителна съдебна практика. Съответно произнасянето на САС по втория /т.нар. „материалноправен“/ въпрос, предвид липсата на съдебна практика по същия, се явявало от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по тази касационна жалба [община] писмено е възразила чрез своя редовно упълномощен от кмета гл. юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на дължимото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждение.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни насрещни страни във въззивното производство пред САС, както касационната жалба на ищцовата [община], така и тази на ответното по осъдителния й иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

1. По касационната жалба на ищцовата [община]:

За да намали присъденото от първостепенния съд в полза на общината, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, дължимо плащане по процесния договор № BG161РО001/1.4-09/2012 от 10 юни 2013 г. за предоставяне на безвъзмездна финансово помощ по ОП „Регионално развитие 2007 г. – 2013 г.“ от 475 044.82 лв. на 4 474.50 лв., въззивната инстанция е приела, че не може да бъде споделен решаващия аргумент на СГС, обусловил крайния му извод за основателност на иска, че наличието на реално причинена вреда или потенциалната опасност от нанасянето на такава за бюджета на Общността подлежи на доказване в процеса от ответното МРРБ. Констатирано е било от САС, че такава теза е в пряко противоречие не само с практиката на съда на Европейския съюз /Решение от 14 юли 2016 г., постановено по дело С-406/2014 г./, но противоречи и на практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 77/6.VІІІ.2019 г. на състав на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1835/2018 г., доколкото и двата съдебни акта са в смисъл, че финансовата корекция не се налага за обезщетяване на действително претърпяна вреда, нито представлява административно санкциониране на виновно деяние, а е насочена към възстановяване на получена с цел правомерно разходване на публични средства облага, която цел не е могла да бъде постигната поради допуснато конкретно нарушение на съответните правила, свързани с реда за предоставянето на тези средства. Същевременно, като спорни по делото въпроси, съставът на САС надлежно е идентифицирал тези за:

~ Евентуалното наличие на „нередности“ по смисъла на същия договор и приложимото към правоотношението между страните общностно и национално законодателство;

~ Дали тези нарушения се явяват основание, за да бъде наложена финансова корекция.

В резултат решаващият правен извод на въззивния съд е, че единствено наложената от ответното МРРБ финансова корекция на стойност 4 474.50 лв. (четири хиляди, четиристотин седемдесет и четири лева и петдесет стотинки) във връзка с извършеното от общината настоящ касатор възлагане на обществена поръчка с предмет „Изготвяне на инвестиционен технически проект за благоустрояване и достъпна среда на участък от [улица], започващ от пл. „Свобода“ и завършващ до градския исторически музей на Русе и западната част на пл. „Александър Батенберг“, се явява лишена от правно основание. Докато по отношение на останалите две обществени поръчки, за които бенефициерът настоящ касатор своевременно е предоставил документация на Агенцията за обществени поръчки с оглед осъществяване на предварителен контрол, а именно тази за изпълнението на СР и на СМР по реконструкция, рехабилитация и благоустрояване на горепосочения градски участък, /договор от 28.Х.2013 г., сключен с гражданското дружество „Русе`2013“/, както и другата - за извършването на независим финансов одит по изпълнението на дейностите и отчитането на разходите по проекта /договор от 11.ІV.2014 г., сключен с „Глобал одит сървисез“ ООД/, решаващите правни изводи на състава на САС са за наличие на допуснати нарушения, квалифицирани от ответното МРРБ в качеството на Управителен орган по оперативната програма, като „нередност“ по см. на т. 9 от Приложението към чл. 6, ал. 1 от Методологията за определяне на финансови корекции /МОФК/.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от трите правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на [община], няма естеството на такъв, който да е бил включен в предмета на спора по конкретното дело и съответно – да е бил обуславящ за неговия изход. Напротив, и трите правни въпроса са с изцяло хипотетичен характер. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице е някоя от релевираните от този касатор две допълнителни предпоставки за това /в случая по т. 3 и по т. 1 на същия законов текст/.

В заключение, в атакуваната негова отхвърлителна част въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която разпоредбата на чл. 102 за принципите, приложими за обществените поръчки от Регламент 966 от 25.Х.2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно финансовите правила, отнасящи се до общия бюджет на Съюза, да е била приложена в нейния обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Тук следва де се изтъкне, че горепосочения Регламент 966/2012 г. е отменен с Регламент (ЕС, ЕВРАТОМ) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 г. за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза. Очевидна неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част не се констатира обаче и във връзка със служебно констатираното от ВКС погрешно използване от въззивния съд на понятието „бенефициент“ (вместо „бенефициер“), визирайки ищеца [община] като страна по процесния договор от 10.VІ.2013 г. под № BG161РО001/1.4-09/2012. Ноторно е, че с оглед граматическите и смислови правила понятийната двойка „бенефициент“ - „бенефициер“ означава „предоставящ облагата/средствата“ – „облагодетелстван/получил облагата“. Затова коректното означаване на [община], получаваща безвъзмездна финансова помощ по Оперативната програма „Регионално развитие 2007 - 2013 г.“, следва да е „бенефициер“, а не „бенефициент“, но това обстоятелство в крайна сметка е ирелевантно за изхода по конкретното дело.

2. По касационната жалба на ответното по осъдителния иск с правно по чл. 79, ал. 1 ЗЗД министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/ срещу осъдителната част на същото въззивно решение:

При частичното уважаване на претенцията на [община] с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД срещу министерството настоящ касатор - в качеството му на управляващ орган по ОП „Регионално развитие 2007 – 2013 г.“, въззивната инстанция е приела, че по отношение изготвянето на инвестиционен технически проект за благоустрояване и достъпна среда на горепосочения участък от центъра на [населено място] не са били налице основания за налагане на такава административна мярка: финансова корекция в размер на сумата от 4 474.50 лв. В тази насока главното съображение на състава на САС е било, че разпоредбата на чл. 14, ал. 5, т. 2 от отменения Закон за обществените поръчки от 2004 г. разрешава на възложителите да не прилагат процедурите по същия нормативен акт и условията и реда на Гл. VІІІ „ а “ от същия при поръчки за доставки на услуги под 20 000 лв., която сума не надхвърля стойността на договора за проектиране, сключен от ищцовата община с „Краси инвест“ ЕООД чрез пряко договаряне, а не по реда на открито процедура. Надлежно съобразено е било в тази връзка правилото на чл. 9, § 1 от действалата тогава Директива 2004/18/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 31.ІІІ.2004 г., според което изчисляването на предвидената стойност на обществената поръчка се базира на общата дължима сума без ДДС, като при изчисляването й се взима предвид предвидената обща стойност, „включително всякакви опции и подновявания на поръчката“. На тази плоскост въззивната инстанция последователно е разграничила, че в процесния случай се касае за възлагане на услуги, които макар и еднакви по вид – за проектиране, са за различни обекти, „/отделно обособени строежи по смисъла на ЗУТ/, несвързани помежду си по никакви, характеризиращи ги като едно цяло белези“. Ето защо, независимо от обстоятелството, че сключването им се осъществява през определени периоди /в рамките на няколко последователни месеца преди сключването на договора с проектанта „Краси инвест“ ЕООД/ не би могло да се приеме, че това са периодично повтарящи се договори, доколкото употребеното от законодателя понятие „редовни“, означава сключването на договорите да е предварително планирано за реализиране през определени интервали от време /напр. със сключването на рамков договор/.

С препращане към мотивите във връзка с извършеното селектиране на касационната жалба на ищцовата [община] и, в частност, към задължителното разяснение по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. досежно релевантният за изхода на делото въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/, в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от двата правни въпроса, формулирани в изложението на МРРБ по 284, ал. 3 ГПК към жалбата му, няма естеството на такъв, който да е обусловил решаващите правни изводи на състава на САС в атакуваната осъдителна част на неговото решение. Първият, т.нар. „процесуалноправен“ въпрос, се отнася до правилността на въззивния съдебен акт по съществото на спора, но погрешното отъждествяване от касатора МРРБ на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. В равна степен същото се отнася до втория, т.нар. „материалноправен“ въпрос, който се отнася до възприемането на фактическа обстановка от въззивния съд, съответно нейното подвеждане под хипотезиса на изключението по чл. 14, ал. 5, т. 2 на отменения Закон за обществените поръчки от 2004 г. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от този касатор /МРРБ/ три допълнителни предпоставки за това /т.е. всички по т.т. 1-3 на същия законов текст/.

В атакуваната от МРРБ негова осъдителна част въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която относимото правило на чл. 9, § 1 от Директива 2004/18/ЕО на Европейския парламент и на Съвета да е било приложено в неговия, обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК, разноските следва да останат в тежест на всяка една от страните по спора така, както са били направени.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение