Определение № 2702 от 30.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 842/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Г. Божкилов, представляван от адв. И. С., срещу решение № 372 от 20.01.2026г. по в.гр.д. № 4145/2024г. на СГС, IV – Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 2673 от 15.02.2024г. по гр.д. № 36594/2021г. на СРС, 118 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против „Ауто Италия” ЕАД искове с правно основание чл.113 ЗЗП /отм./ за реализиране на гаранционна отговорност съгласно чл.112-115 ЗЗП, като „Ауто Италия” ЕАД бъде задължено да извърши отново цялостен ремонт на главата на двигателя МПС „Фиат Линеа” с шаси № ZFA32300003075639, двигател № 350А10004322834; да извърши последваща диагностика на двигателя за установяване и на други евентуални проблеми, които създават пречки за безаварийна работа на автомобилния двигател, и да извърши центровка на запалването на автомобилния двигател.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Намира за неправилен извода на въззивния съд за недопустимост на поисканото изменение на предявения иск, като сочи, че с него е направено изменение единствено на петитума на иска, но не и на неговото основание, което остава неизпълнение на гаранционната отговорност и некачествено извършен ремонт. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил довода му, че изменението се иска поради настъпили нови факти, поради което отказът да се допусне исканото изменение представлява прекомерен формализъм и нарушение на правото на ефективна защита. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и останалите му доводи и оплаквания, наведени във въззивната жалба. Излага съображения за неправилно прилагане от въззивния съд на материалния закон относно гаранцията, като сочи, че предявяването на съдебен иск за реализиране на гаранционна отговорност прекъсва течението на гаранционния срок, по което въззивният съд не се е произнесъл.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационнен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да откаже изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК, когато ищецът не променя основанието на иска, а само начина на защита /петитума/, поради настъпили нови факти след подаване на исковата молба и представлява ли такъв отказ съществено нарушение на съдопроизводствените правила? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 114 от 19.01.2017г. по гр.д. № 1357/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 50043 от 06.06.2023г. по т.д. № 53/2022г. на ВКС, I т.о., решение № 842 от 15.07.2011г. по гр.д. № 307/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 9 от 07.03.2011г. по т.д. № 406/2010г. на ВКС, I т.о.

2. Прекъсва ли предявяването на съдебен иск за реализиране на гаранционна отговорност течението на гаранционния срок по чл.123, ал.1 ЗЗД, когато искът е подаден преди изтичането му, и следва ли съдът да приеме, че правото на потребителя е погасено, докато съдебният спор е висящ? Касаторът се позовава на практиката на ВКС, формирана с решение № 22 от 02.08.2016г. по т.д. № 3349/2014г. на ВКС, I т.о. и решение № 105 от 20.07.2015г. по т.д. № 815/2014г. на ВКС, I т.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, възражения и доказателства на страните поотделно и в тяхната съвкупност и представлява ли необсъждането им съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.281, т.3 ГПК? Твърди се произнасяне от въззивния съд по поставения въпрос в противоречие с решение № 50026 от 26.06.2023г. по т.д. № 2705/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 60081 от 18.06.2021г. по т.д. № 1037/2020г. на ВКС, II т.о., решение № 60254 от 16.12.2021г. по гр.д. № 978/2021г. на ВКС, III г.о, решение № 75 от 12.05.2016г. по гр.д. № 6307/2015г. на ВКС, I г.о.

4. При предявен иск за обезщетение поради некачествен ремонт следва ли съдът да изследва причинната връзка между извършената работа и настъпилите повреди чрез пълна и обоснована експертиза, обсъдена в съвкупност с останалите доказателства, и представлява ли отказът за назначаване на повторна експертиза нарушение на чл.195 и чл.202 ГПК? Твърди, че по въпроса е налице противоречие с решение № 52 от 17.05.2022г. по гр.д. № 2388/2021г. на ВКС, III г.о., решение № 117 от 22.01.2021г. по т.д. № 1409/2019г., I т.о., решение № 224 от 07.01.2019г. по гр.д .№ 612/2018г. на ВКС, IIIг.о., решение № 25 от 02.07.2020г. по гр.д. № 2976/2019г. на ВКС, II г.о.

Касаторът твърди още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът „Ауто Италия” ЕАД, представляван от адв. С. Д. и адв. Д. А., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи че първият въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, а от друга страна, отказът да се допусне исканото изменение на иска е в съответствие с практиката на ВКС; по втория въпрос не е налице произнасяне от въззивния съд, тъй като въззивната жалба не е съдържала оплаквания срещу първоинстанционния съдебен акт, касаещи гаранционния срок, включително неговото спиране или прекъсване; по третия и четвъртия въпроси не е налице противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд се е произнесъл по доводите и оплакванията на страните и е изложил мотиви във връзка с констатациите на вещите лица по изготвените пред първоинстанционния съд две експертизи. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че в първото заседание по делото ищецът е изложи твърдения за наличие на нови обстоятелства - авариране на автомобила на 10.09.2022г. и на 23.09.2022г., довели до спешното му транспортиране и ремонтиране в сервиз, като въз основа на тези обстоятелства е поискал допускане на изменение на иска чрез осъждане на ответника да заплати разходите за посочените дейности. Посочил е, че с определение от 05.06.2023г. първоинстанционният съд е отказал да допусне поисканото изменение, като е приел, че при вече предявена претенция по ЗЗП пред потребителя имало четири възможности, никоя от които не включвала заплащане от продавача на разходите, необходими за извършване на ремонт на продадената стока, поради което потребителят не може да премине от иск за извършване на фактически действия към парична претенция за възстановяване на заплатени разходи, тъй като поисканото изменение представлява промяна както на основанието, така и петитума на иска с преминаване от иск по чл.113 ЗЗП към иск по чл.195, ал.1 ЗЗД.

Въззивният съд е намерил, че в случая при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК, крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприел е изцяло правните констатации в обжалваното решение и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. По наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението въззивният съд е изложил и допълнителни съображения. Във връзка с поисканото изменение е приел, че съгласно правилото на чл.214, ал.1 ГПК при изменение на основанието ищецът може да замести първоначално посочените правопораждащи факти или да посочи нови такива наред с първоначалните (което е било сторено в случая), но при запазване на искането за правна защита, а при изменение на петитума се заявява различно по вид и обем искане за защита или се добавя ново към него, при запазено основание. Приел е, че в случая искането на въззивника до съда да допусне до разглеждане правото му на парично вземане, което е възникнало и от допълнително осъществили се факти, представлява едновременно изменение на основанието и на петитума, което е процесуално недопустимо, както правилно е приел и районният съд.

Изтъкнал е, че дали въззивникът притежава качеството потребител е обстоятелство, което не би имало отражение върху крайния резултат на обжалваното решение предвид решаващия извод на съда за пропускането от ищеца на гаранционния срок по ЗЗП, срещу който извод във въззивната жалба не са изложени доводи.

Въззивият съд е посочил, че по делото са били допуснати по искане на страните две експертизи, изготвени от едно и също вещо лице, като в първото заключение изрично е посочено, че експертизата е изготвена след извършен от експерта оглед на процесния автомобил, а отговорите на въпросите по втората експертиза не налагат по необходимост повторен оглед на автомобила. Намерил е приетите заключения за компетентно изготвени, а констатациите в тях за безпротиворечиви и логически обосновани, поради което е счел за правилен отказа на първоинстанционния съд да назначи повторна експертиза. Изтъкнал е, че първоинстанционният съд не е кредитирал в цялост показанията на нито един от двамата допуснати по делото свидетели, а е извършил цялостна преценка на доказателствата, въз основа на която е формирал решаващите си мотиви за отхвърляне на исковете.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд. Противно на съдържащото се във въпроса твърдение, въззивният съд е приел, че с направеното изменение се променя както основанието на предявения иск, така и търсената с него защита, което е обусловило и решаващия му извод за недопустимост на исканото изменение. Този извод е формиран след преценка на изложените в исковата молба и в молбата за допускане на изменение твърдения и искания: 1/твърдения в исковата молба и в молбата-уточнение за проблеми при използване на закупения от ответника на 02.04.2008г. автомобил – скърцане, придружено с тропане на клапани, при първоначално стартиране на двигателя, работа на двигателя неравномерно на празен ход, често прекъсване и придърпване по време на движение, периодично влизане в авариен режим, който ограничава горивото и мощността, възникнали след извършен от ответника през март-юни 2019г. некачествен гаранционен ремонт, за който ответникът носи законова гаранция от 2 години съгласно чл.115 ЗЗП, и отправено искане за реализиране на гаранционната отговорност на ответника, чрез осъждането му да извърши отново цялостен ремонт на главата на двигателя, да извърши последваща диагностика на двигателя за установяване и на други евентуални проблеми, които създават пречки за безаварийната работа на автомобилния двигател, и да извърши центровка на запалването на автомобилния двигател; 2/твърдения в молбата за изменение на иска за авариране в [населено място] на процесния автомобил на 10.09.2022г., наложило транспортирането му до София и извършването на основен ремонт на двигателя, и за повторно авариране на автомобила в [населено място] на 23.09.2022г., наложило отново транспортирането му до София и извършването на ремонт на двигателя, и отправено ново искане за осъждане на ответника да заплати обезщетение за претърпени от ищеца вреди, изразяващи се в направени разноски за пътна помощ и ремонтни дейности по двигателя на автомобила на обща стойност 5673 лева. С оглед на това въззивният съд е споделил подробно мотивирания извод на първоинстанционния съд, че с изменението се предявява напълно нова искова претенция, тъй като от иск, основан на гаранционната отговорност по ЗЗП, ограничаваща потребителя в избора на предвидените в нея четири възможности за разлика от правата на купувача по общата уредба на ЗЗД, ищецът преминава към иск по чл.195 ЗЗД, с който се упражнява право на купувача да отстрани недостатъци на една вещ за сметка на продавача. Следователно решаващият извод на въззивния съд не е обусловен от произнасяне по формулирания процесуално правен въпрос в противоречие със сочената практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по този въпрос е неоснователно.

Вторият материалноправен въпрос, формулиран в изложението, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ изхода на делото. Решаващият извод на въззивния съд е обусловен от възприетите мотиви на първоинстанционния съд, към които е препратил на основание чл.272 ГПК, че извършеният от ответника през 2019г. ремонт не се ползва с нова двугодишна гаранция, в рамките на която търговецът следва да отстранява възникнали неизправности, с оглед на което липсва произнасяне по поставения въпрос дали течението на гаранционния срок се прекъсва с предявяване на иск за реализиране на гаранционна отговорност.

Доводът на касатора за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях е неоснователен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК.

В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като макар да се е възползвал от правото по чл.272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, е обсъдил доводите и оплакванията, изложени във въззивната жалба, по които е изложил самостоятелни съображения. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове извод за наличие на твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Последният процесуалноправен въпрос, отнасящ се до приложението на чл.195, чл.201 и чл.202 ГПК, е важен, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, в това число посочената от касатора, според която съдът не е длъжен да възприеме заключението на експертизата дори и когато страната не е направила възражение срещу него – чл.202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Съдът е длъжен сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано. Съгласно разпоредбата на чл.201 ГПК допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, поради което съдът не е задължен при всяко изразено недоволство от заключение на назначена експертиза да назначава нова такава, а само когато се установят съществени пропуски, некомпетентност или необоснованост на вече приетото по делото заключение /решение № 479 от 17.07.2024г. по гр.д. № 122/2023г. на ВКС, II г.о./ Въззивният съд, за да приеме за правилен отказа на първоинстанционния съд да допусне повторна експертиза, е изложил мотиви, че първото заключение по делото е изготвено след извършен от експерта оглед на процесния автомобил, а отговорите на въпросите по втората експертиза не налагат по необходимост повторен оглед на автомобила, и е изтъкнал, че заключенията са компетентно изготвени, а констатациите в тях са безпротиворечиви и логически обосновани. Поради това доводът за произнасяне на въззивния съд в отклонение от цитираната практика на ВКС е неоснователен.

При наличие на формирана по посочените въпроси практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за касационната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 931,24 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение