Определение № 29 от 25.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 435/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Национална електрическа компания” ЕАД срещу решение № 2741 от 10.12.2019г. по т.д. № 1943/2019г. на САС, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 300 от 13.02.2019г. по т.д. № 2588/2017г. на СГС, ТО, VI-17 състав и касаторът е осъден да заплати на „Сентрал Хидроелектрик дьо Булгари” ЕООД сумата 9133,20 лева – разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против „Сентрал Хидроелектрик дьо Булгари” ЕООД иск с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.155, т.9 от Правилата за търговия с електрическа енергия за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 234 198,29 лева, представляваща възложените в тежест на ответника разходи от образувани небаланси за произведена от негова водноелектрическа централа ВЕЦ „Пасарел” електрическа енергия, които разходи се разпределят в рамките на специална балансираща група, на която ищецът НЕК е координатор, съгласно договор за участие в специална балансираща група на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници и от високоефективно комбинирано производство, сключен на 23.06.2014г., и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 69 873,43 лева, представляваща обезщетение за зазавено плащане на гравницата в размер на законната лихва, начислено за периода от 18.09.2014г. до 25.08.2017г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че договорът между страните за участие в специална балансираща група на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници и от високоефективно комбинирано производство не е действал и не е обвързвал страните през исковия период. Твърди, че ответникът не е изпълнил условията на чл.62, ал.4 ПТЕЕ и независимият „ЕСО” АД няма основание да го регистрира като търговски участник, отговарящ самостоятелно за небалансите си. Счита, че ответникът е следвало да приложи процедурата за смяна на координатор по чл.103 ПТЕЕ, която в случая не е спазена. В касационната си жалба излага довод за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като съдът не е приложил правната норма на чл.20а, ал.2 ЗЗД, вместо което очевидно неправилно е приел, че взаимоотношенията по изкупуване на електрическа енергия и балансиране са обективно свързани. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „В сила ли е договорът за балансиране между НЕК АД и „Сентрал Хидроелектрик дьо Булгари” ЕООД за процесния период от 01.07.2014г. – 31.07.2014г., с оглед Решение на КЕВР № ТЕ-023 от 29.05.2014г. и процедурата, предвидена в ПТЕЕ за смяна на координатор на балансираща група? Приложим ли е чл.89 ЗЗД с оглед изразената воля на страните сключеният между тях договор да продължи своето действие до определена дата? Ответникът „Сентрал Хидроелектрик дьо Булгари” ЕООД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е обосновал защо счита, че поставеният въпрос допринася едновременно и за точното прилагане на закона, и за развитие на правото, а въпросът относно действието на договора за балансиране след 01.07.2014г., за тълкуване на клаузите на договора по правилото на чл.20 ЗЗД – за автономия на волята и въпросите за ограничаване свободата на договаряне са получили отговор в много съдебни актове, формиращи непротиворечива практика по тези въпроси. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че страните не спорят относно правнорелевантните факти, поради което относно установеното по делото от фактическа страна е препратил изцяло към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение. Приел е, че цитираните в жалбата и приложени към исковата молба две писма, адресирани от ответника до ищеца, съответно от 27.06. и 30.06.2014 г., разкриват намерението, респ. – волята на страните, действието на договора между тях от 23.06.2014г. да бъде прекратен след осъществяването на заявеното от ответника прехвърляне на отговорността за балансиране на друг координатор на балансираща група – такава на либерализирания пазар, т.е. след изпълнението на нормативно установената процедура за това и считано от 01.08.2014 г. Изложил е обаче съображения, че субективното отношение на страните по договор, който изцяло или частично противоречи на императивна нормативна уредба, както и основанието (каузата) за сключването му, а също и житейските им (или бизнес) намерения и цели, мотивирали ги да осъществяват сключването и изпълнението на такъв договор, са ирелевантни за търпимостта към него – към съществуването му въобще и към изпълнението му. Посочил е, че подробният и задълбочен анализ, извършен от страна на първоинстанционния съд, на нормативната уредба на процесните обществени отношения в сферата на производството и търговията с електрическа енергия, сочещ на безспорно императивния ѝ характер в приложимата към процесните отношения част, обуславят единствено възможния извод, че сключеният договор между страните след 01.07.2014г. не е съставлявал годна, обвързваща страните, подлежаща и въобще – възможна за изпълнение с конкретните му клаузи, облигационна връзка между тях, от която също да е възможно валидно (обвързващо ответника) да произтича конкретното процесно задължение на ответника към ищеца в производството. Намерил е, че този извод произтича от безспорния и надлежно установен в производството факт, че след посочената дата – 01.07.2014г., вследствие задължителното за него Решение № ТЕ-023/29. 05. 2014 г. на Д(КЕВР) за ищеца е отпаднала възможността, съответно - възникнала е императивна забрана да изкупува произведената от ответника електрическа енергия, а с оглед на това ответникът е изгубил възможността и за него е възникнала нормативна забрана да е член на специалната балансираща група с координатор ищеца – обществен доставчик. Посочил е, че за да бъде ответникът член на такава група, бивайки в същото време производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, задължително следва именно общественият доставчик да изкупува произведената от него енергия с оглед приложимите ПТЕЕ (чл. 56, ал. 5, ал. 8, т. 1.1.). Намерил е, че от друга страна, посоченото обстоятелство води до нормативна забрана за ищеца – обществен доставчик, да изпълнява функцията на координатор на отговорността за балансиране на ответника именно в качеството си на координатор на процесната специална балансираща група, във връзка с което е сключен процесният договор от 23.06.2014 г. С оглед на тези съображения въззивният съд е счел за неотносимо обстоятелството дали и доколко ответникът е започнал и довършил процедура по прехвърляне на отговорността за балансиране на друг координатор на балансираща група, извън специалната такава с координатор ищеца, и която процедура е приложима принципно при желание на член на специалната балансираща група (в случая - ответника) за смяна на координатора, респ. – на групата, но извън случаите като процесния, в които тази смяна е наложена на страните принудително от обективната, независеща от волята на страните и задължителна промяна на регулацията на процесните отношения от страна на компетентните за това органи. Счел е, че с настъпването на сочената промяна, на първо място, възниква забрана за ищеца, считано от 01.07.2014г., да изкупува произведената от ответника електрическа енергия, което от своя страна, автоматично води до две следствия, кумулативното действие на които еднозначно изключва възможността за съобразено с императивните норми изпълнение на насрещните задължения на страните по сключения между тях договор от 23.06.2014г. Изложил е съображения, че начинът, по който при това положение ответникът би организирал и осигурил изпълнението на задължението си за балансиране – дали като сам носи отговорността за същото като участник на свободния пазар или чрез възлагане на отговорността за това на друг координатор (чрез участие в друга, разрешена му за участие балансираща група, в отлика от специалната такава с координатор ищеца), е извън предмета на настоящото производство. Посочил е, че този въпрос касае изпълнение на императивните нормативни изисквания към ответника като производител на електрическа енергия, съответно – участник на пазара на такава - досежно отговорността му за небаланс, включително и на ангажирането на евентуалната му друга отговорност за такова едно неизпълнение, но не е от естество да се отрази на процесните отношения между страните по делото. Въззивният съд е намерил за неоснователен довода на ищеца, че в случая ставало въпрос за две съвсем отделни правоотношения, всяко със свой предмет – едното с предмет изкупуване на електроенергия, а другото – за уреждане на отношенията досежно отговорността на ответника за небаланс, поради което и прекратяването на едното не обосновавало директно прекратяване на другото. Изложил е съображения, че неразривната връзка на обусловеност на второто от първото правоотношение произтича от подробно изяснената по делото императивност на нормативната уредба от една страна, съответно – на произтичащата от задължителното ѝ прилагане нормативна забрана, обективна невъзможност за страните след 01.07.2014г. да поддържат съществуването и изпълнението на процесният договор в случай, че ищецът – обществен доставчик, не изкупува произведената от ответника електрическа енергия. Въззивният съд е приел за неоснователно оспорването от ищеца на извода на първоинстанция съд, че считано от 01.07.2014г. до прехвърляне на отговорността за балансиране на координатор на стандартна балансираща група, т.е. за времето от 01.07.2014г. до 31.07.2014г., ответникът отговаря пряко за небалансите на тази своя центарла пред независимия преносен оператор – ЕСО АД. В тази връзка към вече изложените мотиви е допълнил, че предметът на настоящото производство се заключава и изчерпва с това, дали за исковия период – след 01. 07. 2014 г., е съществувала между страните облигационната връзка, породена от сключения между тях договор от 23. 06. 2014 г., съответно – дължи ли по силата на същата ответникът исковата сума именно на договорно основание, а това дали ответникът би отговарял и дали е отговарял за периода 01.07. – 01.08.2014г. пред ЕСО АД за небалансите на конкретния си обект ВЕЦ „Пасарел“ пряко като участник на свободния пазар, чрез друг координатор на балансираща група или сам като такъв координатор на балансираща група не може да се отрази на крайния извод за наличие на действащ договор между страните пред посочения период. По тези съображения и на основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. В мотивите си първоинстанционният съд е изложил, че с оглед отпадналото задължение на ищеца и невъзможността да изкупува електрическата енергия, произведена от водноелектрическата централа на ответника ВЕЦ „Пасарел”, за него е настъпила невъзможност да изпълнява основното задължение, което възниква по сключения между страните договор за участие в специална балансираща група – не може да поеме отговорността за балансиране по отношение на енергията, произвеждана от ответника, тъй като не са налице предвидените с императивни законови норми необходими условия, при съществуване на които може да стане това. Приел е, че тази обективна невъзможност за ищеца да изпълнява задължението, което е една от съществените престации, характеризиращи този вид сделка, обуславя приложението на чл.89, пред.1 ЗЗД и сключеният договор следва да се счита развален по право. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Отговорът на първия подвъпрос по начина, по който е формулиран, е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото и на събраните доказателства, поради което не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. От друга страна, даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос и изходът на спора са обусловени от преценката за наличие на предпоставките на чл.89 ЗЗД, в каквато насока са мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният съд е препратил, във връзка с което е формулираният от касатора втори подвъпрос. Вторият подвъпрос се отнася до приложението на чл.89 ЗЗД и значението на изразената от страните воля за продължаване действието на сключения договор. Разпоредбата на чл.89 ЗЗД е ясна и по приложението ѝ е формирана постоянна съдебна практика /решение № 375 от 11.02.2019г. по т.д. № 527/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 28.11.2016г. по гр.д. № 1874/2014г. на ВКС, ГК, II г.о./, според която прекратяването на договор по право на основание чл. 89 ЗЗД е обусловено от наличието на невиновна невъзможност за изпълнение, за която длъжникът не отговаря. Съдът е извършил преценката за наличие на предпоставките на чл.89 ЗЗД, като е взел предвид обстоятелствата, относими към обективната възможност или невъзможност за изпълнение на договора, а не разменената между страните кореспонденция въз връзка с действието на договора, с което не се е отклонил от формираната съдебна практика. При наличието на създадена по приложението на относимата правна норма съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд по поставените въпроси представлява оплакване за незаконосъобразност, по което настоящата инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК и което не може да обоснове допускане на касационен контрол. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 9 133,20 лева, представляващи заплатено за касационното производство адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,