Определение № 60352 от 15.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1916/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “УниКредит Булбанк” АД, [населено място] срещу решение № 3318 от 03.06.2020 г. по в. гр. д. № 3719/2019 г. на Софийски градски съд, ІII „в” състав в частта, с която, след частична отмяна на решение № 197513 от 21.08.2017 г. по гр. д. № 33210/2013 г. на Софийски районен съд, 46 състав, по искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 и 143 ЗЗП, предявени от И. Б. Б. и Р. М. Б. против „УниКредит Булбанк” АД, са обявени за нищожни като неравноправни клаузите на чл. 4, ал. 1, абзац 3и чл. 9, ал. 2 от договор за ипотечен кредит № 86 от 20.09.2006г., както и клаузите на т.3.09.(8)„а“, изр. 1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила от 01.09.2006 г., и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД банката е осъдена да заплати солидарно на И. Б. Б. и Р. М. Б. сумата 16706.05 лв., представляваща разлика между предварително договорени месечни анюитетни вноски и заплатени завишени анюитетни вноски за периода 15.07.2008г.-15.07.2013г., както и сумата 268.85 лв., представляваща недължимо платени годишни такси за управление на кредита за периода 15.07.2008г. - 15.07.2013г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на завеждане на исковата молба – 06.08.2013 г., до окончателното им изплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на съда, че обявените за нищожни клаузи от процесния договор за кредит и от Общите бизнес условия на банката са неравноправни, с твърдението, че този извод е направен в противоречие със събраните по делото доказателства и без да са обсъдени показанията на разпитаните свидетели-служители на банката. Касаторът излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната своя теза, че спорните клаузи от договора са индивидуално уговорени; че те съдържат ясно определена описана методология за определяне и промяна размера на възнаградителната лихва; че включената в тази лихва т. н „премия“ не е без правно основание, тъй като по своя характер същата представлява увеличение размера на лихвата при настъпване на предвидените в договора условия; че кредитополучателт е разполагал с възможност за едностранно прекратяване на договора в случай на несъгласие с увеличения размер на лихвата. Изрично оплакване е заявено и във връзка с уважения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на ищцата Р. Б. по съображения, че доколкото плащането на вноските по кредита е извършено от ищеца И. Б., който е и кредитополучател, то по отношение на нея не е осъществен фактическият състав на неоснователното обогатяване. Като значими за спора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Какви са предпоставките, които трябва да бъдат налице, за да се приеме, че една клауза е индивидуално уговорена и по какъв начин следва да се даде възможност на потребителя да влияе върху съдържанието на предоставените му в проект договорни клаузи. Осигуряването на възможност на потребителя /кредитополучател/ да се запознае с проекта на договора и да изрази своето становище по него, като направи предложение за промяна на клаузите, включването на нови клаузи или заличаване на предложените, може ли да се окачестви като възможност за влияние върху съдържанието на договорите; 2. Критерий ли е при определяне на един договор за индивидуален въпросът дали потребителят при сключването на договора е бил третиран привилегировано спрямо средния потребител по отношение на клаузите, с които се определя цената на услугата или стоката; 3. Задължени ли са страните да включат в договора за кредит всички факти, които водят до „промяна на стойността на кредитните пазари“, с оглед определяне условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; 4. Задължени ли са страните по кредитния договор да посочат в договора общоизвестни факти, свързани с начина на сформиране на кредитния ресурс и поддържането на банковата стабилност; 5. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, събрани в първата инстанция в тяхната взаимна връзка. Задължен ли е въззивният съд при изключване от решаващата си преценка на част от събраните доказателства да изложи мотиви за това свое процесуално действие. Какво трябва да съдържат мотивите на решението, с оглед разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК“. По отношение на въпросите по т. 1 и т. 2 се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (грешно посочен чл. 28 2, ал. 1, т. 3 ГПК), а за останалите въпроси – че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на III г. о. (за въпросите по т. 3 и т. 4); ППВС № 7/65 г. и решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на I г. о. (въпросите по т. 5). Ответниците по касация – И. Б. Б. и Р. М. Б., двамата от [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 07.10.2020 г. Претендират разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи предявените от И. Б. Б. и Р. М. Б. срещу банката-касатор обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 ЗЗП и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че клаузите на чл. 4, ал. 1, абзац 3и чл. 9, ал. 2 от договор за ипотечен кредит № 86 от 20.09.2006 г. и клаузите на т.3.09.(8)„а“, изр. 1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от действащите към сключването му Общи бизнес условия на банката, са неравноправни и поради това нищожни, с оглед на което исковата сума 16706.05 лв., представляваща разлика между предварително договорени месечни анюитетни вноски и заплатени завишени анюитетни вноски по процесния договор за периода от 15.07.2008 г. до 15.07.2013 г., е недължимо платена и подлежи на връщане. Изводът за неравноправност на спорните клаузи е мотивиран с това, че: Клаузите дават възможност на банката едностранно да увеличава възнаградителната лихва и да променя размера на месечните вноски, без да е предвидено ясно и конкретно основание, при което се допуска увеличаването на тази лихва и без да е посочена процедурата и формулата, по които същата ще се определя; Оспорените клаузи от Общите бизнес условия на банката предвиждат единствено механизъм за увеличаване на лихвения процент по договора за кредит при увеличаване на разходите по ликвидността, но не предвиждат механизъм за намаляване на лихвения процент при намаляване на разходите по ликвидността; Клаузите са недействителни и поради неопределеността им, доколкото в тях не е посочен никакъв измерител на разходите по ликвидността, не е посочен праг на изменението на тези разходи, при който ще се пристъпва към промяна на лихвения процент, както и период през който ще се променя лихвеният процент на това основание. Застъпено е становището, че разходите по ликвидността на са обективен критерий, тъй като в нормативната уредба няма утвърдена методика за изчисляването им, поради което те не могат да се използват като база за изменение на договорните лихвени проценти. Решаващият състав е преценил, че изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП е неприложимо към спорните клаузи, тъй като договорът за кредит не съдържа клауза, даваща право на кредитополучателя да го прекрати незабавно след уведомяване от банката за промяна на лихвения процент и на размера на анюитетната вноска. Посочил е, че уговорената в договора възможност за предсрочно погасяване на кредита от потребителя не е равнозначно на право за едностранно прекратяване на договора поради предприета от насрещната страна промяна на условията по него Извод за неприложимост е направен и досежно разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, изискваща уговаряне и осъществяване на обстоятелства, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Отчитайки обстоятелството, че договорът и ОУ не сочат конкретни обстоятелства, при настъпването на които лихвата да може да се увеличи по начин, различен от размера на променения лихвения индекс и че не е уговорена формулата, по която се определя възнаградителната лихва, въззивният съд е приел, че между страните по процесната търговска сделка не е постигнато валидно съгласие възнаградителната лихва да се формира въз основа на базов лихвен процент, при изчисляване на който да се включва и компонент "премия". Във въззивния акт са изложени подробни съображения и във връзка с твърдението на банката, че спорните клаузи са индивидуално уговорени. Същото е преценено като недоказано, доколкото разпитаните по делото свидетели С. и В. – служители на банката, не установяват конкретни обстоятелства от преддоговорните отношения на страните по делото във връзка със сключването на процесния договор за кредит. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението, които са свързани с преценката дали определена договорна клауза е индивидуално уговорена, отсъствието на общата предпоставка за допускане на касационния контрол произтича от това, че същите са поставени абстрактно (първият от въпросите по т. 1 и въпросът по т. 2), а вторият от въпроса по т. 1 не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. За да направи извод, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени, въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, които обаче не установяват съдържащото се в първия въпрос твърдение за осигурена възможност на кредитополучателя „да направи предложение за промяна на клаузите, включването на нови клаузи или заличаване на предложените“. Отделно от това, дори тези въпроси да се преценят като обуславящи, поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да се счете за осъществено предвид формираната значителна по обем практика на ВКС по чл. 290 ГПК – напр. решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на II т. о., решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015г. на II т. о., решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на III г. о., решение № 231 от 02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на І т. о. и др., даваща отговор на въпроса кога една клауза е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146 ЗЗП. В случая посочената практика е съобразена от въззивната инстанция, като изводите в тази насока са направени въз основа на конкретните доказателства по делото. Въпросите по т. 3 и т. 4 нямат характер на обуславящи за изхода на делото, тъй като по тях липсва произнасяне в мотивите на въззивното решение. Съдебният състав не е изразявал становище за това дали страните са „задължени да включат в договора за кредит всички факти, които водят до промяна на стойността на кредитните пазари“, както и „да посочат в договора общоизвестни факти, свързани с начина на сформиране на кредитния ресурс и поддържането на банковата стабилност“. Освен това, и по отношение на тези въпроси не е осъществено заявеното основание за допускане на касационното обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото от касатора решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г. о. не доказва твърдяното противоречие с практиката на ВКС, доколкото в него не се съдържа обсъждане на така поставените въпроси. Въпросите, включени в т. 5 от изложението, също не могат да бъдат преценени като значими за изхода на конкретното дело по смисъла на задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Първите два от тези въпроси не съответстват на мотивите на въззивния акт, тъй като съдът не е „изключил от решаващата си преценка“ гласните доказателства, както е посочено в тях. Точно обратното, именно с оглед показанията на свидетелите С. и В. решаващият състав е счел за недоказано твърдението на банката, че спорните клаузи са индивидуално уговорени. В действителност, въпросите обективират несъгласието на касатора с извода, направен въз основа на тези доказателства, което, обаче, е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 2400 лв. – адвокатско възнаграждение, с включен ДДС, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба договор за правна помощ от 18.09.2020 г., данъчна фактура № 1040 от 01.10.2020 г. и документ за банков превод от същата дата. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК