Определение № 2547 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4641/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. Х., чрез адв.С. Д. против решение № 3264/3.06.2024 г. по в.гр.д. № 9673/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е отменено частично решение № 3082/28.02.2023 г. по гр.д. № 38171/2022 г. по описа на Районен съд София, е отхвърлен предявения от касатора срещу Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 5 000 лв. –обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на досъдебно производство № 3001/2015 г. по описа на 07 РУ-СДВР, пр.преписка № 5616/2015 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва от 26.10.2021 г. до окончателното плащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението като поддържа, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора неправилен е изводът на въззивната инстанция, че ищецът не е материалноправно легитимиран да предяви иска по чл.2б ЗОДОВ, тъй като процесното досъдебно производство няма обуславящо значение за упражняване на гражданските му права, които той успешно е реализирал по реда на ГПК и се е снабдил с изпълнителен лист. Поддържа се, че въззивният съд е тълкувал изключително стеснително понятието „граждански права“, посочено в чл.6, §1 КЗПЧОС. На следващо място се поддържа и неправилност на изводите на въззивния съд за наличието на ограничителна норма - чл.60е, ал.1, т.4 ЗСВ, според която не се дължи обезщетение за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок в случаите когато извършителят не е открит или не е повдигнато обвинение и че тази норма е приложима и за исковите производства по чл.2б ЗОДОВ, а не само за административното производство по реда на ЗСВ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Налице ли законова пречка за присъждане на обезщетение за разглеждане и решаване на дело в неразумен срок в исковото производство по реда на чл.2б ЗОДОВ от пострадало от престъпление лице, в случаите когато няма привлечено към наказателна отговорност лице или извършителят не е открит; 2/ Притежава ли материалноправна легитимация по иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ пострадало лице, което е провело успешно гражданско дело срещу виновния извършител на деликта и дали въобще е налице такава в случаите когато е причинена съставомерна вреда от имуществен или неимуществен характер на определено лице с оглед възможността на пострадалия да предяви претенция срещу извършителя по гражданскоправен ред и 3/ Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК, според която съдът се произнася служебно по валидността на съдебното решение, а по допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата и възможно ли е въззивният съд да се произнесе по аргументи и доводи, които не са заявени във въззивната жалба. По първия въпрос се сочи, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, като се сочат определения на ВКС, постановени в производства по чл.288 ГПК. По втория въпрос също се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. №[ЕИК] г., гр.д. № 1080/2022 г. и двете на IV г.о и решение по гр.д. № 4037/2021 г. на III г.о. По процесуалноправния въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.1 и т.3 на ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с казуалната практика на ВКС, обективирана в решения по т.д. № 3489/2016 г. на II т.о. и гр.д. № 1414/2022 г. на I т.о. И по трите въпроса бланкетно се поддържа и допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от ищеца иск по чл. 2б ЗОДОВ е уважен до размера от 5 000 лв. и вместо него да постанови друго, с което отхвърля иска изцяло, въззивният съд е приел, че фактите по спора са правилно установени от първата инстанция и те са следните: по сигнал на ищеца от 11.11.2014 г. до РП-П. е образувана пр.преписка № 11291/2014 г., която е изпратена по компетентност на СРП; на 3.11.2015 г. е образувано досъдебно производство № 3001/2015 г. по описа на 07 РУ-СДВР срещу неизвестен извършител за това, че в следата на м.юни 2014 г.в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблуждение у П. С. Х., че ще му достави лек автомобил „БМВ 530-D-E61“, поради което трябва да предостави сумата от 4 900 лв., като с това му е причинил имотна вреда в размер на 4 900 лв.-престъпление по чл.209, ал.1 НК; по ч.гр.д. № 15904/2014 г. по описа на Районен съд Пловдив, по заявление на П. С. Х., на 11.11.2014 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Л. Д. П. да заплати на кредитора П. С. Х. сумата от 4 900 лв.-главница, представляваща получено от длъжника без основание капаро за покупка на МПС, ведно със законната лихва от 10.11.2014 г. до окончателното изплащане; на 12.01.2015 г. е разпоредено издаване на изпълнителен лист; с постановление от 11.11.2020 г. на прокурор при СРП досъдебното производство е прекратено, тъй като деянието не съставлява престъпление, като са изложени мотиви, че не е осъществен съставът на престъплението по чл.209, ал.1 НК от обективна и субективна страна, се касае за гражданскоправни отношения, които следва да бъдат уредени по реда на ГПК, пред компетентния граждански съд; с определение от 24.09.2021 г. по нчд № 16853/2020 г. по описа на СРС, НО, влязло в сила на 26.10.2021 г., постановлението за прекратяване на досъдебното производство и прекратено. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел за неправилни изложените от първата инстанция правни изводи за основателност на иска. Позовавайки се на съдебната практика на ВКС по въпроса кога едно наказателно производство, което не е преминало в съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС по отношение на лице, които е пострадало от престъпление, въззивният съд е приел, че при преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на КЗПЧОС, понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, вкл. и от досъдебното, т.е. и лицето пострадало от престъпление; че решаващият фактор за приложимостта на чл.6, §1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението; че разпоредбата на чл.6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане /граждански иск/ за парично обезщетение – достатъчно е изходът от наказателното производство да е решаващ за въпросното „гражданско право“; обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищеца във воденото наказателно производство не променя качеството му на „жертва“ /пострадал/ от деянието, предмет на обвинението, като това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство; посочил е цитираната практика на ВКС касае досъдебно производство, по което са били повдигнати обвинения за престъпление по чл.387 НК – злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение на мюсюлманското малцинство в страната по време на т.нар. „възродителен процес“ през периода 1984-1989 г., като в разгледаните случаи е прието, че изходът от наказателното производство е решаващ за правото на ищците на обезщетение за нарушаване на засегнатите им основни права като правото на етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на труд и др. Въззивният съд е приел, че за разлика от тези дела, в настоящия случай наказателното производство не е имало обуславящо значение за съдебната защита на гражданско право на ищеца, тъй като за невърнатата от лицето Л. П. сума в размер на 4 900 лв., дадена като капаро за закупуването на автомобил, в който размер ищецът е твърдял да е претърпял имотна вреда от престъпление по чл.209, ал.1 НК, ищецът се е снабдил с изпълнителен лист още в началото на 2015 г. и е образувал изпълнително дело за принудителното събиране на сумата. Гореизложеното е обусловило и решаващия му извод, че ищецът не е материалноправно легитимиран по иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, §1 КЗПЧОС. Като допълнителен аргумент за неоснователност на иска е изложил, че в случая обвинение не е повдигнато, тъй като деянието не съставлява престъпление, а гражданскоправен спор, който още в началото на 2015 г. е разрешен от гражданския съд по реда на заповедното производство, поради което е налице и основанието на т.4 на чл.60е, ал.1 ЗСВ за отказ за плащане на обезщетение по административен ред, което основание, наред с останалите, несъмнено са основания за отхвърляне на иска по чл.2б ЗОДОВ. При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият повдигнат въпрос не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обуславящ за изхода на спора. В действителност, въззивният е приел, че основанията на чл.60е, ал.1 ЗСВ за отказ за изплащане на обезщетение по административен ред по реда на глава „III а“ ЗСВ са основания и за отхвърляне на иск по чл.2б ЗОДОВ. Това съображение, макар и неправилно според настоящия състав на ВКС, тъй като чл.60е, ал.1 ЗСВ урежда специфични основания за отказ от обезщетение в административната процедура и последните не са част от преценката на съда в производството по чл.2б ЗОДОВ, представлява допълнително, а не решаващо съображение на въззивния съд за отхвърляне на иска. Решаващият извод за неоснователност на иска е, че образуваното досъдебно производство не е обуславящо за защита на гражданското право на ищеца да претендира връщане на дадената от него на лицето Л. П. сума от 4 900 лв., представляваща капаро за закупуване на автомобил. Този решаващ извод е съобразен с трайната практика на ВКС, обективирана освен в посочените от въззивния съд решения, така и в решение по гр.д. № 3169/2019 г. на IV г.о., според която само когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, образуваното наказателно производство за престъплението е дело „по определяне на гражданските права“ на пострадалия по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС. Така даденото разрешение в практиката на ВКС съответства на решенията по делата Perez v. France, т.65, т.67, Tomasi v. France, т.121 и на по-новото решение Case of Ristic v. Serbia, т.44, в които е прието, че дори когато наказателното производство има за цел само произнасяне по обвинението, решаващият фактор за приложимостта на чл.6, §1 КЗПЧОС в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението, т.е за да се приложи чл.6, §1 от Конвенцията е необходимо, резултатът от наказателното производство да е обуславящ претендираното право. Конвенцията обаче не гарантира право на „частно възмездие“, т.е. правото трети лица да бъдат обвинени и осъдени за престъпление не може да се отстоява самостоятелно, т.е. чл.6, §1 КЗПЧОС не се прилага в случаи, при които целта на пострадалия при встъпването е да се постигне наказване на извършителя, а не за да получи гражданско обезщетение – дело П. срещу Франция, т.70. Следователно за да бъде уважен иска на касатора-ищец с правно основание чл.2б ЗОДОВ, при така установената по делото фактическа обстановка, е необходимо последният да докаже, че решението на наказателния съд обуславя уважаването на гражданската му претенция срещу лицето, причинило вредата, т.е. че за уважаването на претенцията му, е необходимо наказателният съд да установи с влязла в сила присъда факта на престъплението. Ако такава връзка между развитието на наказателния процес и претендираното гражданско право липсва, т.е. не е необходимо да бъде установен фактът на престъплението, за да бъде уважен гражданския иск на ищеца, то и последващия иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ следва да бъде отхвърлен, поради липса на нарушение на чл.6, §1 КЗПЧОС. В конкретния случай гражданският съд е разполагал с компетентността да установи всички факти от значение за правото на ищеца да получи обратно даденото от него капаро за закупуване на автомобил, което изключва висящото наказателно дело като такова за „определянето на неговите граждански права“ по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС. По изложените съображения, вторият повдигнат в изложението въпрос, макар и да покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по него не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по въпроса с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по въпроса, съобразена с практиката на ЕСПЧ, изключва наличието на посочената в изложението без надлежна обосновка допълнителна предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Процесуалноправният въпрос относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото с оглед разпоредбата на чл.269, предл.2 ГПК, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС, според която въззивната дейност при несъщинския въззив е ограничена откъм обсег при установяване на фактическата страна на спора, извън очертаните в тълкувателната практика на ВКС изключения /т.1 и т.3 от ТР №1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. и ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. и двете на ОСГТК на ВКС/, но не и при подвеждане на установените факти към приложимата материалноправна норма. Само при преценката на фактическите изводи в обжалваното решение въззивният съд е ограничен от своевременно въведените във въззивната жалба оплаквания, както и отговорите по тях. Съгласно мотивите по т.1 от ТР №1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г., ограниченията в обсега на въззивната дейност и обвързаността й от своевременно предявените оплаквания в жалбата и отговора, обхващат единствено установяване на фактическата страна на спора и допустимите доказателствени средства пред въззивната инстанция, а не подвеждането на установените факти под приложимата правна норма или правилното прилагане на закона. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочената практика, тъй като при правилно установена от първата инстанция фактическа страна на спора, е изложил собствени правни изводи по съществото на спора - налице ли са предпоставките на чл.2б ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 КЗПЧОС и съответно кога едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от престъпление, предмет на разследване. С оглед гореизложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.