Определение № 523 от 07.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2108/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на адв. П. К. в качеството й на процесуален представител на Р. Я. С. срещу решение № 910/03.08.2023 г. по в.гр.д. № 1095/2023 г. на Окръжен съд Бургас в частта, с която е потвърдено определение № 2125/05.04.2023 г. по гр.д. № 297/2022 г. на Районен съд Бургас за оставяне без уважение на искането й да бъде увеличено определеното й адвокатско възнаграждение от 1 280 лв. на 3 180 лв. с оглед актуалната редакция на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното решение с водещ мотив, че при представен договор за безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв при благоприятен за страната резултат съдът следва да определи на процесуалния й представител възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, действаща към момента на приключване на устните състезания. Релевира довод, че неправилно размерът на възнаграждението е определен съобразно редакцията на Наредбата към датата на сключване на договора за безплатна правна помощ, а не към датата на влизане в сила на измененията й - 08.11.2022 г., след която са приключили устните състезания.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулира следните въпроси:

1. „При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ, публ. в бр. 88/04.11.2022г. на ДВ, при действието на което е постановено решение, т.е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение?”

2. „Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение съобразно редакцията на НМРАВ, публ. в бр. 88/04.11.2022 г. на ДВ и влязла в сила на 08.11.2023 г. - датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, дата на постановяване на съдебното решение или друга дата?”

Ответната страна – ЗК “Лев Инс” АД, депозира становище за неоснователност на частната касационна жалба с лаконични доводи за правилност и обоснованост на обжалвания акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

За да постанови обжалваното в настоящото производство решение в частта, с която е извършил произнасяне по частна жалба срещу първоинстанционното определение, постановено в производство по чл. 248 ГПК, съставът на Окръжен съд Бургас е възприел тезата, че измененията в нормите на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения действат занапред. Като такива, уреждащи материалноправни отношения, свързани със сключването на договори за правна защита и съдействие, какъвто е и договорът по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, същите не могат да преуреждат вече възникнали правоотношения, поради което за меродавна, с оглед приложимата редакция на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е счетена датата на възникване на правоотношението, която е датата на сключване на договора.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното в настоящото производство определение.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Макар и формулираните от частния касатор въпроси да се преценяват като релевантни и относими към решаващите правни изводи на въззивния състав, касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

Решението на въззивния съд е постановено преди решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което е от съществено значение за настоящия спор. С цитирания акт е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. Настоящият състав споделя изложеното в определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т.о. на ВКС подробно становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и приема, че същите не представляват обвързващи съда правила.

Касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се допуска, когато правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай поради несъответствие на относимата правна норма от националното законодателство с правото на ЕС следва да се приеме, че липсва предмет на тълкуване и произнасяне, поради което липсва и основание за допускане на обжалвания акт до касационно обжалване.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС