Определение № 89 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 295/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 3324/16.12.2021 г. по ч.гр.д. № 3703/2021 г., с което Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 4015/09.11.21 г. по гр.д. № 8572/2021 г. на Софийски градски съд за връщане на исковата молба на Б. А. (Б. П. А.) срещу Прокуратурата на Република България на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Определението се обжалва от Б. А. (Б. П. А.) с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за допустимост, евентуално – неправилност. Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Оплакванията по същество са, че въззивният съд съществено е нарушил чл. 129, ал. 3 ГПК, а определението противоречи на чл. 3 от Закона за насърчаване на инвестициите, Международния договор между Република България и Съединените американски щати за насърчаване и взаимна защита на инвестициите ратифициран със закон, приет от НС на 01.04.1993 г., в сила от 02.06.1995 г. (обн. ДВ бр. 47/1995 г. и изм. ДВ бр. 15/2007 г.) и чл. 5, ал. 4 КРБ. От ответника Прокуратурата на Република България, ответник и по частната жалба, не е постъпил писмен отговор. Настоящият състав я намира с допустим предмет (въззивният съд е потвърдил преграждащото развитието на делото разпореждане и делото е гражданско, с цена на иска над 5 000 лв.); от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът, а определението отрича допустимото упражняване на неговото право на иск); при спазен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но касационният контрол не следва да се допуска. Сочените основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК липсват. Съображения: Въззивният съд е приел, че вземанията за лихвоносни главници (обезщетения за имуществени и неимуществени вреди) ищецът претендира с твърдения да произтичат от незаконен акт на прокурор при обвинителната функция на държавата, осъществявана от Прокуратурата на Република България. Приел е, че незаконният акт не съвместява никой от деликтните състави по ЗОДОВ, а гражданското дело се разглежда по общия ред. Ищецът дължи държавна такса в размер на 38 896.09 лв. (4 % върху цената на исковете). Към исковата молба не е приложен платежен документ, а чл. 128, т. 2 ГПК е нарушен. Документът не е представен и в изпълнение на дадените от първостепенния съд указания и срок за това и в правилното приложение на чл. 129, ал. 3 ГПК ищецът е санкциониран с връщане на исковата молба с неотстранените нередовности. Въззивният съд е разгледал и довода, че ищецът е освободен от задължението по чл. 73, ал. 1 ГПК, вр. чл. 1 от Тарифата за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Ищецът е твърдял, че е гражданин на САЩ, а вредите имат за първопричина негови инвестиции на територията на Република България, извършени при действието на Международния договор между Република България и САЩ за насърчаване на инвестициите. Твърдял е, че Международният договор е с предимство пред националния закон, който му противоречи (чл. 5, ал. 4 КРБ), че предвижда по-благоприятни условия за инвестициите на граждани на САЩ на територията на Република България (чл. 3 ЗНИ) и го освобождава от пропорционалната такса за разглеждане на гражданското дело. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ, чужденците, които пребивават на територията на Република България, имат всички права и задължения по тази Конституция, с изключение на тези, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. Съгласно чл. 60, ал. 1 КРБ, гражданите са длъжни да внасят данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. Международният договор предвижда насърчаване и взаимна защита на инвестициите, но не освобождава инвеститорите-американски граждани от задължението да внесат дължимите държавни такси, когато сезират националните съдилища. Заключил е, че държавната такса от 38 896.09 лв. е дължима, а доводът на ищеца - неоснователен. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационния контрол, но не го обосновава. Както изложението, така и частната касационна жалба не отразява нарушено процесуално условие (процесуална пречка), което извежда вероятната недопустимост. Допълнително, определението е постановено в пределите на правораздавателната власт на въззивния съд и при точно упражняване на компетентността, предоставена му с разпоредбите от глава ХХI ГПК. Поради това настоящият състав не го намира „вероятно недопустимо“ в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Касационният контрол не следва да се допуска и при основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Определението изяснява точният смисъл и последици на приложените норми от ГПК (чл. 128, т. 2, чл. 129, ал. 2, изр. 1 и чл. 129 ГПК) според поставения и решен от въззивния съд процесуалноправен въпрос - за изискванията за законосъобразност на съдебния акт за връщане на исковата молба по гражданско дело, за разглеждането на което дължимата държавна такса не е внесена. Изяснени и приложени точно са нормите от върховен порядък (чл. 26, ал. 2, чл. 60, ал. 1, а и чл. 5, ал. 4 КРБ), в смисъл, който изключва всяка възможност за противоречие на националния закон (чл. 73, ал. 1 ГПК) с Международния договор между Република България и САЩ. При конституционно обусловено и разяснено задължение на българските граждани и на чужденците на територията на Република България за държавни такси в случаите и в размерите, определени от обикновения законодател, обосновани и логични са изводите на въззивния съд, че само изричен текст от закон, включително от Международен договор, ратифициран и обнародван по съответния конституционен ред, може да освободи ищеца, сезирал националния съд с гражданското дело с определен материален интерес, разглеждано по общия ред, от задължението по чл. 73, ал. 1 ГПК, вр. чл. 1 от Тарифата за ДТ по ГПК. Изключена е и „очевидната неправилност“ на определението в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При тези мотиви, съдът