Определение № 3287 от 20.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1404/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. В. З. С. и С. В. М., чрез адвокат П. С., обжалват решение № 5 от 14.01.2025 г. по в.т.д. № 166/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, Трети (А) граждански и търговски състав, с което е потвърдено решение № 53 от 29.04.2024 г. по т.д. № 160/2022 г. на Окръжен съд – Плевен, в обжалваните от тях части, като съгласно уточненията на касационната жалба В. С. обжалва решението на въззивния съд, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от него срещу застрахователното дружество иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над 40 000 лв до 60 000 лв (за още 20 000 лв), обезщетение за неимуществени вреди от общо вземане в размер на 160 000 лв. С. В. М. обжалва решението на въззивния съд, в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на предявения от нея иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ за разликата над 10 500 лв до 30 000 лв. Претенциите са относно претърпени неимуществени вреди, болки и страдания, вследствие получени телесни увреждания, в резултат на ПТП от 26.05.2021 г., В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение и да се постанови друго, с което на В. З. С. бъде присъдена сумата от още 20 000 лв., а на С. В. М. сумата от още 19 500 лв., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от датата на уведомяването на ответното застрахователно дружество – 22.06.2021 г. до окончателното изплащане на сумите. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовават на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочат и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти? – противоречие с: ППВС № 4/1968 г.; решение № 108/30.06.2017 г. т.д. 60 323/16 г., ВКС, решение № 112/21.06.2017 г, т.д. 60 334/17 г. ВКС, решение№ 114 от 03.11.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г. на ВКС; решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 78/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение 112/21.06.2017 г. по т.д. 60334/2016 г. на ВКС. 2.Следва ли съдът при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, да съобразява и социално-икономическата обстановка в страната, израз на която са и лимитите на застрахователно покритие, или критерий за нея е размерът на минималната работна заплата към момента на увреждането? – противоречие с: решение № 28 от 9.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 83 от 6.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение от 8.02.2006 г. по гр.д. № 1575/2003 г. на ВКС, III гр.о. 3.Следва ли приносът на пострадалия да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстаннионния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела? – противоречие с: решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. №35/2009г. на ВКС, II т.о.; решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. №596/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. №1858/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, II т.о.; решение №54 от 22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. на ВКС, II т.о.; решение №33 от 04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, II т.о.; решение №159 от 24.11.2010г. по т.д.№ 1117/2009г. на II т.о.; решение № 98 от 08.07.2010г. по т.д. № 942/2009 г. на ВКС, II т.о. 4.При произнасяне по възражение за принос на пострадалия - чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът задължен ли е да съпостави тежестта на извършеното нарушение на правилата за движение по ЗДвП от страна на делинквента и от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, и на тази база да определи степента на принос на пострадалия, съразмерно на която се намалява обезщетението за вреди? – противоречие с: решение № 15 от 19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 16 от 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о. 5.Длъжен ли е въззивният съд в постановеното от него решение при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди, да обсъди в съвкупност и вземе предвид всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните? – противоречие с: решение № 88 от 09.07.2012 г. по т.д. 1015/11 г., II ТО на ВКС, решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 114 от 03.11.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г. на ВКС; решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр.д.№ 78/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 271 от 30.01.2018 г. по дело № 341/2017 г. на ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д. 196/2012 г. на ВКС; решение № 59 от 15.03.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на ВКС; решение № 28 от 02.02.2018 г. по гр.д. № 1639/2017 г. на ВКС; решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр.д. № 2407/2015 г. на ВКС; решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр.д.№ 78/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение №157 от 11.02.2016 г. по т.д. 3638/2014 г. на ВКС; решение № 134 от 19.11.2015 г. по т.д. № 3495/2014 г. на ВКС, II т.о. Ответникът по касационната жалба „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, чрез адвокат Н. М., оспорва подадената касационна жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Не е постъпил отговор от ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, [населено място] – трето лице помагач по делото. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от лица, легитимирани да обжалват решението в посочените отхвърлителни части. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е установено наличието на противоправно поведение на водача на автомобила, застрахован при ЗК „Лев инс“ АД, с оглед приетия по делото констативен акт за пътно-транспортно произшествие с пострадали лица, както и изслушаната по делото съдебно автотехническа експертиза. Възприет е механизмът на пътно-транспортно произшествие, както следва: на 26.05.2021 г. по първокласен път посока [населено място] – [населено място] бил реализиран удар между лек автомобил и товарен автомобил „МАН“ с полуремарке „Кроне“. Скоростта на движение на товарния автомобил е била 83,61 км/ч. Водачът на лекия автомобил предприел маневра изпреварване от лявата страна на товарния автомобил със скорост 86,29 км/ч. В момент когато двете превозни средства били изравнени, водачът на лекия автомобил не завършил маневрата, а предприел аварийно спиране, при което загубил контрол и направление и бил реализиран удар с товарния автомобил, в неговата лента за движение. Ударът бил между задния десен край на лекия автомобил и задния ляв калник на товарния автомобил. След удара лекият автомобил продължил движението си наляво към левия банкет и реализирал контакт с крайпътно дърво с лявата си страна, от което пътуващите в автомобила получили леко залюляване, след това се реализирал челен удар с крайпътно дърво. Прието е, че поведението на водача на лекия автомобил е в нарушение на чл. 20, ал. 1 и чл. 42 от ЗДвП. Вследствие на посочените нарушения, водачът бил загубил контрол и направление над автомобила при предприето аварийно спиране, при което е реализирал удар със задната част на управлявания от него автомобил с левите степенки на изпреварвания товарен автомобил „МАН“, напуснал пътното платно, където реализирал контакт с крайпътно дърво с лявата страна на лекия автомобил и последващ челен удар с друго крайпътно дърво. В резултат на този удар пътуващите залитат напред пасажерът без предпазен колан контактувал с лицевата си част с предна дясна седалка, където получил телесна повреда. Пасажерът на предна дясна седалка бил с предпазен колан, но поради навлизане на двигателния обсег в посоката на купето където контактували части от интериора с долен ляв крайник получил телесни увреждания на същия. Установено е, че В. С. се е возил на предната дясна седалка, С. М. на задната дясна седалка. С оглед заключението на вещото лице е прието, че С. М. е била без поставен предпазен колан, с който колата е била фабрично снабдена. Установено е, че коланът е бил в свободно положение. С оглед показанията на водача на автомобила, внук на В. С. и съжителстващ със С. М., е установено, че С. след удара е пищял от болка, кракът му бил извит. С оглед приетата епикриза от болница УМБАЛ „Д-р Г. Странски“ и медицинска експертиза по делото е установено, че на В. С. са причинени следните увреждания: тежка фрактура на две кости (голям и малък пищял) на подбедрицата на левия крак. Лечението е било операция, с репозиция, наместване на счупените костни фрагменти под рентгенов контрол, фиксиране с ортопедични плаки и винтове. Поради костен дефект била извършена и остеопластика, изграждане на костна тъкан със синтетични материали. Престоят в болница е бил 9 дни, препоръки за превръзки през 3 дни на оперативната рана, антикоагуалантна терапия в продължение на 30 дни. Болките и страданията били силни през първите месец и половина-два, средно интензивни два – три месеца и по-слаби от около 2,5 – 3 м. Проведена била втора операция за изваждане на метала и операция във връзка с инфекциозно усложнение. Пострадалият се нуждаел от помощ, грижи при къпане,хранене, ходене до тоалетна за част от възстановителния период. С оглед състоянието му към момента на спора е установено от вещото лице, че е възстановен, в добро общо състояние, ходи без помощни средства, имал оплаквания само при по-тежко физическо натоварване и промяна на времето, няма атрофия на крайника. Установени са два белега. Прието е, че е имал престой в болница от 26.5.2021 г. до 04.6.2021 г., от 18.01. 22 до 21.1.2022 г., от 24.02.2022 г. до 01.03.2022 г. Прогнозата е добра и не се очакват усложнения. С оглед разпита на свидетелите по делото е прието, че е преживял тежко уврежданията, бил е психически затруднен, изразявал е мисли за самоубийство. Съобщените болки в костите е прието, че не може да се дължат на увреждането, същите са свързани и с възрастта на пострадалия. С оглед изслушаната психологическа експертиза относно пострадалия С., въззивният съд е приел, че изпитвал силна тревожност по отношение на това дали ще може да се грижи за семейството си след инцидента. Емоционална нестабилност с тревожност и депресивни преживявания, изменение на междуличностните контакти и поява на суицидни мисли. Преодолял страха от шофиране. Отречено е наличието на действителни суцидни намерения. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид както начина на настъпване на увреждането, така и засягането на телесната цялост на пострадалия С., така и психическата му устойчивост. Взети са предвид болките и страданията претърпени непосредствено след пътно-транспортното произшествие и в лечебния процес. От друга страна е взето предвид, че няма трайно засягане и не се очакват неблагоприятни последици за здравето му, като е отчетено, че има белези от преживяното увреждане и операции за лечението му. Преценена е съвкупността от негативни преживявания и в психологически аспект. За да определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия С., въззивният съд е съобразил и нивата на застрахователно покритие и стойността на минималната работна заплата и нейното повишение в периода от 2020 г. до 2021 г. Преценена е възрастта на пострадалия към произшествието, 56 г и възстановяването му. Отчетено е, че след произшествието пострадалият е преживял инфаркт, който е допринесъл за негативните му психични преживявания. Преценено е, че обезщетението, което се следва е в размер на 40 000 лв и не се налага неговото увеличение. С. М. е получила счупване на част от горната челюст вдясно, лекостепенно мозъчно сътресение, луксация (разклащане) на първи горен десен зъб, охлузвания и хематоми по кожата на лицето. Установено е лекостепенно мозъчно сътресение. Било й е приложено оперативно лечение, състоящо се в мануална репозиция, фиксиране на разклатения зъб в алвеолата му, посредством т.нар. лигатура на Лимберг. Имало е счупено парче от челюстта, но е фиксирано при операцията. След три дни била изписана за продължаване на лечението в домашни условия. Търпените болки и страдания били силни през първите две-три денонощия, средноинтензивни през следващите 2,5 седмици и слаби от още 1,5 седмици. През първите седмици дъвченето и храненето били затруднено и М. приемала предимно течна храна, това продължило около 1 месец. М. нямала оплаквания към момента на разрешаване на спора. С оглед свидетелските показания е прието, че е изживяла болки и страдания, била потисната от промените в лицето си, хранела се само с течности в определен период от време, което продължило до около 1 месец. Взето е предвид установеното обстоятелство, че е изпитала страх за живота си и тревога дали ще се възстанови лицето й. Преценено е възстановяването й с оглед младата възраст от 19 години, към момента на увреждането. За да се определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е преценил икономическото развитие в страната към момента на увреждането. Прието е, че размерът на обезщетението следва да е 15 000 лв. С оглед своевременно въведеното възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че следва да намали следващото се обезщетение с 30 %. Прието е, че при уврежданията не биха настъпили, ако е поставен колан, който би предпазил от удара напред и контакта с предната дясна седалка. С оглед изложеното е намалено следващото се обезщетение до размер от 10 500 лв. Въззивният състав е приел, че върху така определените размери се дължала законна лихва за забава, считано от уведомяване на застрахователя, а именно от 22.06.2021 г. до окончателното изплащане. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. По отношение поддържаното наличие на основание за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че отсъства. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. Настоящият съдебен състав намира, че с формулираните първи и втори правни въпроси, касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Даденото разрешение съответства на тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, изразено в задължителната практика на ВС, ППВС 4/68 г., съгласно което размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като това понятие не е абстрактно. То е свързано с преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства. При телесните увреждания това са характера на увреждането, начин на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания. Съдът е длъжен да установи конкретните обстоятелства, като изложи мотиви относно тях и как влияят върху определяне на конкретния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. В конкретния случай при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от преживените засягания на телесната цялост на двамата касатори, въззивният съд е взел предвид всички конкретно установени обстоятелства, от значение за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Взети са предвид начина на настъпване на произшествието, претърпените болки от засягане на физическата цялост, непосредствено след удара, засяганията на здравето и преживяната опасност, болките и страдания в началния момент, проведеното оперативно лечение и преживените болки и страдания, свързани с това, засягане на външния вид и невъзможността да се обслужват, засягането на психиката, продължителността и възникналите усложнения. Разкрити са конкретните обективни факти, които са взети предвид, за да се определи точния размер на обезщетенията за неимуществени вреди. Освен конкретните обстоятелства, свързани с увреждане и лечение е взето предвид, че няма трайно засягане на телесната цялост, отчетени са белезите, както и възстановяването. От друга страна, за да се определи точния размер на следващото се обезщетение, са взети предвид нивата на икономическо развитие в страната, лимитите на отговорност и нарастването на минималната работна заплата. Въззивният съд е съобразил трайната практика на ВКС, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди следва да отговаря на нивото на икономическо развитие в страната, като спомагателен критерий за определяне на точния паричен еквивалент се използват и лимитите на застрахователно покритие по застраховка гражданска отговорност. С оглед изложеното разрешение от въззивния съд, обуславящо изхода на спора за отхвърляне на исковете за разликата над уважените размери, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВС и трайната практика на ВКС и поради това не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочените решения на ВКС са свързани с конкретни правни спорове, разрешени от съда и не може да се приеме, че въззивният съд не е съобразил тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, изразено в практиката на ВКС. По отношение на формулирания трети и четвърти правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че първата част от третия посочен въпрос не е релевантна. Възражението за съпричиняване е въведено своевременно, с отговора на исковата молба. С втората част от поставения правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, за да уважи възражението за съпричиняване е преценил конкретните обективни действия на пострадалия, които са допринесли за увреждането на ищцата С. М.. При разрешаването на поставения правен въпрос липсва отклонение от задължителната практика на ВС, изразена в ППВС 17/63 г. и трайната практика на ВКС, служебно известна и цитираните от касатора съдебни решения. При извършената преценка, въззивният съд е изследвал комплекса от действия на водача на лекия автомобил, с който е причинено увреждането и действията на пострадалото лице, пътувало без поставен колан. По отношение на формулирания пети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че при разрешаването на посочения правен въпрос, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, която е обективирана в посочените решения от касатора. Съгласно трайната практика на ВКС, посочена от касатора и съгласно множество други решения, съдебно известни, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД (приложим и при реализиране на отговорността на застрахователя по застраховка гражданска отговорност на автомобилистите), при телесно увреждане, въззивният съд следва да прецени в съвкупност всички увреждания на пострадалия, възрастта му, възстановяването на здравето и физическата цялост, причинените осакатявания и загрозявания. Въззивният съд е установил точно уврежданията, преценил е накърняване на телесната цялост в съвкупност, преживените болки и страдания, засягането на психиката, операциите за възстановяване и преживените и от тях болки и страдания, белезите. Въззивният съд е разгледал в съвкупност всички релевантни факти за пострадалите и не се е отклонил от трайната практика на ВКС. Различният изход в цитираните от касаторите решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС, е в зависимост от конкретните доказателства по всяко отделно дело. Фактът, че касаторите не са съгласни с направените от съда въз основа на извършената преценка на доказателства фактически и правни изводи във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Релевираните в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 от ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция разноски на касаторите не се дължат. По отношение на претенцията на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че същата е неоснователна. Липсват доказателства за заплащане на разноски за производството пред касационната инстанция. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България